КОЛЕГИ

По тесен черен път се движеше невзрачен на вид лек автомобил. Шофираше го мъж на около трийсет и пет години, а на задната седалка бяха седнали двама, също млади  мъже с атлетическо телосложение,.

В подножието на малко възвишение, колата отби по още по-тясно странично пътче и спря след близкия завой.

 “Аз съм дотук. Ще ви чакам до залез слънце. Ако дотогава не се върнете се прибирам.”, каза Ахмед – така се казваше шофьорът.

“Защо? Какво е станало?”, попита Карл, единият от мъжете, седнали отзад.

“Нищо не е станало, просто след стотина метра – зад хълмчето пред нас, ще се яви къщичката, за която ви говорих и ако ние продължим с колата, веднага ще ни забележат.

“И понеже не очакват по това време посещение от техни хора, няма да е никакъв проблем да ни разпарчосат с гранатомета, който според теб не само имат на разположение, но и умеят да си служат отлично с него.”, отбеляза Кристиан – мъжът, седнал до Карл.

“Точно така. Затова, ако все още не сте се отказали от тази безумна операция, трябва да слезете тук и да се опитате да се приближите максимално близо до къщичката, използвайки прикритието на горичката.”, отговори Ахмед.

“Тогава не ни остава нищо друго, освен да си пожелаем успех.”, каза Карл и двамата с Кристиан, без да говорят повече, слязоха от колата и отвориха багажника. Облякоха маскировъчни дрехи, пасващи идеално на местността, взеха всичко необходимо, махнаха с ръка на Ахмед и без да губят повече време, двамата мъже изчезнаха в горичката. Бяха сигурни, че той не се опитва  да ги заблуди или подведе, защото много добре знаеха причината, поради която се съгласи да им сътрудничи.

Движеха се почти пълзешком между дребните дървета и храсти, разклащани от силния вятър, като непрекъснато оглеждаха околността с мощните си бинокли.

“Ето я най-после и нея.”, каза Карл и веднага залегна. Същото направи и Кристиан.

Пред тях, на около триста метра, видяха малка къща с плосък покрив, за която вече знаеха от Ахмед.  Над нея, но от другата й страна, се подаваше короната на някакво, сравнително голямо за района, дърво. От лявата й страна се виждаше предната част на “Лендровър”. След малко се яви един въоръжен с автомат мъж, който бавно обикаляше къщата, оглеждайки внимателно наоколо.

“От това разстояние не е никакъв проблем да ликвидираме този юнак.”, тихо каза Карл.

“Така е, но по-добре е да се опитаме да се приближим максимално, движейки се диагонално наляво, така  вятърът ще духа точно срещу нас.”

Без да говорят повече, двамата продължиха да се приближават пълзешком към къщичката, но щом мъжът се явяваше след поредната обиколка, заставаха неподвижни и просто се сливаха с обкръжаващата ги местност.

Когато разстоянието се намали на около стотина метра, двамата отново залегнаха и продължиха да разглеждат къщичката. На стената откъм тяхната страна нямаше нито врата, нито прозорец. Часовоят също не се виждаше.

“Явно е от другата страна или пък ще бъде сменен от друг човек. Който и да е той, но щом се появи отново, трябва веднага да го извадим от строя.”, каза Карл и внимателно започна да наблюдава постройката, но вече през оптическия мерник на приготвената за стрелба модерна снайперова пушка, снабдена със заглушител.

“Почакай! Тази  сграда трябва да има някаква врата, освен това вече не се вижда и колата – възможно е  да има хора в нея. Може би трябва да разузнаем по-добре и тогава да действаме.”, обади се Кристиан.

“Така е, но сега решаващият фактор е времето и докато ние обикаляме насам натам, тези главорези могат да приключат с нашите хора, или най-малкото да ни открият, да се организират за отбрана, защо не и да извикат  подкрепление.”, каза Карл и отново залепи око на оптическия мерник.

“Прав си. Да действаме! Стреляй  щом часовоят се появи на  ъгъла и то за по-сигурно в челото му.”, тихо се обади Кристиан.

“Бъди спокоен. Забрави ли кой е най-добрият снайперист между нас? А даже и да е с бронежилетка, тя просто ще бъде като картон срещу това мощно оръжие. Но за всеки случай ще се възползвам от съвета ти. Ще му отворя такова хубаво трето око, че вече няма да има нужда от другите две. А за куршума не се безпокой – след като си свърши работата, той просто ще профучи покрай къщичката, така че няма да има излишен шум, който може да бъде чут от хората вътре или тези в колата.”, също тихо отговори Карл и опря цевта на пушката на един здрав клон пред него, така че пред нея  да няма  сериозни препятствия.

Зад левия ъгъл на къщичката отново се показа часовият. Направи две крачки и на третата се обърна в посоката, където се бяха притаили двамата. Чу се сух пукот и двамата ясно видяха внезапно появилата се дупка в черепа му. Човекът залитна, изтърва автомата си и след това безмълвно се свлече на земята.

Карл зареди пушката, преметна я на рамото си и двамата с Кристиян едновременно и без повече да се прикриват, с готови за стрелба автомати в ръце се втурнаха напред. За около половин минута вече бяха при къщичката.

Кристиан вдигна внимателно автомата на убития, извади пълнителя му и го сложи в един от многобройните джобове на панталона си. След това  изхвърли патрона от цевта, а автомата остави на земята. Посочи с ръка на Карл наляво, а той самият тръгна надясно. Щом достигнаха ъглите на къщичката, двамата се погледнаха и за миг вече бяха прилепени към другите две стени, но не видяха никого.

