Сесил  

Очаквах  да приключи животът ми. Пропадах в тъмната бездна, готова всеки момент да настъпи краят. Но, предполагам, съдбата бе взела друго решение за мен. Така или иначе, ми отне това, което най-много обичам. Моето семейство...
 "Дали има вероятност да ни срещне отново?"
 Най -ужасното нещо, което можеше да ме сполети, се случи. Това да съм сама, бе най-страшният ми кошмар.
 "А ще се събудя ли?"
 Поне бях защитена от разкъсващите главата ми гласове за помощ. Все още кънтяха в ушите ми страданието от плачещите души, приковани с  оковите на Ада. Винаги се обвинявах, че съм напълно безполезна, но Ари  бе на друго мнение. Той смяташе, че аз бих обединила силите им в едно, вярвайки, че душата ми е сърцето на Земята. Никога не съм успявала да изразя по някакъв начин силата си и се страхувах, че изобщо нямам такава. Но мисля, че е време да повярвам в себе си, ако не искам пътуването ни до тук да се окаже напразно. Изправих се бавно, върху напукания къс лед и погледнах надолу. Тъмнината бе гъста и наситена, но очите ми бяха достатъчно силни, за да я пробият. Искрата на надеждата освети страха ми от смъртта. Виждах вода. Застанах на ръба на ледения къс и се приготвих да скоча. Разтворих ръцете си като крила на пеперуда и полетях към спасението ми...
 Допирът ми с водата бе приятен, но трябваше да побързам, всеки момент ледът щеше да се разбие. Гмурнах се дълбоко, усещайки движение. Хиляди малки ледени висулки, остри като ножове, пронизваха морското пространство. Една от тях разкъса кожата на крака ми. Остра пареща болка ми напомни, че съм жива и че битката започваше тепърва. Плувах, търсейки из морската шир място, което може да ме приюти. Преминах през виолетов тунел от корали,  където хиляди малки рибки обгърнаха тялото ми. Галеха кожата ми с опашките си и търкаха главите си в мен. Няколко малки прозрачни светещи рибки минаха пред мен, осветявайки ми пътя. Обиколена от цялото това съвършенство, не знаех дали е реално или просто сънувах. Преминах през кораловите рифове и изпаднах в безсъзнание...
 "Отвори очи, малка русалке!"
 Премина нечия мисъл в съзнанието ми. Бавно опитах да раздвижа тялото си. Болка разкъсваше гърдите ми. Въздухът, който вдишвах, бе изпълнен с влага. Стараех се да поглъщам минимално количество от него.
 "Кой ме бе спасил от сигурна смърт?"
Бях напълно убедена, че последното нещо, което усетих преди да изпадна в безсъзнание, бе натискът на морската шир - как ме притиска към дъното.
 "Може би се страхува? Има за какво."
 - Кой си ти? Къде се намирам? И как успяваш да четеш мислите ми? – прошепнах, опитвайки се да отворя очи. До мен стоеше, без признак на живот, тялото на жената, която срещнахме в пирамидата. Значи, все пак, имах възможност да я погледна отблизо.
 "Но какво  се беше случило с нея?"
 - Предполагам, аз съм твоят кошмар и искрено се надявам, да не ти се случи същото. - прекъсна мислите ми един учудващо приятен глас, въпреки парещите думи, отронени от плътните му устни.
–Вярвам, че си достатъчно смела за това което ще последва? – добави, като се взираше в мен така, сякаш бе готов да ме унищожи.
 – Защо го правиш? Защо се нараняваш постоянно? - попитах, като бях напълно убедена, че няма да получа отговор. 
 – За съжаление, съм малко ангажиран и ще те оставя тук. Невъзможно е да избягаш. Пък и едва ли ще оставиш компанията ти без да си получила това, което толкова силно желаеш! - Повдигайки лукаво вежда, добави. - Извини ме, много скоро ще се върна за теб... 
