Обожавах природата, но днес  имах нужда да разбера, затова реших походите да ги оставя за утре. Качих се в колата  и потеглих към манастира. Това местенце беше неописуемо, сякаш някой беше събрал най-добрите рисувачи  на света  да покажат таланта си. Всяко дръвче, всяко храстче, всеки камък бе сложен по начин, по който показваше бляскавата си красота до забравяне. Когато пристигнах, почти се беше стъмнило. Направих първата си крачка към това свещено място. Някаква буца заседна в гърлото ми, устата ми пресъхна и просто всичко изчезна. Не знаех колко време съм била в безсъзнание, но когато отворих очи, се чувствах сякаш не на мястото си. Тялото ми беше положено върху старинно дърво, превърнато в маса. Заприлича ми на олтар за жертвоприношения. Черна сянка се надвеси над мен и попречи на очите ми да се наслаждават на творби, които сякаш не бяха създадени от хора. Странно, но гласът идваше от другаде, когато ме попита  дали съм добре. Опитах се да се изправя, но нечия ръка ме бутна обратно към олтара, тоест масата, към която бях прикована.
– Моля ви, добре съм! - казах аз и настоях да се изправя. Усещах как тялото ми започваше  да се сковава от страх. Не бях сигурна за никого и нищо.
– Извинете ме, че ви уплаших. Не исках. Просто исках да се уверя, че сте добре. - каза далечният глас.

Тогава забелязах, че над мен се бе надвесил старец със сива коса и брада. Катраненочерните му очи се впиваха в мен, изучавайки ме любопитно. Излъчваха  години живот в преданост на Бога и продължение на делото му. Топлина, състрадание, разбирателство и подкрепа. Може би това беше човекът, когото търсех. Докато се бях вглъбила в мислите си, монахът се извини, че започва вечерната литургия и се скри доста бързо. Тогава забелязах, че съм вътре в манастира. Не можех да разбера как това място бе оцеляло през вековете. Сякаш бях в друго време. Трябваше ли да вярвам на очите си? Животът ми бе пълен със съмнения и често бях на принципа  ,,очи не видят ли, ръце не пипнат ли ‘’, но това местенце, тази ВЯРА, която излъчваше. Предположих, че тук имаше доста неразгадани тайни, запазени зад стените на тази ,,мълчалива съкровищница’’, ако можех така да нарека мястото. Надявах се моята да не остане тук и завинаги, аз трябваше да знам. Не можех да живея повече в неведение. Нещо странно имаше в живота ми и аз вътрешно знаех,  че ще успея, че ще го открия. И тогава БОГ да ми е на помощ, защото, доколкото знам, любопитството е грях и се наказва.
Изправих се и се приближих към входа на църквата.
Който и да беше оставил труда си тук, го бе оставил завинаги. Описани  с невероятни  цветове делата на Исус  Христос в стенописи и икони. Отражението на цялата ни вяра. Не разполагах с много време, но все пак успях да се полюбувам на съвършените творби. Реших да изчакам в Трапезарията  на храма, докато приключи вечерната литургия. Очите ми попаднаха на ,,Тайната вечеря”, винаги ми е харесвала тази художествена творба, но сякаш сега я виждах за първи път. Такива пастелни тонове. Просто останах без дъх.
–  Не искам да нарушавам спокойствието ви, но мисля, че е време да поговорим. Мен  чакате, нали? – каза същият далечен глас. - Казвам се монах Евтимий. Ето, че най-накрая дойде времето да се срещнем.
Просто стоях като паметник, не можех да кажа и думичка. Чакал ме е? Откъде е знаел, че аз ще дойда? Да поговорим? Аз бях тази, която трябваше да задава въпросите.
–  Виждам учудването ви. Не смятате ли, че всичко си има причина? В действителност, все някой ден истината излиза наяве. Е, това се случва сега! - каза монахът и зачака да отговоря на въпроса му.
-  Да, смятам, но бихте ли ми обяснили. Как бихте могли да знаете, че аз... 
–  Ще дойдете. Мисля, че когато получите това, ще разберете. - каза той и бутна някаква хартия в ръцете ми.  - Вие сте тази, която трябва да го притежава. Сега  ще си тръгнете веднага и ще ми обещаете, че ще завършите започнатото дело на всяка цена. Независимо от щетите и болката, която ще понесете. Бъдете силна и Бог да ви помага.
След това монахът просто изчезна. Останах като закована за известно време. Отвън се чуваха  гърмежи. Изведнъж това място започна да ме потиска. Когато излязох от Трапезарията, нямаше никого. Бях сама. Гръм разцепи черните облаци  и мълния освети двора, едри капки дъжд се просмукваха през дрехите ми. За миг през  очите ми  премина сянка, свих инстинктивно хартията към сърцето си и се затичах към колата. Главата ми щеше да експлодира, хиляди въпроси без отговори се въртяха. След това развитие на нещата останах с впечатлението,  че е имало предупреждение за пристигането ми тук. Не смеех да погледна още какво точно ми бе дал монахът. Може би първо трябваше да се успокоя. Небето се разкъсваше на парчета, дъждът се усили. Толкова се бях задълбочила в мислите си, че когато нещо попадна под гумите на колата,  реакциите ми бяха забавени. Ударът беше неизбежен, усетих как нещо се размазва под нея. Тръпка на страх премина през тялото ми. Спрях колата и слязох. Когато видях размазаната змия, започнах да дишам отново. Вместо да се върна в колата, я гледах като хипнотизирана. Все още се гърчеше и някак си ми се стори, че се приближаваше към мен.
Съзнанието ми крещеше да вляза в колата, но тялото ми не го позволяваше. Изведнъж  от храстите изскочи  нещо  смесено между куче и вълк. Захапа с челюстта си главата на змията и се почувствах свободна. ДА БЯГАМ. Доста впечатляващи бяха размерите на това животно. По най-бързия начин се върнах на мястото, което смятах за безопасно.
Накъдето и да погледнех, мрак, нищо не се виждаше. Точно когато започна да ме обхваща паника, мислейки, че съм се загубила, мъждукащите светлини на града се появиха пред очите ми, вдъхвайки ми успокоение. Намерих комплекса, където бях отседнала, влязох през входа  и както винаги всички присъстващи чифтове очи се забиха върху мен. Чувствах се като обект на внимание. Не ми харесваше. И тогава  момичето от рецепцията ме повика.
– Госпожо Галини, това писмо бе оставено за вас. - каза тя, оглеждайки ме от главата до петите.
– Мога ли да разбера кой го остави? - знаех отговора вече, но все пак изчаках,  за да чуя.
– Пощальонът, разбира се! Случило ли ви се е нещо? Можем ли да ви помогнем?
- Не, благодаря. Ще ви помоля  никой да не ме безпокои. - отрязах любопитството ù веднага, като показах грубата си страна.  – Извинете ме,  забравих да ви предупредя, че не смятам да вечерям.  Още веднъж  благодаря за загрижеността ви.
Знаех, че интересът ù към мен бе пълен фарс, но и малко съмнителен да си тук, ще те разбере целият град. Всъщност  мен вече със сигурност ме знаеха, щом и писмо получих. Нямаше обратен адрес. Отворих плика и прочетох накъсаните думи.