Откъм страната на Карл имаше малък прозорец с решетка, през който съвсем ясно се чуваха приглушени стонове и силни крясъци. Той се наведе, мина под прозореца без да се опитва да надзърне вътре и продължи към другия ъгъл. В стената, покрай която се промъкваше Кристиан, също имаше прозорец, но той беше затворен със заковани по него дъски.

Оставаше четвъртата стена, където явно се намираше входа за къщата.  Кристиан извади от левия горен джоб на дрехата си малак апарат с размери на кибритена кутийка и натисна светещото червено копче. Скоро апаратчето почна да вибрира. Това беше безшумното, но много важно потвърждение от Карл, че сигналът е приет. Сега вече можеха да започнат същинската част от операцията.

Безшумно, но просто светкавично и едновременно, двамата изскочиха пред лицевата страна на къщата. Лендровърът беше паркиран на около два метра от нея - под сянката на дървото, чиято корона бяха видели. В колата, от задната част на която стърчеше огромна радиоантена, освен заспалият на волана шофьор, нямаше друг човек. Чуваше се само лека музика.

Карл посочи на Кристиан входа на къщата, свали пушката от рамото си и я подпря на  стената. После преметна ремъка на автомата на лявото си рамо и внимателно тръгна към автомобила. В дясната му ръка проблесна острието на рейнджарски нож. Вратата откъм шофьора беше отворена и Карл вече  чуваше лекото похъркване на заспалия на волана човек.

Само след секунди на предната седалка стоеше  бездиханното тяло на шофьора, който така и не разбра как беше прекъснат земният му път.

Вратата на къщата беше притворена, но през нея не можеше да се види нищо. Застанаха от двете й страни.  Кристиян я отвори със силен ритник и двамата просто влетяха вътре.

Нямаше ги познатите от филмите “Горе ръцете!”, “Никой да не мърда!”, зареждане на оръжие или нещо от този род. Не бе произнесена нито една дума – само се чуха три откоса от автомат.

Човекът, който се опита да насочи оръжието си към неканените гости беше направен на решето. Същата участ сполетя и другия до него,  който с  огромен нож тъкмо замахваше към напълно голото тяло на висящ на въже човек. На  третия мъж, още преди да успее да извади пистолета от кобура си, беше раздробена дясната ръка. Всичко продължи само секунди.

Без да обръща внимание на болката изпитвана от  мъжа с почти откъснатата от автоматичния откос ръка, Карл го прати на пода с примерен удар в слепоочието. В това време Кристиян откачи от един гвоздей, забит във стената, конопено въже и двамата с Карл го завързаха здраво. След това стегнаха с парче въже оцелялата част от ръката му под рамото, за да спрат силния кръвоизлив.

Едва тогава разгледаха по-подробно помещението. Това, което видяха, би довело до припадък човек с нормална нервна система.

На една греда, бяха “окачени” на въжета телата на двама мъже. Едното, това на голия мъж, беше цялото в кръв. За глезените му беше вързан голям камък. Пръстите на краката, и лявата му ръка бяха отрязани, гениталиите, ушите, носа и китката на дясната ръка също. Всичко това бе захвърлено на мръсния под. Човекът още не беше издъхнал, но виковете му вече бяха преминали в едва доловимо хриптене. Явно неговият палач е действал методично, но и без да се е бави, защото е бил наясно, че при такъв кръвоизлив, жертвата му много скоро ще умре и по нататъшните му издевателства над безпомощния мъж вече няма да имат желания ефект.

Ръцете и краката на другия висящ мъж  също бяха вързани, но без камък. Беше облечен, в съзнание и без видими наранявания. Когато застанаха пред него, той даже се усмихна и проговори на руски:

“Не можахте ли да дойдете по-рано?”, явно беше много корав, щом и при такова ситуация, намери сили да се пошегува.

“Нямаше как, но можехме да дойдем и по късно, когато и ти щеше да изглеждаш като твоя съсед, ако не и напълно разфасован.”, отговори му в същия стил Карл и двамата с Кристиян се заеха с освобождаването му от въжетата. Вече стъпил на земята, мъжът залитна леко, но се задържа без тяхна помощ.

“Прав си. Колкото и невероятно да звучи това за мен, но вече бях загубил всякаква надежда, че ще оцелея.  При това не в бой, а в такова унизително положение. Благодаря ви момчета. Дано някога ми се отдаде случай и аз да мога да ви помогна.”, каза той и силно прегърна спасителите си.

“Благодарностите ще оставим за после, Джон. Първо да видим какво е състоянието на твоя човек.”, каза Кристиян и тримата се заеха с обезобразения мъж. Свалиха го от въжето и го сложиха на някакво платнище, проснато на пода. Очите му, които в началото даваха някакъв признак на живот  замръзнаха и то завинаги.

През това време, завързаният от тях мъж се свести и започна да стене. И тримата веднага отидоха при него. Очите му недвусмислено изразяваха обзелият го ужас. Изправиха го и го поставиха да седна на нещо като пейка.

“Няма как драги, ще трябва да си поговорим.”, каза Джон на английски - вече знаеше, че пленникът говори сносно този език.

Разпитът започна, но терористът мълчеше и категорично отказваше да говори. Тогава Джон, без да крещи, спокойно и точно му обясни, че, ако продължава да мълчи, с него ще постъпят точно както с току-що починалият в страшни мъки обезобразен гол мъж. Карл, навярно за да  премахне всякакви съмнения, че това наистина ще се случи, отиде при застреляния палач и взе ножа от вече изстиващата му ръка. Терористът разбра много добре какво следва ако продължава да упорства и държанието му се  промени.