 Създанието, което стоеше пред мен, наподобяваше на нещо между полубог полудемон. Докато се взирах в хипнотизиращите му очи, си спомних за мислите на Ари .
 "Аз също съм чудовище."
Може би е бил прав.
Никога не съм си и представяла, че ще срещна същество, което може да излъчва едновременно ослепителна красота и унищожаваща с поглед злоба. Хвърляйки ми последен поглед, може би за да се убеди, че в действителност нямаше да избягам, повдигна ръката си така, сякаш заплашваше да ме удари и прониза морското пространство със светкавица. Тя докосна съвсем леко дъното, а то като пясъчен часовник отвори тясна дупка...
– Ка’ел. Това е името ти, нали? - попитах невинно аз, опитвайки се да го задържа още малко. Нещо отвътре ми подсказваше с какво можеше да е ангажиран. Фоти, Марина, Гея и Ари бяха в опасност, без да подозират колко могъща бе силата му...
 – Така е... - отвърна той, отговаряйки на въпроса ми, а може би и на подозренията ми. Обръщайки ми гръб, се плъзна в тясната пясъчна дупка и изчезна.
 Трябваше да измисля нещо. Притиснах коленете си към гърдите и задържах погледа си върху тялото, което лежеше безжизнено пред мен. Може би тя знаеше как да ни помогне, след като веднъж го бе сторила? Стига да знаех как да я върна към живота. Изправих се и започнах да се оглеждам. С периферията на очите ми забелязах лек трепет на пръстите  ù, което ми вдъхна надежда. Приближих се до нея и положих ръцете си върху очите ù. Чувах ударите на сърцето ù, но бяха твърде слаби.
 Съзнанието ù бе празно, сякаш някой бе изтрил всеки миг и спомен от живота ù. Едва ли бе възможно да ни помогне. През пръстите ми се прокрадна светлина, която се опитваше да отблъсне ръцете ми от лицето ù. Отдръпнах се от нея и я оставих сама да открие света, в който се намирахме.
– Коя е Аглая? - прошепнаха устните ù.
Не знаех как да ù обясня, но предполагам сама щеше да разбере.
 – Защо да съм аз Аглая? Разбирам спомените ти, но не разбирам връзката ми с тях.
 - Притежаваш контрол над времето и си способна да пътуваш в него, както и да го забавяш. - опитах се да обясня.
 – Защо си мислиш, че съм способна да помогна? Разбирам... Но това е било в друго време и в друг свят! Сега е различно. Аз съм различна! Ти си мое дете? Разбираш ли, че всичката тази информация, която получавам, не ми помага да си спомня нещо от това, което се е случило. 
– Разбирам, но бих искала да опиташ.
– Как?
 -  Това ще трябва да се обмисли...

                                     Празен 

 Ари       

Опитвах се да спра тялото си, но сякаш бях просмукан от собствената си сила. Теглеше ме надолу, не спирайки да ми показва колко съм слаб. Чувствах се така, сякаш се съпротивлявах срещу самия себе си. За части от секундата изгубих всичко ценно в живота ми. Бях убеден, че, ако успея да оцелея, нямаше да съм полезен. Вътре в кръвта ми забушува едно усещане, което до сега не бях изпитвал. Нещо, което ме караше да бъда отмъстителен и опасен. Готвих се за среща със създателя си и какво получих  - едно сърце, което насила туптеше.
 "Да се пребориш със страховете си е най-доброто, което даряваш на душата си. За да се докоснеш до нея, първо трябва да разбереш кой си."
 Нечии мисли нахлуха в главата ми. Страхове. Душа. Кой съм аз? Едва ли този, който мислеше така, разбираше ситуацията, в която се намирах. Вратата, през която преминах, водеше към сърцето на Земята. Което бе самото НАЧАЛО. Когато бях на четири години, имах едно видение, което ясно и точно ми бе представило бъдещето без моята намеса. Ужасът, който изпитвах тогава и вникването в смисъла на пътуването ни сега, ме караше да осъзная истината.
