Дори за казване нищо не остана.

                 И всички думи, някак си се повтарят.

                 Стоя и се ровя в празнотата си!

                 Окован в мисли...

                 Чувствам се скучен - дърдорко!

                  Пропилял и последната си усмивка.

                  И тръпката да пиша се изпари!

                  Заседнал между етажите асансьор.

                 С мазна, немита коса и дрехи от седмица -

                 дните захладняват.

                 А сам треперя в нощите жестоки!

                 Събуден от нечий пиянски вик.

                 И често, когато остана сам с себе си -

                 повтарям си до побъркване:

                -"Да, чорбаджията е гнусен и дебел.

                  Чорбаджията по-гладен е от сиромасите!"

                 И с поглед посягам в празния варел.

                 Не изхвърлих ли някога нещо от душата си?

                 Започнах да отбягвам хората!

                 Започнах да се дразня толкова често от това:

                - "Добро утро!"; "Излизам!" или пък "Здравей!"

                 Защото не останаха, може би, други думи?

                 Да, не успях!

                 Всъщност, не помня пари да съм пестил?

                 Та, тъй е и с думите!

                 Аз нищо не пестя, ето я... дори и болката!

                 Но нали ставам неудобен и нахален?

                 Да, болката с годините по-равно съм я делил!

                 И ето, че сърцето разтуптя се!

                 То не веднъж унизено се е свивало.

                 И сълзи в очите гневно са се разливали.

                 И стискал съм юмруци.

                 В свят на диви зверове!

                 В закани глупави...

                 Че всичко ми е толкова омръзнало!