Разбира се, никой от тримата не беше си и помислял, че някой от тях би могъл да използва такива ужасяващи садистични методи. За тях това беше абсолютно ясно, но не и за техния пленник. Напротив, той  беше сигурен, че ако не проговори, те ще изпълнят заканата си и никой няма да им попречи да го направят. Заплахата наистина даде незабавен резултат.

Обхванат от обзелата го паника, терористът започна непрекъснато да повтаря:

“Милост! Всичко ще ви разкажа. Само не ме убивайте. Милост! Имам осем невръстни невинни дечица.”

Думите му обаче не впечатлиха никого от тримата мъже.

“Това е един от най-жестоките терористи, който няма каквито и да е морални задръжки. Точно той е подготвял и децата камикадзета.”, обясни на руски Джон.

“Просто ме е гнус да го гледам. Поне можеше да се държи по-достойно. Изглежда тези хора са храбри само в жестокостта си, но когато опре до собствената им кожа...”, каза също на руски Кристиян и се изплю с погнуса.

“Веднага престани да хленчиш и започвай да отговаряш на въпросите ни. Съгласен ли си, или да започвам.”, попита Карл и понеже терористът се забави с отговора си, хвана пръстите на лявата му ръка и леко придвижи  ножа по основата им.

При вида на потеклата кръв, очите на пленника едва не изскочиха от ужас. Веднага закима в знак на съгласие. Карл пусна ръката му, но не пропусна да добави:

“Ако си позволиш да кажеш само една невярна дума, веднага започвам. Разбра ли какво ти казах?” и размаха ножа пред лицето му.

Терористът отново закима с глава и разпитът се поднови.

Отговорите ставаха все по-точни и по-подробни. Тази пълна и безценна информация надхвърли и най-смелите им очаквания.

Бяха сигурни, че говори истината, не за друго, а за да спаси живота си. А и понеже не знаеше какво вече им е известно, не смееше да се отклонява от истината. За него животът на останалите терористи вече нямаше никакво значение и той беше готов да го използва като разменна монета срещу своя.

Когато разпитът приключи, Кристиян каза:

“Да огледаме всичко и да изчезваме. Повече нямаме работа тук.”

“Все пак трябва да погребем моя човек, който не е виновен за случилото се и няма защо чакалите да разнасят кокалите му из околността. Всъщност предателят се оказа братът на жена му, който мислехме, че също е наш човек. Това е шофьорът отвън, но съм сигурен, че той вече не е между живите.”, каза Джон.

Завиха трупа в платнището и го изнесоха навън. В някакъв, вече започнат ров, навярно за основа на пристройка към къщата, успяха с помощта на оставените до него лопата и кирка, да заровят, макар и не дълбоко, мъртвецът, а отгоре нахвърлиха дъски и дървета. След това пренесоха телата на шофьора  и часовоя в къщичката и ги хвърлиха при останалите трупове.  

Направиха основен оглед на помещението. Обзавеждането, ако в случая можеше да се използва  това понятие, беше повече от мизерно. Сковани от груби дъски маса, и две пейки, на едната от която седеше вързаният терорист, примитивен газов котлон, шкаф, по-скоро долап с три рафта в стената, мизерна посуда, двайсет литрова метална туба, обикновени сечива, малко огнище с комин. На стената беше закована дървена летва. На забитите по нея пирони  висяха стари дрехи, а на пръстения под закачалката - прокъсани обувки. До масата имаше голям кашон пълен с продукти и каса с “Фанта”, очевидно, донесени от терористите. В един от ъглите на помещението имаше широк дюшек, покрит с вехти одеяла, а до него неизменното килимче за молитви.

На една от стените беше подпрян зареден гранатомет, а в отворената до него  дървена каса имаше два резервни заряда. На масата бяха оставени нов пистолет “Валтер” с два пълнителя, лични документи, запалка, бинокъл, красив ръчен часовник и спортен сак, а до тях дипломатическо куфарче.

Джон веднага сложи пистолета в кобура под мишницата си, прибра бинокъла в сака, дръпна ципа му и го преметна на лявото си рамо. Документите и запалката сложи в джобовете си, а часовника на ръката си. Кристиян, отвори куфарчето и след  като хвърли бърз поглед на документите в него, взе една карта с червени отметки по нея и я подаде на Джон. После затвори куфарчето и го взе с лявата си ръка. През това време Карл претърси  вързания терорист и вече мъртвите му помощници, прибирайки намерените в тях документи.

Щом приключиха с огледа, Карл попита нетърпеливо:

“Готови ли сте за тръгване?”

“Първо да си взема довиждане с този безкрайно “хуманен” човек.”, отговори Джон, извади пистолета си и освободи предпазителя му. След това го  насочи  към вързания терорист и без да каже нито дума повече, му пръсна черепа.

“Сега вече няма да може да продължи да участва в организирането на чудовищни атентати, нито да обучава деца – камикадзета.”, каза той без повече обяснения.

Другите двама, въпреки че бяха наясно какво ще последва още когато Джон взе пистолета от масата, не се намесиха – просто бяха на същото мнение. Първо нямаше начин да предадат терориста на някакъв сериозен съд, а и да можеха, най-много щяха да го осъдят на доживотен затвор, а после поради... и т.н., можеха след години дори да го освободят, а от друга страна, ако го оставеха жив, беше повече от сигурно, че веднага и то още по-настървено, макар и с една ръка, ще продължи терористическата си дейност. Единственото нещо, което не им беше по душа, това бе разстрелването на вързан човек, но въпреки това не изпитваха угризение на съвестта. Този изверг отдавна си бе заслужил смъртта, така че нямаше защо да се упрекват в липса на обноски. При това бе застрелян без преди това да бъде рязан парче по парче.