 "СЪХРАНЕНИЕТО НА ДУШАТА НИ И НЕЙНАТА СВОБОДА."
 Силата, която притежавах, извираше не от материята, а от духа ми. Трябваше да освободя съзнанието си, за да пожъна успех в това, което следваше. Отпуснах тялото си, притворих очи и се опитах да забравя. Мислех си, че по-малко и от миг съм бил в това ми състояние, но май съм се излъгал. Гледах собственото си отражение в тялото на старец, пропадащо в бездната на Земята. Пътят свърши там, където не очаквах. Земята бе покрита със златен прашец, а в центърът ù се възвишаваше кристално кълбо обвито в огнен обръч. Слабото ми тяло пречупено от времето, едва се държеше на краката си. Треперещите ми пръсти се протегнаха напред, опитвайки се да докоснат огнения обръч. Той ме отблъсна, запращайки ме в ронещата се скала, покрита цялата със злато. Продължавах да гледам тялото си така, сякаш го бях напуснал. Усетих  движение.  Гея с плавни стъпки, едва докосваща златния прашец, се приближаваше към мен. Повдигнах ръка, за да скрия лицето си. Не исках да ме вижда такъв. Може би с времето, когато щяхме да остареем заедно, нямаше да ми направи впечатление? Но сега, когато тя бе най-прелестното създание, което съм виждал в живота си. Сега би било ужасно непоносимо да виждам страданието ù в очите. Изненадан установих, че единственият, който се бе променил от пречупването във времето, бях аз. Фоти и Марина също се доближиха до мен, с протегнати за помощ ръце. Изглеждаха точно така, както преди да преминат вратите. Имах някакво странно раздвояване, защото бе невъзможно да ги виждам от две гледни точки. Едната - през очите на стареца и тази, в която сякаш пътувах астрално. За мое нещастие, те виждаха слабата ми страна. Трябваше да опитам да пробия собствената си материя, за да върна духа ми там, където му бе мястото. Докато се реех над главите им, премисляйки как да се върна в предишното си състояние, усетих  кристалното кълбо да ме притегля към себе си. Никой не забелязваше борбата, която водех между духа и тялото си. Нямах силата да се върна, което ме плашеше ужасно. Невъзможно бе да се справят без мен. Чак сега осъзнах, че съм попаднал в капан...
 ТОЙ е знаел много добре, че, ако успее да ме отстрани от пътя си, би се справил лесно с другите. Възможно ли е всичките тези кристали, които ни заобикаляха, да са били негово дело? Вероятно това, което си мислих за изгубените души, да се окаже вярно. Звуците, които караха кожата ми да настръхне, са идвали от тях. Опитвали са се да ни предупредят, но само Сесил е можела да ги чуе. Затова невинната ми сестра не можеше да издържи под натиска на толкова много болка. Но как бе успял да ги задържи? Мислех, че душата бе свободна, след като напуснеше тялото. Което ме върна към мисълта, че аз все повече и повече бях привлечен от кристалното кълбо. То сякаш започваше да се движи със светкавична скорост, която ме поглъщаше. Достигайки до огнения обръч, разбрах, че вече съм загубен. Миг преди да попадна в кристалната сфера, те сякаш ме видяха, но за жалост бе късно...

  Гея

-Но как е възможно? Да си тук с нас и да си там вътре? - попитах, изпитвайки ужас от това, което видях с очите си.
 Този, който стоеше пред мен, бе един малък къс от това, което бе погълнато само преди секунда от огромното въртящо се кълбо. Някой, даже се досещам за едно име
 "Ка’ел" ми бе отнел това, без което не можех да живея. Ари. Той бе мой и не знам какво би ме спряло, но аз щях да си го върна. На всякаква цена. Дори ако се наложеше да вляза сама там и да го извадя. Човекът, който стоеше пред мен, бе само една обвивка, с която определено не бих се задоволила. Притежавах и двете и така ще си остане. Никой, ама никой не може да ми го отнеме. Това означаваше битка и то такава, каквато би  разтресла цялата Земя. Което ме доведе до друга мисъл.
