- Тате,  защо взе писмото ми до дядо Мраз от кутията, нали той минава да  ги вземе през нощта?

- Улеснявам стареца,   за по- сигурно ще го пусна аз в някоя пощенска станция като тръгна на път, така ще стигне по-бързо. - С усмивка и търпение ми отвърна той.

А аз, леко поруменяла, но доволно разбрала истината, пак питам:

- А с него явно сте  приятели,  пишете  еднакво.

Баща ми, с присъщата си шеговитост, имаше отговор за всичко.

- Аз пиша хубаво, нали?

Кимам в знак на съгласие. Предизвиквах всеобща завист в училище с надписани учебници и тетрадки от него.

- Е, тогава знаеш отговора, просто дядо Мраз имитира почерка ми.

....

Сега съм на  почти 30 години. И вярвам още в стареца с чувала... Заради   топлите детски спомени и заради  добротата, която той   разлиства точно  преди настъпване на следваща година от живота ни. Някои от нас се сещат  по коледно време за   безбройните бедни и самотни хора... но все пак се сещат. Някои деца  не са имали детство като моето. Беше спокойно,  хубаво,  с големи играчки...

 Тая Коледа   седях на прозореца,  чаках го,  мама каза, че и двете със сестра ми сме слушали  и ще има   подаръци - от всичко по много (това значеше, че освен образователните такива,  ще има и  лакомства, и  плюшени човечета).

Спря  една бяла лада и слезе  той. Но аз не бързах да скоча и да предупредя всички като аларма. Загледах се, леко разочарована, че   колата не е  шейна и няма никакви елени. Дядо Мраз извади от багажника  чувал и тръгна към нас. Минах покрай стаята с гостите, вътре възрастните се поздравяваха с наздравици... Почука се. Леко открехнах.

- Здравей, момиченце, аз съм дядо Мраз.

Лъхна ме мирис на  ракия. Зачервените му очи и бузи  ме наведоха на мисълта, че старецът  се е стоплил с някоя и друга чашка преди да тръгне  на Околосветско раздаване  на подаръци.

- Хайде, момиченце,  трябва да ми изпееш  нещо преди да ти дам  подаръка.

Тогава аз ревнах. Надух гайдата така силно, че всички скочиха  да видят какво става. Сестра ми се окопити и гордо изплю малкото стихче, което повтаряше от началото на декември,  взе си подаръка и победоносно мина покрай мен,  взе си го първа, а беше по-малката.

Баща ми  се смееше с глас и  разговаряше с дядо Мраз, почерпи го с вино,  поговориха си и си тръгна. Аз бършех още  сълзи, когато тате дойде да ми даде  кутиите.

- Ето твоите, заслужила си си  ги, хайде.

- Изложих се... - Пак ревнах. Не съм заслужила нищооо, не му изрецитирах нищоооо.

- Напротив - прегърна ме  той. Ти си добро дете и   на такъв празник трябва  да  си щастлива  и безгрижна, грижите са за големите,  на теб ти трябва само обич...

Разкъсах     за секунди  опаковките, имаше  книга и  плюшена играчка - Котаракът в чизми - героят от моята любима приказка...

.........

Котаракът е още налице, шит с многоцветни конци, без чизми вече, но при мен. Баща ми,  тайният поръчител на дядо Мраз, го няма... Ако  тази Коледа почука на вратата ми добрият старец, ще кажа, че искам  той да е с мене, с порасналото - малко 30 годишно момиченце.

Но   старецът в червени дрехи не съживява хора, а само спомени и  доброто у нас... И  тази година нека е така...