Бързо, но професионално се заеха с останалите неща. Джон взе гранатомета, излезе навън и застана до колата, обърнат към пътя водещ за къщичката. Карл и Кристиян с преметнати на рамо автомати, взеха двата заряда и ги натовариха в колата. След това поставиха мощен взрив в помещението, чийто детонатор бе свързан   така, че да избухне при отваряне на вратата.

Един след друг и тримата измиха набързо ръцете си, използвайки окачен на външната стена бидон за вода с монтирано на него кранче  и парчето сапун оставено отгоре му и се отправиха към колата.

Записаха модела на модерната радиостанция, която намериха в колата, честотата на която последно е била използвана,  прибраха кодовете оставени отгоре й и я разбиха.

“Нищо чудно, след като установят, че никой не се обажда на тази радиостанция, терористите да изпратят хора да проверят на място какво става.”, логично отбеляза Джон.

“Прав си, но рискът не е много голям, още повече, че имаме на разположение и гранатомет.”, каза Кристиян, седна зад волана и запали двигателя.

Джон с гранатомета в ръце седна на задната седалка, а Карл отиде да вземе снайперовата пушка подпряна на стената на къщичката и я погали  като любима жена. След това седна до Кристиян, а пушката постави между краката си.

Напуснаха района на къщичката  и когато приближиха мястото, където трябваше да ги чака Ахмед, Кристиян спря колата, сложи показалеца и безименият пръст на дясната си ръка в устата си и пронизително изсвири три пъти с различни интервали. Джон с гранатомет, а Карл с пушка в ръце слязоха от колата.

Скоро на пътя се появи Ахмед. Виждайки Карл, той радостно размаха ръце и се затича към тях. Явно беше чул изстрелите, идващи от къщичката, защото по лицето му още не беше  изчезнало безпокойството, което беше изпитвал до този момент. Въпреки това беше останал на поста си.

Карл и Кристиян бързо съблякоха маскировъчните си дрехи, като предварително извадиха от тях нужните им неща. Оръжията, с изключение на пистолетите си, пренесоха в багажника на другата кола, от който извадиха резервната туба с бензин, а куфарчето на терориста оставиха на предната седалка.

Ахмед, без да затваря багажника, се качи на шофьорското място и запали двигателя. Карл остана отвън с готова за стрелба пушка. Кристиян взе тубата и се върна при Джон. Сложиха гранатомета на предната седалка, след което изсипаха бензин върху седалките и покрива на лендровъра. Джон извади от сака си ръкавици, взе една от напоените вече в бензин дрехи и я провеси до земята. С останалото количество бензин в тубата направиха „пътечка”, започваща  от провесената дреха. След това Джон я запали и двамата се затичаха към чакащата ги кола. Лендровърът пламна като огромна факла.

Щом ги видя, Карл остави пушката в багажника, затвори го и тримата седнаха на задната седалка. Още преди да затворят вратите, Ахмед потегли с възможната максимална скорост. Не след дълго се чуха силни експлозии, но те вече бяха далеч от мястото.

След десетина километра Ахмед намали скоростта, отби в една просека в  малка горичка и спря след първия завой. Трябваше да се приведат в ред. Когато приключиха и Ахмед посегна да запали двигателя, по пътя с пълна газ профуча кола в посока към къщичката.

“Жалко за гранатомета.”, каза Джон на руски. Въобще през цялото време откак се срещнаха, те разговаряха помежду си на този език, който и тримата владееха перфектно.

“Бъди спокоен. И от тези както ти казваш твърде “хуманни” люде, скоро няма да остане и следа.”, успокои го Кристиян.

И беше прав. Не само от тях, но и от къщата, след последвалата при отварянето на вратата й мощна експлозия, останаха само жалки останки.

Скоро достигнаха главното шосе и се включиха в интензивното движение. Кристиян взе куфарчето от предната седалка и тримата започнаха да изучават съдържанието му.

“Джон, понеже забравихме да вземем копирна машина, а твоят апарат за микроснимки сигурно се е повредил, това, което мислиш, че ще ти е интересно, ще трябва да го запомниш, а ние по-късно ще намерим начин да ви предоставим копия.”, реши „учтиво” да уточни Карл.

“Няма проблем. Вече знам главното, което ме интересува, но,  ако не възразявате, ще задържа картата.”, отговори Джон.

“Естествено, делим по братски.”, пошегува се Кристиян и тримата се засмяха.

Когато приключиха с документите, Карл се обади:

“Не мислите ли, че няма да е никак противопоказно, ако хапнем нещо?”

“Който, не е съгласен с така направеното предложение, веднага да си вдигне ръката.”, „много сериозно” заяви Кристиян, сякаш беше председател на профсъюзно събрание. Карл веднага прихна да се смее. Джон не можа веднага да разбере причината за този смях, но когато му обясниха, че това е шаблонно клише от партийните и профсъюзни събрания, едва не се задави от смях. Така или иначе, след като не видя вдигната ръка, Кристиян каза:

„Предложението се приема с пълно болшинство. С това дневният ред е изчерпан. Преминаваме към непосредственото изпълнение на току-що взетото решение.” и каза нещо на шофьора.

