Пролог

Не вярвах в приказките от малка. В действителност, не ги харесвах дори. А майка ми се опитваше да ме приспива с тях. Когато бях на 4 се отказа. Казах `и, че съм започнала да сънувам дракони и тя си помисли, че те ми влияят лошо. Не, не беше така. Просто ми бяха блудкави, а аз мразех такива неща. Плюс проблемите в семейството ми предпочитах драконите пред приказките за вечна любов…

   Всъщност и Харлийн ги мразеше. Мразеше и огромна част от живота си заради родителите си най- вече. Не, че сега когато бе на 24 имаше особено голямо значение това. Вечната липса на пари, побоя от баща `и, караниците между родителите `и… Е, бяха само част от пъстроцветния `и живот. Не сбъдна мечтата си да стане актриса, просто нямаше средства да го направи… Естествено, вечната липса на средства. Понякога имаше чувството, че тази мисъл разяжда бавно мозъка и вътрешностите `и, като някое зомби. Все пак беше успяла да замине доста надалеч и без издръжка. Изхвърляха я от работа често заради постоянните `и отсъствия. А лекциите бяха смазващи….

I

- Следващият път ще изучаваме Зигмунд Фройд подгответе си материали за него…
Гласът на преподавателя изтръгна Харлийн от вегетативното състояние в което бе изпаднала по време на лекцията. Това да учиш психология си бе истинско изпитание, особено в 8 сутринта. Червенокосото момиче се надигна сънливо от мястото си събиращо нещата си.
- Ей, Харли искаш ли да пием нещо преди следващата лекция?- гласът на Люк я изтръгна от сънливите `и мисли.
Люк.. Беше същинско изкушение за всяко женско сетиво. Руса коса и сини очи- същинско паднишпанче както го наричаха повечето. Бе мил, внимателен и дяволски чаровен. Винаги се навърташе около Харлийн сякаш, за да я пази. А тя нямаше нужда от пазител, защото и сама си причиняваше перфектно неприятностите.
- Съжалявам Люк.. – момичето показа картонената чашка с логото на „Старбъгс” пълна с кафе.
- Винаги успяваш да ме изненадаш- чаровното му усмивка изгря като слънце - И все пак не ти ли се идва с мен? Ще се събирамe с юристите на една маса за закуска, а те обикновено носят повече храна от нужното.- баритоновият му глас опари сетивата на слушателката.
-Щях да си търся работа във вестника с обяви.. Така че, става..- тя му се усмихна леко.
Двамата се запътиха към грамадното кафене, закътано в края на университета. Навън небето притъмняваше все повече и повече.
- Не мога да повярвам, че отново ще вали…
- За това съм аз скъпа моя Харли, за да не те оставя да се мокриш и да те заведа до вас..- Люк и намигна леко и преметна ръка през рамото `и.
Не `и стана приятно. Не си търсеше гадже, най- малкото искаше Люк за такова. Той беше красив и готин, но.. Си бе женкар. И навсякъде се носеха слухове за неговите подвизи. Макара и да беше само първа година, дори момичетата от по- горните курсове въздишаха по него. А Харлийн не се имаше за красива. Не само заради червената си почти до огън коса, нито заради ниския си ръст. Просто така и го бяха казали, не само мама и тате, а всички.
Ситни капки дъждец започнаха да се разбиват по мръсната земя. Момичето ловко се изплъзна от прегръдката на русокосия си приятел и се вмъкна в кафенето.
Вътре бе претъпкано. Всички имаха навика да идват тук след първата си лекция и както винаги места нямаше да има.
- Ей, Куин.. – един момичешки глас извика Харлийн и това я накара да се усмихне.
Анабел Чейс се провикваше от най- близката маса, която явно бе успяла да окупира и опази. Дългата кестенява коса се спускаше по слабичките рамене като шоколадов водопад, сините дълбоки очи погледнаха към Харлийн с любопитство.
-Сядайте де, какво сте ме зяпнали?!
Те се настаниха срещу Анабел и `и се усмихнаха.
- Намерих ти работа Харли.
- Ан, аз дори не съм чела още обявите…
- Един приятел на братовчед ми си търси домашна помощница.. Нищо особено освен да чисти, да се занимава с прането и да му прави вечеря и закуска.. – Чейс разбърка сръчно кафето си.
- Че Харли да не е прислужница Анабел?- дълбока бръчка се появи между веждите на Люк.
Червенокосото момиче мълчеше. В ума и се блъскаха, като вълните на бурното море, спомени, които тя мразеше. Крясъците на баща `и, когато я кара да му донесе поредната бутилка с алкохол. Майка `и, която вечно беше надвесена над готварската печка, опитваща се да угоди на баща `и. Тя самата свита до камината, опитваща се да прочете и да запомни нещо от някакъв разпадащ се учебник. Сърцето на момичето се свиваше от болка при всичко това.
-Ехо, Харли, съгласна ли си да пиша на братовчед ми?- Анабел дъвчеше хапка от кроасана си.- Уф, трябва да кажа на Янс да донесе от Париж кроасанчета…
- Да,пиши му.. Нека да се видим.. когато е удобно за господина- Куин размърда машинално устни и се зачете в лекциите си от предния ден….


Той бавно закопчаваше копчетата на черното елече. Сините му очи бяха впити в огледалото докато довършваше тоалета си за деня. Не беше спал много предната нощ, а и болката не го остави да спи. Просегна се към сакото с дясната си ръка и същевременно се вгледа в ръкавицата. Щеше отново да е център на внимание, без дори да го иска. Облече внимателно сакото и взе черния бастун, завършващ на върха със златен дракон. Огледа се в огледалото и излезе от стаята.
На първият етаж на дома му го очакваше най- добрият му приятел Янсен.
- Искаш да разбиваш женски сърца ли Алекс?- черноокото момче му се усмихна.
Александър Блек почука леко с бастуна си по дървения под и лицето му се изкриви в дълбока гримаса.
- По- скоро смятам да плаша.. И без това всички за отвратени..- ироничната усмивка опъна още по ясно белега прорязващ дясната му страна. Започващ от слепоочието той се спускаше бавно през бузата му, продължаваше по челюстта и се скриваше едва под яката бялата колосана риза. По пътя на самия белег си личаха и други, мънички, но дълбоки белези останали от изгаряне.
- Братовчедка ми писа, намерила ти е прислужничка.- Янс му помогна да излезе и да слезе по мраморните стълби.
-Янсен.. Не ми трябва прислужница.
- Напротив.. Защото аз повече няма да ти готвя и чистя.. Трябва някой да ти помага приятелю.. – щом видя надигащото се негодувание у приятеля си, вместо да спре, той продължи- Алекс, трябва някой да ти помага. Минаха 2 години от случилото се, не може вечно да се криеш.
-Добре, добре, доведи въпросното момиче. Но нека да сложим стотачка, че ще избяга когато ме види…- иронията в смеха на Блек, засегна донякъде приятеля му и те потеглиха с автомобила.