Не е горещо, различно е. Отворила съм прозорците, за да усетя аромата на нивите, примесен с летния уличен прах, надявам се да изсуши напиращите сълзи и гняв. Облягам се и въздишам, малки парченца време се откъсват от устните ми, излитат навън и се пръскат по синьото порцеланово небе.
Отново съм на този път, а той е пропит от заминаване, като всички други улици, по които минах. Слънчевата земя на детството е нарязана от лудостта и огорчението в очите ми. Винаги си тръгвам от тук... Скрих миналото зад бягство, изживях този миг безброй пъти и набраздих живота си със сбогувания. Измислих си спомени, исках да построя дните си върху нещо красиво и скъпо, макар и лъжа, а те се рушаха с всеки сън, с всяко докосване на нощта. Момиче, къде изчезна вълшебството в погледа ти? Като дете рисувах кости в гредите на къщата, съчинявах истории и казвах на другите деца, че това са легенди, които баща ми разказва в зимните вечери... Да... Баща ми разказваше, но неговият език бе друг, помня го...
Поглеждам ...