Ахмед спря колата на една отбивка и извади от багажника голям книжен пакет пълен с вкусни хлебчета, натъпкани с дюнер кебап. Оказа се, че едва ли не, единствената задача и на четиримата в момента е изпразването на съдържанието му – нещо, с която те се справиха професионално и то за минути. След като изпиха и  по една “Фанта”, отново излязоха на шосето и продължиха пътя си. Кристиян извади пакет дълъг Кент, но предложи цигара само на Карл.

“Така е, който е  заслужил, редно е да получи нещо, което обича.”, каза весело Карл, извади запалка и изискано поднесе огън на Кристиян.

Лицето на Джон помръкна, но не каза нищо. Виждайки това опечалено лице, състрадателният Кристиян бръкна в левия джоб на ризата си, извади истинска хаванска пура и я подаде на Джон с думите:

“Колега, няма да си никак прав, ако мислиш, че и ти не заслужаваш нещо стойностно.”

Джон, явно, силно поласкан от това внимание, пое пурата, отхапа края й, запали я с елегантната запалка, която извади от джоба на панталона си и всмукна с върховно удоволствие.

“Какъв парадокс, а? Ние пушим цигари произведени в САЩ, ти току що запали една от любимите си пури, произведени в ненавижданата от вас Куба, а отгоре на всичко ни вози съотечественик на терористите. Тогава откъде всъщност е цялата тази омраза? Защо да не можем да работим съвместно както сега и то в интерес на цялото човечество?”, едва ли не изнесе прочувствена реч Кристиян.

Личеше си, че Джон е впечатлен от въпросите, но доста време не можа да намери подходящ отговор. Накрая пущайки голямо кълбо ароматен дим, каза:

“Прав си. Ако останеше на такива като нас, които най-добре са запознати с недомислията на управниците и нерядко сме принудени да метем произведените от тях боклуци, всичко би изглеждало съвсем иначе, но...”

“Но най-добре да оставим тази тема за друг път, а сега да решим какво ще правим. ”, прекъсна го практичният Карл и продължи съвсем сериозно:

“Джон, сега вече имаш всичко каквото ти трябва. Затова се надяваме да намериш начин, в минимално кратко време, да направиш каквото е необходимо.”

“ В това можете да бъдете напълно сигурни.”, увери ги с усмивка Джон  и след кратко мълчание добави много сериозен:

“Но има още нещо, в което никога не бива да се съмнявате.”

“И какво е то?”, попита Кристиан.

“Повтарям още веднъж, че ако някога, не дай си боже, вие самите изпаднете в критична ситуация и аз мога да ви помогна, бъдете сигурни, че чичо Джон ще направи абсолютно всичко, което е по силите му, за да ви помогне, без въобще да се съобразява какво ще му коства това.”

“Благодаря ти предварително, скъпи колега Джон. Уверявам те, че сме напълно сигурни  в това, което каза и предварително ти благодарим най-сърдечно.”, каза съвсем сериозно Кристиян и му подаде ръка.

Джон стисна по мъжки подадената му ръка, след това направи същото и с Карл.

Случи се нещо наистина невероятно – тези, преживяли какво ли не закоравели  мъже, макар и от двете страни на безпардонната бариера, най-искрено си бяха подали ръце. Поне те, макар и за момент, бяха забравили безсмислената и унищожителна по своята същност, изострена до опасни предели враждебност между двата блока.

Настъпи мълчание, защото всеки искаше по своему да преосмисли случилото се. То бе прекъснато от Кристиян, който зададе директен въпрос:

“Джон, може би все пак ще ни разкажеш как попадна в тази касапница?”

“Историята не е съвсем обикновена, но пък е провал, който вероятно ще се използва като пример при обучаването на младите кадри, поради което и ме е срам да я разказвам.”

„Е, нали вече е минала, пък и ние ще понаучим това онова.”, обади се Карл.

„Добре, щом толкова настоявате.

Бяхме вербували сигурен човек, същият, който погребахме. Един от тарторите на терористите зверски изнасилил жена му, която била много красива. Освен това, след като й се наситил, той я оставил на придружаващите го терористи, които  продължили гаврата часове. Накрая захвърлили безчувственото вече тяло в някакъв подвал.

Когато жената се свестила, загърнала се колкото могла с изпокъсаните си дрехи и едва успяла да се довлече до дома и щом видяла мъжа си припаднала. Изумял от вида и състоянието й, той я взел на ръце и я занесъл на леглото в тяхната стая. Покрил я с одеяло и с мокра кърпа избърсал лицето и обляно с... Дълго време тя издавала само нечленоразделни звуци. Накрая, когато се поосвестила, все пак успяла да  му разкаже какво се е случило. Но преживения ужас и чувството й за осквернената чест били толкова силни, че още  на другия ден се отровила, оставяйки две невръстни сирачета.

Мъжът й едва не полудял. Искал веднага  след погребението да започне с отмъщението, но скоро разбрал, че нито е подготвен за това, нито сам може да постигне нещо сериозно. Свързал се с един американец, собственик на текстилна фабрика, в която работел като снабдител, той пък с посолството и... т.н. След като проверихме основно случая, контактът беше осъществен и наистина чрез него започнахме да получаваме полезна информация.

За съжаление, той се предоверил на брата на жена си, искайки да го привлече на своя страна. Онзи “приел с готовност” да участвува в „името на починалата си сестра”, но първата му работа била да го предаде на терористите. За тях самият човек не е бил толкова важен, затова и не го ликвидирали, а усилено се заели с изготвянето на изгоден за тях сценарий.

