Командировка 2

Всичко започна с това, че предишната вечер, докато подреждах багажа на съпруга си за командировка в провинцията, от ресторант „Авеню‘ се обадиха да потвърдят резервацията му за девет часа на следващия ден. Много съжалявали, че първоначално му били отказали, но тогава нямали представа, че ставало въпрос за госпожа Десислава.  Извиниха се още няколко пъти и разговорът приключи. Не отдадох особено значение на това, вероятно в страната имаше много ресторанти с името „Авеню“. Десислава сигурно бе някоя колежка, с която щеше да пътува, аз познавах само малка част от колектива на фирмата им.

Но около три часа през нощта се събудих и нещо ме глождеше. Реших да проверя какви ресторанти имаше в Сливен. Или пък беше Шумен? Прецених, че не бе много удачно да събудя съпруга си по това време и да го попитам в кой град точно отиваше. Станах и включих компютъра. Въведох в търсачката телефонния номер, от който бяха потвърдили резервацията и резултатът ме блъсна като бърз влак.

Беше тук, в София.

Не помня как съм прекарала остатъка от нощта, но на сутринта отидох на работа в ужасно настроение. Успях да направя множество грешки и да се скарам със секретарката. Явно шефът ми бе научил, защото ме извика в кабинета си да ме смъмри. Тирадата продължи около петнадесет минути, но аз не чувах и думичка от нея. Едва когато забелязах, че се взира в мен със стиснати устни и опулени очи, осъзнах, че е приключил и очаква моята реакция. Само че аз не знаех какво да кажа. Започнах да примигвам бързо и изведнъж събрах смелост.

- Господин Иванов, ще дойдете ли довечера с мен в ресторант „Авеню“?

Ако преди малко той ме бе гледал ококорено, то не съществуваха думи, които да опишат изражението му в настоящия момент. Устата му беше замръзнала и не успя дори да изрече някакво стандартно извинение за отказ.

Аз в миг осъзнах каква глупост бях направила, но вече беше късно. Отчаянието ме обзе напълно и избухнах в сълзи. Шефът ми измрънка нещо уж успокоително, че принципите му не позволявали да се сближава с подчинени. Тогава реших да му разкажа всичко, споделих му и за твърдото си намерение да направя грандиозен цирк в ресторанта. Може да бях огорчена и излъгана, но без подобаваща сцена нямаше да мине!

Човекът явно си отдъхна от факта, че в действителност не бях влюбена в него и с радост обеща да ми окаже пълно съдействие, да ми изпрати подходящия кавалер и успя да ми уреди резервация за ресторанта.

Ето така се озовах на терасата на „Авеню“ в компанията на братовчеда на моя шеф – Васил. И ако в книгите такива срещи се оказват съдбоносни и любовта пламва в миг между наранената душа и нейния изцерител, то в живота не става така. Васил се оказа най-скучният и досаден събеседник, който някога бях срещала. Дори за миг ми мина мисълта да простя на съпруга си, стига да се отърва от новия си познат. Но погледнах към русите кичури на Десислава, които сякаш се спускаха към мен като въжета, за да ме удушат и размислих.

Опитвах се да овладея походката си, приближавайки се към масата на двамата грешници. Изпитвах както омраза, така и въодушевление в очакване на изненадата, която щях да видя на лицето на съпруга си. Този миг щеше да бъде безценен и щеше да е моята малка награда за причинената ми болка. Театрално прокарах ръка през косата си, вирнах нос и застанах пред тях. Десислава ахна и вдигна ръка към устата си. Мъжът ми също се вцепени. Харесваше ми!

След този възторжен момент бавно започнах да осъзнавам, че те всъщност не гледаха мен. Дори не ме бяха забелязали. И двамата се бяха обърнали към друга двойка вляво, която явно бе причинила целия смут.

Но какво ставаше? Това трябваше да бъде моят миг! Нали затова си бях сложила тясната, неудобна рокля!

(Следва продължение)