 "Тук, на това място, не трябваше ли да е ядрото на Земята?"
 Сега започвах да разбирам защо планетата ни изглеждаше толкова странна. Миризмата, която се носеше от нея, бе разруха. Безлюдна... Изтръгната от корените и прикована под властта на един единствен злодей, който бе оставил пресен образ в детското ми съзнание. Бих го познала дори и сега, независимо от времето, което бе изминало. И, все пак, не можех да допусна, че силата му бе толкова могъща, способна да промени структурата на ядрото, оставяйки само един малък огнен обръч. Това означаваше, че е готов да разруши планетата или това, което бе останало от нея. Трябваше да сме подготвени за бедствието, което бе сполетяло Земята, но не и за нейната ГИБЕЛ.
Фоти и Марина ме наблюдаваха, изумени от теорията на течащите ми мисли, а това, което бе останало от Ари, се гърчеше от празнота в ръцете ми. Бяхме попаднали в капан и не бях сигурна дали щяхме да се измъкнем.
– Какво можем да направим? - попитах Фоти, който премисляше подробно ситуацията ни. 
 – Не съм сигурен, но май ще трябва да започнем да мислим като него, за да изпреварим поне един от ходовете му. Във вените ни тече еднаква кръв. Което означава, че ако аз бях на негово място, може би щях да опитам да отстраня от пътя си мен. Защото аз съм този, който може да възвърне предишното състояние на ядрото. 
– Но това означава, че той вече е тук! - прошепна Марина, оглеждайки златните стени, които ни заобикаляха.
– Няма смисъл от паника. Все пак ние сме трима, а той е сам. Шансовете са на наша страна. - Опитвах се да успокоя напрежението, което бушуваше в трима ни.
 Загледах се в кристалната сфера с надежда, че бих могла да освободя духа на Ари. Но вътрешно предчувствах, че не трябва да се доближавам много до нея. Виждах безспирния му опит да пробие кристалът, но за жалост нямаше успех. Той го държеше здраво във сърцевината си, пречупвайки силата му. Изглеждаше ми така, сякаш искаше да ми каже нещо. Опитах да проникна в съзнанието на обвивката му, надявайки се връзката им да бе по силна, но не се получи. Единственото, което открих там, бе думата "КРИСТАЛИ". Замислих се какво точно си е мислил преди да го сполети това и се сетих, че те присъстваха навсякъде. Нещо имаше във тях, но какво?
 Тогава погледът ми попадна отново върху кристалното кълбо и разбрах...  Долепих ръката си до устните ми, за да не се изкрещя от ужаса, който ме обземаше. Това демонично същество бе приковало всичките души тук, на Земята, спирайки свободния им ход. Черпеше сили от тях и бе готов да ги унищожи заедно с планетата. Което означаваше, че бе готов да погуби не само един свят... Бе готов за сблъсък във ВСЕЛЕНАТА...
Трябваше да го спрем. Погледнах към Фоти и Марина, които бяха подготвени за следващата ми мисъл. Фоти се  приближи към огнения обръч и започна да изхвърля огнена лава от тялото си. Марина и аз ронехме златната скала, помагайки на Фоти да изгради колкото е възможно по-голям огнен кръг. Сърцето ми отвътре се разкъсваше... Това, което се опитвахме да направим, означаваше сигурна смърт за Ари. Едва ли щеше да има нещо, което да го измъкне отвътре невредим. Но нямахме време. Всеки момент се очакваше, че адското същество ще се появи. Нас ни очакваше същата съдба... Освен ако успеехме да върнем ядрото в предишното му състояние. Само тогава, може би, бихме имали някаква минимална възможност да се спасим. Но за мен спасението означаваше смърт, така че бях готова да се бия с него до край...