Дори за казване нищо не остана.
И всички думи, някак си се повтарят.
Стоя и се ровя в празнотата си!
Окован в мисли...
Чувствам се скучен - дърдорко!
Пропилял и последната си усмивка.
И тръпката да пиша се изпари!
Заседнал между етажите асансьор.
С мазна, немита коса и дрехи от седмица -
дните захладняват.
А сам треперя в нощите жестоки!
Събуден от нечий пиянски вик.
И често, когато остана сам с себе си -
повтарям си до побъркване:
-"Да, чорбаджията е гнусен и дебел.
Чорбаджията по-гладен е от сиромасите!"
И с поглед посягам в празния варел.
Не изхвърлих ли някога нещо от душата си?
Започнах да отбягвам хората!
Започнах да се дразня толкова често от това:
- "Добро утро!"; "Излизам!" или пък "Здравей!"
Защото не останаха, може би, други думи?
Да, не успях!
Всъщност, не помня пари да съм пестил?
Та, тъй е и с думите!
Аз нищо не пестя, ето я... дори и болката!
Но нали ставам неудобен и нахален?
Да, болката с годините по-равно съм я делил!
И ето, че сърцето разтуптя се!
То не веднъж унизено се е свивало.
И сълзи в очите гневно са се разливали.
И стискал съм юмруци.
В свят на диви зверове!
В закани глупави...
Че всичко ми е толкова омръзнало!
© Петко Петков Всички права запазени