Предателят съобщил на зет си, че се е свързал с човек, който можел да  осигури много ценна информация за мощна и безскрупулна терористическа организация, един от чиито ръководители бил и човекът изнасилил жена му. Единственото условие на въпросния човек било, че тази информация ще я предаде само на високопоставен представител на някое от известните разузнавания, на първо място ЦРУ или Мосад.”

„Ами прав е бил човекът. То едва ли има други разузнавания по света.”, реши да се пошегува Карл, но веднага добави:

„Прощавай, Джон. Това беше една дебелашка шега, за което те моля да ме извиниш.”

„Моля, те. След това, което преживяхме, спокойно можем да изпуснем пара, макар и не с изискани салонни шеги,  каквито всъщност употребяваме само по необходимост.”

„Имаш пълно право, но моля те давай нататък.”, обади се Кристиян и Джон продължи: 

„Шуреят се кълнял, че въпросният човек е абсолютно сигурен, дори разказал подробна легенда, като добавил, че понеже е търсен навсякъде от терористите, е трябвало да вземе най-сериозни мерки за безопасността си. Историята е доста дълга, но аз само ще спомена, че, естествено, тази легенда беше  основно проверена от нас. Оказа се, че всичко отговаря напълно на истината. Този човек действително е бил един от ръководителите на известна групировка, но в последно време изпаднал в немилост и трябвало да се покрие. Била обявена крупна сума за залавянето му, а семейството му било държано като заложник. Затова и версията, че имено затова е решил да потърси закрила от сигурен покровител срещу информацията, с която е разполагал, звучеше правдоподобно. Дори в потвърждение на това, от негово име получихме данни за склад с оръжие и взрив, предназначени за конкретен атентат. Складът наистина беше открит на посоченото място, но от единствения човек, който беше заловен при акцията, нямаше никаква полза. Явно, той не беше посветен в самата подготовка, или склада просто е бил изоставен от страх, че може да е под наблюдение. Сега вече ми е ясно, че информацията за този склад е била нарочно подхвърлена от терористите. Просто са го пожертвали, за да “клъвнем” по-сериозно.

Така или иначе, след допълнителни проверки, които също не показаха причини за сериозни съмнения, се реши срещата да се проведе. Пристигнах като „сериозен клиент” на предприятието, за което споменах и заявих, че моята фирма възнамерява да „подпише договор” за големи количества от тяхната продукция. Естествено не пропуснах да   „проявя” интерес откъде се доставя суровината, как се съхранява и т.н. Така с моят човек можехме да сме заедно и да обикаляме спокойно из района. Той беше доста интелигентен и английският му също вършеше работа. Скоро се запознах и със зет му, който потвърди, че всичко е подготвено за срещата и остава само моето съгласие. Резултатът от тази среща видяхте лично.”

“Джон, че това е провал е ясно, но би ли ни казал как си го обясняваш? Естествено, можеш и да не отговориш на този въпрос, но ако има отговор, моля те да бъде искрен.”, каза Кристиян.

“Откровено казано, никак не ми се иска да говоря за това, но ще ви кажа точно каквото мисля.

Според мен въпросният сценарий може да бъде дело само на човек с висока професионална подготовка, каквато в никакъв случай не е получил от местни инструктори.”

“Да не искаш да кажеш, че той е наш възпитаник. Ще го приемем като комплимент.”, отново реши да се пошегува Карл.

“Не, не. Сигурен съм, че този човек е обучаван точно от нас и то за специални задачи, но при друга обстановка и за други цели. След това ситуацията се е променила или деактуализирала и в крайна сметка той е преминал при сегашните терористи срещу огромни пари и големи пълномощия, разбира се, под чуждо име. При това, явно, не е местен човек.”

“Това е най-логичното обяснение и в интерес на истината, аз съм на същото мнение.”, обади се Кристиан, а Джон след известно мълчание продължи:

 “Не можете да си представите с какво садистично удоволствие тези изверги на смени режеха живо месо от моя човек. Сигурен съм, че го правеха не за да го принудят да им даде някакви важни сведения, защото бяха наясно, че не разполага с такива, а за да заситят жестокостта си и преди всичко да видя със собствените си очи  как ще се постъпят с мен, ако не им разкажа всичко каквото знам.”

“Може би щяха да те разменят за някой от техните хора.”, каза Карл.

“Вероятността за размяна в случая беше само теоретична. Пък и все още не сме хванали много известен техен човек. Ако не бяхте дошли навреме, при всички случаи щяха, както казахте, да ме разфасоват.”, отговори Джон и на свой ред попита:

“Сега е ваш ред да разкажете  как стана така, че точно вие довтасахте в къщичката?”

“Е, може да се каже, че в сравнение с твоята история, нашата е съвсем обикновена.

Доста време не бяхме идвали в този регион, та решихме да го посетим, а между другото и да разберем наистина ли при терористите има толкова големи количества оръжия произведени в нашата страна и ако има, как, кога и чрез кого са попаднали при тях. Не казвам, че при терористите няма и наше оръжие, но то нито е толкова много, нито пък директно и умишлено сме им го доставили. 

Известно ти е, че напоследък се вдига страхотен шум, знаеш от кого и защо, че, едва ли не, точно ние сме един от главните  доставчици на оръжие освен за ембаргови държави и разни бунтовнически организации, но и за терористични групировки, сякаш само при нас се произвежда оръжие. И това се подклажда и раздухва с всички сили и средства. А що се отнася до самата истина, ти сам чу част от нея, разказана от терориста в къщичката, а друга част видя в няколко от документите в това куфарче.