Разгледай снимката.

Провери мястото.

Оставил.

Пази се. Бори се...

Помислих си за монаха, може би той бе оставил писмото. Извадих снимката и разгледах хубаво мястото. Бях сигурна, че ще го открия. Думата ,,ОСТАВИЛ’’ ме шокира малко. Кой и какво ми е оставил? Щях да разбера на следващия ден.
,,Нещото'',  което ми даде монах Евтимий. Трябваше да прочистя обърканото ми съзнание.
Дилемата да го отворя или не бързо отмина, та нали за това бях дошла.
Освободих се от мокрите дрехи, седнах на леглото и се загледах в хартията. Материалът,  от който беше изработена, не изглеждаше сегашен, повече ми приличаше на плат - твърд  и дебел. Бих казала, имаше вид на карта, която ще те отведе до откриването на съкровище, отколкото информация за баща ми. Съдържанието  бе в действителност карта.

Разположени в права линия седем планети, всяка планета номерирана  отгоре. Третата планета се намираше вътре във квадрат, а всяка страна на квадрата бе свързана с триъгълник. От дясната страна бе написана рождената ми дата (т.е. 12.12.1979), а от лявата - тази на сина ми 08.08.2008.

 Нямаше как да го измисля,  може да съм чела доста неща за астрологията и влиянието на планетите върху нашите съдби, но това си изглеждаше доста налудничаво.Трябваше да си почина. Просто ми идваше всичко в прекалено много. Монахът каза, че трябва да се боря. Но с какво и дали беше по силите ми? Не усетих как започнах  да се унасям...
Почувствах как тялото ми се настройваше да предпазва най-ценното нещо в живота ми. Слънцето ме заслепяваше. Нямаше как да им позволя да ми го отнемат, само ако съм мъртва, даже и тогава щях да се боря. От всички страни започнаха да се чуват изстрели, стотици... не хиляди. Бях стиснала в прегръдките си Ари толкова силно, че сигурно се задушаваше. Тогава той изкара мъничката си ръчичка изпод гърдите ми и направи въображаем кръг около нас. Започна да говори на неразбираем език за другите, но не и за мен. Пясъкът под краката ни се превърна в стена между нас и врага. Тогава  Ари ми каза тихичко

<<ВРЕМЕ Е>>...