Денят беше мрачен. Мъглата се стелеше на талази по цялата улица и преливаше в градините, сякаш се опитваше да влезе в къщите и сърцата на хората. Въпреки това реших, че искам да изляза с колелото, надявах се, че може би към обяд слънцето ще се покаже иззад облаците и светът ще стане цветен и жизнен. Затова слязох, взех ключовете от купичката до вратата и излязох навън, минах през мъгливата веранда и отключих гаража. Вътре ме чакаше колелото ми -  ярко синьо с бели гуми – гордеех се много с него, беше първото нещо което си купих, когато започнах работа, беше и единственото нещо, което запазих, когато се преместихме тук, в новата ни къща. Внимателно го изкарах навън и заключих гаража след себе си. Ключове, пари, телефон и папка с документи и скици, всичко беше на лице, значи можех да тръгна. Качих се и подкарах покрай къщата и навън на улицата, нямаше никого, явно само аз вярвах, че времето не е чак толкова лошо за излизане.

Докато карах по улиците и редиците къщи, забелязвах тук там помръдване на перде или спускане на щори, в далечината чувах коли, но не се разминавах с никоя, беше невероятно тихо и спокойно – без лай на кучета или вой на разярени котки, само аз на синьото ми колело. Докато се движех през главата ми прелитаха спомени от детството ми. Спомних си как баща ми за пръв път ме изведе в парка, за да ме учи да карам колело. Първото ми колело беше розово и с блестящи пискюлчета от двете страни. Отне ми време да разбера как се кара, въпреки каската, налакътниците и наколенниците, бях цялата издрана и прашна, но много щастлива и когато баща ми ме засили за пореден път по алеята и ме пусна да карам сама...аз успях! Задържах се и не паднах, бях горда от себе си и виждах гордост и в неговите очи. С тази засилка по алеята аз подкарах по пътя на живота си, за първи път със собствени сили и усърден труд, никой не можеше да ме спре. Не спирах да се движа, а животът с мен.

Участвах във всяка инициатива и състезание в училище, понякога печелех, понякога губех, но не се отказвах. Запознах се с много хора, влюбих се за пръв път, плаках заради момче и отидох за първи път на купон. Спомних си първия път, когато ми продупчиха ушите, бях отишла с колелото при най-добрата си приятелка след като се скарах с родителите ми за пръв път, слушахме музика и говорехме за момчета и решихме да си продупчим ушите. Болеше много, но тогава това не беше важно, важен беше бунтът. След това, си спомням, за първи път се измъкнах от вкъщи и отидох на купон, там срещнах момче, което не можах да забравя дори след количеството алкохол, което изпих и махмурлука от следващата сутрин. Срещах го пак и пак, докато накрая той не се приближи и не ме поздрави, каза ми, че съм красива, а аз се засмях, целунах го и избягах. След това животът се завъртя, започнах да работя в края на гимназията, купих си ново колело – ярко синьо с бели гуми и подкарах към залеза.

 Срещнах онова момче отново, две години по-късно, вече беше мъж и учеше в университет, а аз бях на ръба на бедността и рисувах за дребни пари на улицата. Той ме позна пръв, но не го показа, хареса картините ми и купи три, и така идваше всеки ден и купуваше по една. Започнах да го очаквам с нетърпение, усмивката му, срамежливостта и дори смехът му ми даваха сила да продължа да излизам от мизерния си апартамент в студените сутрини и да заставам на ветровития ъгъл, за да рисувам мечти. Така един ден, той не дойде, чаках го и се надявах поне да го зърна как минава, дори с момиче под ръка. В този ден бях нарисувала него и загадъчната му усмивка – топла и позната, но той не дойде. Късно вечерта, най- после реших, че не си струва да го чакам. Лампите премигваха несигурно по пътя ми, докато си проправях път с колелото през калните улици. Тогава чух вик, спрях, обърнах се и там беше той – задъхан и разрошен, тичал три пресечки докато ме настигне и го чуя. Каза ми, че съжалява, че не е дошъл, но след лекции отишъл да покаже картините ми в галерия, където му предложили четири цифрена сума само за една, а ако им кажел автора щели да сключат договор. Не му повярвах, мислех, че ми се присмива, ударих му шамар и се обърнах да си тръгна, но тогава той ме хвана и ми показа договора, разказа ми за миналото и за това, как сме се срещнали като тийнейджъри, разказа ми, че ме е харесвал, но сега се е влюбил в мен и мечтите ми. Разказа ми, а аз се разплаках и така трудностите се отмиха от живота ми. Заживяхме заедно, оженихме се, а аз рисувах и излагаха картините ми в галерии по цял свят, имахме куче, а скоро след това и красиво малко момченце. Животът беше прекрасен, а аз дори завърших университет и станах архитект, а той беше предприемач и иноватор – мечтател. Купихме първата си къща или поне мястото за нея, построихме я заедно, той градеше, а аз рисувах живота ни по стените и таваните, създадохме приказка и я нарекохме дом. Обичахме се, о колко се обичахме!

В разгара на живота си, ние живеехме на пълни обороти и летяхме, но явно твърде високо и твърде бързо и един ден решихме, че е време да спрем, но спряхме твърде рязко и твърде късно. Заминахме на почивка – аз, той, нашето проходило момченце и кучето ни. Ние четиримата и широкият път. Карахме с часове, минахме покрай къщи и блокове, офиси и гори, поляни и пустош. Накрая валеше, толкова силно, че дъждът беше като пелена пред  уморените ни очи, след поредния завой колата се хлъзна по мокрия път и се завъртяхме, малкото ни момченце пищеше, кучето скимтеше, а съпругът ми крещеше. Ударихме се в насрещно идващия камион, а след това изхвърчахме над мантинелата към дървета и храсти. Колата се търкаляше, усещах сълзите си, усетих стъклото, а след това покой, тишина нарушавана само от ромона на дъжда.

 Виждах ги там, моите любими момчета, моето тичащо в ужас около колата куче, полицейските коли и линейките, пожарната и уплашеният шофьор на камиона. Извадиха момчетата ми от разбитата кола, съпругът ми беше в съзнание и питаше за мен, цялото му лице беше в кръв, едната ръка безжизнено се поклащаше до тялото му, а той питаше ли, питаше за мен. Детенцето ми, беше невредимо, предпазено от детската седалка, но беше в шок и трепереше, сълзи се стичаха по пухкавото му личице. Толкова много ги обичам, толкова, че с волята си успях да ги накарам да не поглеждат нагоре към короните на дърветата и към натрошеното ми тяло, което пожарникарите опитваха да свалят от клоните, като пеперуда нанизана на десетки смъртоносни карфици.

И така аз карам своето синьо колело с бели гуми по улиците със стелеща се мъгла и си припомням живота, чакам ги и се надявам да не дойдат скоро. Тук е приятно макар и мъгливо, но може би утре ще изгрее слънце. Може би ще чуя и птича песен и някой ден любимият ми ще почука на вратата и заедно ще излезем на разходка – аз, той и синьото ми колело с бели гуми.