Но да се върнем на твоя въпрос:

Ние също имаме хора тук, но те за разлика от твоя човек само слушат и набират информация, но никога не се доверяват на други хора без наше разрешение. Просто се съобразяваме с един факт, който не знам защо, но често се пропуща - местните хора просто горят от желание да споделят веднага с някого това, което току-що са научили, разбира се, нерядко и не с когото трябва.

Ето този стойностен мъж, който в момента ни вози, е загубил жена си и двете си деца при един съвсем безсмислен атентат, при който загинали и други невинни местни хора. Без да разпитва под път и над път разбрал, че един американец, без изобщо да подозира, е влязъл  във връзка с опасен сътрудник на терористите.

Сигурно ще ти доскучае, ако започнем да ти обясняваме как сме разбрали, че става въпрос за теб. Но и да не беше ти, ние пак щяхме да постъпим по същия начин. Не за друго, а защото този път,  по изключение разбира се, с вас сме от една и съща страна на барикадата.

Може би ще попиташ защо не сме намерили начин да предупредим твоите хора, да потърсим помощ и т.н.? На този въпрос отговор няма да получиш, защото си достатъчно умен сам да си отговориш.

Без да губим време, пристигнахме в селището за да предотвратим най-лошото. Ти обаче вече беше тръгнал за срещата в къщичката. Разбира се, можехме да изпратим някой от нашите хора, но сигурното си е сигурно. Е, останалото го знаеш.”, поясни Кристиян, след което настъпи мълчание.

Джон вече беше изхвърлил допушената пура. Кристиян милостиво му подаде всичките три пури, които извади от същия джоб на ризата, а те с Карл, взеха по цигара от пакета с любимият им дълъг Кент.

“Трогнат съм до дъното на душата си. Срещу тези три пури обещавам три кашона “Кент”.”, заяви, едва ли не тържествено, Джон и с елегантен жест поднесе огън на „колегите” си. След това отгриза края на една от пурите и също запуши.

“Но дълъг нали?”, не мирясваше шегобиецът Карл.

„Разбира се. Даже ще се постарая да ви осигуря от най-новото и специално производство на „Кент”, чиято технология се пази в абсолютна тайна. Доколкото разбрах, цигарите били дълги по двайсет сантиметра. Само че, ако успея да набавя от тях, трябва да намалим броя на цигарите.”, не пропусна да си го върне Джон.

И тримата избухнаха в такав бурен смях, че Ахмед едва не изтърва волана.

Явно напрежението при тези тренирани мъже спада много по-бързо от това на нормалните хора. Шегите продължиха – смеха също.

„Само че, да не е контрабанда?”, през смях запита Карл.

“Не, но за да не се охарча много, ще ги купя по дипломатически цени.”, отново не остана длъжен Джон и продължи:

“Да не би случайно да си мислите, че ЦРУ не се е облажава от контрабандните канали, включително и на дрога?”

“О, само това не! В никакъв случай! И през ум не може да ни мине подобна скверна, за такава всемогъща институция, мисъл. Ами че тя участва във всичко и навсякъде по света, та някаква контрабанда и наркотрафик ли ще я спрат. Просто е абсурдно! Дори би трябвало да се обидим от такова подозрение от твоя страна, но подтиквани от силни колегиални чувства, ти прощаваме.”, „великодушно” отговори Карл.

И тримата отново се разсмяха. В същия дух Джон добави:

“И не трябва, защото и вие понаучихте това онова от нея. В това отношение спокойно би могло да се каже, че за вас това направо си е „Алма матер”.”

“Е, чували сме нещо по въпроса, но, откровено казано, ние двамата все още не сме дорасли да следваме в този университет.”, отбеляза Карл и  вече сериозно добави:

„Всъщност, много сме щастливи, че не сме записали тази специалност. Освен това, изобщо не отговаряме на нейните критерии и още в началото на първия семестър щяха да ни изхвърлят от „заведението”.”

“Абсолютно си прав. Слава богу и тримата сме извън  подобен “бизнес” на централите ни.”, съгласи се Джон.

Кристиян, който внимателно следеше разговора между двамата се намеси:

“Така е. Но не мислиш ли, че ако всички управници в света, най вече вашите, искаха да ликвидират тази смъртоносна индустрия, покосяваща като месомелачка милиони млади живота, не биха успели да се преборят с нея? Ако не напълно, то поне да й пречупят кръста? В крайна сметка, растенията, от които се приготвя отровата, не растат в скрити някъде сейфове, а се отглеждат в огромни плантации, отбелязани подробно в специалните ви карти.

Вие например бомбардирате каквото и когато си поискате, без да се съобразявате с когото и да било, под единствения претекст, че е налице заплаха за демокрацията и човешките права и най-вече за самите САЩ. Но да сте отправили наистина категоричен ултиматум с конкретни условия и срокове към държавите, в които основно се произвеждат наркотици, да сте им обявили пълно ембарго, в което също сте безспорни специалисти, да сте бомбардирали безкрайните им плантации с кока и макови насаждения? Не сте и едва ли ще го направите, въпреки че точно тази дрога унищожава голяма част и от вашето младо поколение. И ако се говори за сериозни заплахи за човечеството, точно тази е една от тях.

Че тероризмът се е превърнал във всеобщ враг на човечеството е безспорно. Че той трябва да бъде ликвидиран с помощта на всички налични начини, методи и средства, макар и с цената на скъпи жертви, също е безспорно.  Ето, и ние тримата можехме да бъдем транжирани от тези озверели касапи. Слава богу, поне тук сме на едно и също мнение.

