- Къде ще ти е удобно да слезеш? – попита ме приятелката ми Сиси.
- Ето тук. – отвърнах и, посочвайки табелата на моето село.
- Сигурна ли си? Ако искаш да те закарам до вас? Вече е доста късно. – попита тя притеснено.
- Знаеш, че обичам да се разхождам. Благодаря ти. Чао, Сиси. – казах и, слизайки от колата.
- Чао, Алекс. – отвърна ми тя.
Имах 20 минути път. За това време аз трябваше да преосмисля краткия си 21-годишен живот и най-вече любимият ми въпрос, а именно защо не съм щастлива. Имах нужда просто да остана сама с мислите си, слушайки любимата си музика. И тъкмо се канех да си слагам слушалките когато чух шум от храстите. Признавам си, малко се стреснах, но после стигнах до извода, че е бил някой заек и продължих с опитите да си сложа тези вълшебни тапи, каращи ме да избягам от сивия и скучен свят. Но след малко видях три кучета в далечината. Те тичаха към мен и лаеха. Тъкмо щях да изпискам и да се затичам назад, когато нещо светкавично прелетя и подплаши кучетата. Аз се стресна ...