Септември дойде, а с него лятото си тръгна. Моят първи  септември, в който аз бездействам. Моят, любимият септември, които идва и води рождения ми ден. Моят септември с тихия дъжд, с вкуса на узряло грозде, с разбъркания ми летен гардероб, с разбърканите ми мисли и чувства. Здравей, септември, с теб така си приличаме. Понякога сме слънчеви и топли, обичаме всички, раздаваме слънце и топлина на целия свят. На следващия ден, сме вглъбени и объркани, пръскваме тъга и миришем на прогнили листа, прогнили сме от мисли и чувства. Такива сме, мили ми септември. 

Искаш ли да ти разкажа за мечтите си, септември? Искаш ли да ти споделя молитвите  си, септември? Когато бях малка, мечтаех да променя света. Мечтаех наедро, мечтаех извън себе си, мечтаех да спасявам човешки животи и знаех, че един ден ще ми се наложи да го правя. За това постъпих в редиците на Червения кръст. Там се подготвях за момента, в които ще спася някого и ще сбъдна мечтата си. В крайна сметка, спасих себе си, занимавах превъзбудения си тинейджърски мозък с всевъзможни неща и така не ми остана време да мисля за глупости. Спасих и една жена с прединфарктно състояние, като и указах първа долекарска помощ, викнах ù линейка и останах до нея. Дъщерята на тази жена ме намери след време и ме прегърна насред улицата. Без да каже дума. Почувствах живота си пълен.

После като си реших, че съм пораснала взех да мечтая на дребно, да мечтая за себе си. Исках да се разкарам от Видин. Задушаваше ме. Не, не мечтаех да влезна в университет. Бях убедена, че ще ме приемат (Никой от роднините ми не беше толкова сигурен, колкото бях аз). А аз исках просто да стана невероятна психоложка, писателка, преводачка, да говоря поне 5  езика, да надскоча себе си. Бях 17-годишна, светът бе в краката ми, спрях да се опитвам да усъвършенствам света, разбрах, че преди всичко трябва да шлифовам себе си и после да се заема със света (поне с този около мен).  През всичкото това време имах един, единствен компас в живота си. Дядо, той винаги беше там, на двора, седнал на малкото столче, чупеше орехи и слушаше всичките ми мечти, копнежи и желания. 

Глупаво 17-годишно момиче...

Светът се оказа по-жесток, от колкото съм си представяла. Психология не ме приеха, писателка не станах, превеждала съм само едно упътване за употреба на електрическа печка и  няколко текста, едвам смогнах да се науча да говоря 2 езика, да не говорим, колко трудно ми се стори да надскоча себе си. Намерих много неща, докато следвах пътя си. Намерих няколко скъпоценни приятеля, сбъднах някоя друга дребна мечта, и през цялото това време, тичах с пълни шепи при моя компас, за да му покажа какво съм събрала. Отварях шепите и от там изпадаха разказите ми за Блага и нейният прекрасен  Васко, разказите ми за Ниагарския водопад, разказите ми за първото „браво“ от преподавател, за онази курсова работа, на която имам 6, за първия път, когато настъпих пиперливия си език, за малките битки и победи в живота ми. За хората, които срещах и които намираха място в живота си за мен. А моят компас никога не забравяше да пита за всяко едно име  в живота ми:

 - Как е, Силвичка? Кристиян завърши ли? Мики стана ли гларус по тая Варна? Блага как е с  изпитите, нали си помагате двете? Милен, го видях оня ден пред аптеката, да му кажеш да дойде да го видя. Заралийката как е? Да я поздравиш от мен!  

 Имената се увеличаваха и моят компас никога не забравяше нито едно от тях. Посочваше ми ги и ми казваше да се грижа за тях.

Септември ти отново дойде... Разказах ти всичко. Донесе ми дъжд, донесе ми малко късмет и взех и последните изпити. Ще ми донесеш ли и нови мечти, септември? Старите се изтъркаха, омръзна ми да ги кърпя. Казваш ми, че не са. Че,  все още мога имам време да стана пистелка, че имам време да науча още езици... Ама как оттук натам без компас? Компаса ми го няма, няма кой да ми показва пътя, аз хубаво ще събирам неща, хубаво ще се лутам по пътищата, но пред кого ще празня пълните си шепи.

Красивия Септември  се завъртя и метна в краката ми празен лист и молив:

- Пиши, глупаво 23-годишно момиче. Пиши, няма значение дали някой чете драсканиците ти. Пиши и ще намериш пътя.  Спомни си на колко хора си обещала да не спираш да пишеш.

 

П.С Този септември трябваше да ми донесе още един празник. Моят дядо щеше да навърши 84 години. Обичам те, дядо!