Но не ти ли минава мисълта, че един техен атентат, все още, не е кой знае какво в сравнение с нещастията и жертвите, които нанасят наркотиците на цялото човечество? Значи има нещо, което според мен не се връзва. Или не съм прав?”

Джон изслуша търпеливо тази дълга тирада, но  не отговори веднага. Всмукна яко от пурата си и тихо, като че ли говореше на себе си каза:

“Надявам се правилно да разберете това, което ще кажа. Аз също бих могъл да ви задам няколко въпроса. Защо примерно вашата страна не се пребори с производството на синтетични наркотици, за което в никакъв случай не може да се каже, че сте класирани на последните места. Защо все още не сте прекъснали транзитните наркопотоци през вашата страна? Толкова ли е трудно да се разбере, че част от количествата ще започнат да остават в страната ви и ще се консумират от вашите младежи? А това, както и при нас, ще се разраства лавинообразно. Та нима при вашата толкова стриктна и безкомпромисна контролна система не бихте могли да ликвидирате още в зародиш това зло? Можете, но не го правите.

Същото важи и за нашата система. Приказки за безкомпромисната борба срещу тази напаст колкото щеш. Дори от време навреме се вдига невероятен шум в световните медии за “големи удари” срещу производството на дрога, срещу наркотрафика, срещу контрабандата на стоки, включително и оръжие и т.н. В същото време производството на наркотици и тяхното  разпространение, както и контрабандата си продължават – даже и по известни вече канали. Това е положението.

Що се отнася до международния тероризъм си абсолютно прав и ние тримата само можем да се гордеем, че в момента сме част от машината, която ще го ликвидира.”

Кристиян се опита да каже нещо, но Карл го изпревари:

“И двамата сте абсолютно прави, но разговорът ни навлиза в блато, в което,  в момента няма защо да влизаме.”

“Съгласен съм. Нито е точното място, нито точното време да дискутираме този въпрос, още повече че той въобще не зависи от нас тримата. По-добре да уточним какво ще правим оттук нататък? Вие какво предлагате?” попита вече сериозно Джон.

 “Преди да пристигнем в града ще се разделим и всеки както знае и както може. Що се отнася до съдбата на лагера на терористите, доколкото знаем тя е поверена във ваши ръце. Сигурни сме, че информацията, която ще предоставиш на твоите хора, ще е напълно достатъчна за незабавното определяне на деня “Х”. Стискаме ти палци!”, отговори също сериозно Кристиян.

“Ясно, нямам повече въпроси. А що се отнася до лагера, считайте, че смъртната му присъда вече е издадена.”, отговори Джон и отново захапа  пурата си.

При едно пътно кръстовище, близо до голям град, където имаше автобусна спирка, но нямаше чакащи хора, Ахмед  спря колата. Без думи, Джон стисна силно ръцете на Карл и Кристиян, взе спортния сак от предната седалка и слезе от автомобила. След това отвори вратата на шофьора и без да каже дума, прегърна силно Ахмед, разцелува го, затвори вратата и бавно се отправи към заслончето на автобусната спирка. Ошашавен от случилото се Ахмед остана безмълвен, но бързо се овладя, включи на скорост и потегли. Но не към града, а в вляво по другото шосе.

Джон продължи да върви към спирката, без да махне към отдалечаващата се кола, дори не се обърна. А много искаше да го направи. На колегите му, с които току-що се беше разделил, също им се искаше да размахат ръце през отворените прозорци, но и те не го направиха. Просто когато бяха „ на работа”, любезностите от този род, с редки изключения, се изключваха от репертоара им. Дори се чудеха как е възможно, във филмите, които понякога гледаха, точно при много критични ситуации, когато всяка част от секундата може да ги сполети непоправимото, героите да се отплесват в разконцентриращи ги и обикновено съвсем ненужни в момента обяснения или действия. От една страна това ги развеселяваше, но от друга страна и ги огорчаваше, защото на по-голяма част от хората, това не им правеше впечатление и го приемаха за нормално. А не беше. Особено се веселяха на станалите, едва ли не задължителни сцени, когато, дълго след като е насочил оръжието си към противника си, героят от филма се сеща, че трябва и да го зареди.

Никой от тримата дори и не подозираше, че това няма да е последната им среща. Но съдбата, която никога и на никого не разкрива плановете си, беше решила друго.

Беше ясен, слънчев  ден. В лагера на терористите, както обикновено, цареше оживление. Но днес той просто беше препълнен с „бойци”, които бяха особено възбудени. Беше пристигнала голяма пратка с модерно огнестрелно оръжие и огромно количество муниции, които в момента се разпределяха. Освен това, в лагера се бяха събрали всички  главатари от района във връзка с уточняването на окончателния “генерален график” за плануваните атентати и подробностите по тяхното изпълнение.

Първо се чу звук от самолетни двигатели и само след секунди над близките възвишения се появиха три самолета без опознавателни знаци, които от земята едва ли някой би забелязал с просто око. Но и това, за всеки случай, бе предвидено.

Терористите разбраха какво ги очаква, но вече беше много късно. Самолетите, явно, пилотирани от въздушни асове, в почти бръснещ полет, успяха с прецизни удари да ликвидират целият лагер. Когато изстреляха и последните си ракети и патрони, изчезнаха също тъй внезапно, както и се бяха появили.

От лагера останаха само гъсти пушеци дим, жалки останки от постройки и разкъсани тела.

Един от главните инкубатори на терористични атентати беше ликвидиран завинаги. Единствената загадка беше, как и защо е станало така, че терористите не са реагирали адекватно след случая в къщичката, независимо от твърде краткото време, с което са разполагали