- Сбогом... - прошепна през сълзи тя пред гроба на сина си и пое по пътя на лудостта.

* * *

- Умрял от самота – казваха хората за просяка, който живееше под моста на града.

* * *

Момиченцето стоеше цял ден зад сергията на пазара и продаваше своите рисунки, за да купи лекарства на болната си майка.

* * *

- Честит рожден ден, принцесо! - каза той, подарявайки на детето едно старо плюшено мече, загубило едното си око.

- О, татко, прекрасно е! Благодаря! - развълнувано прегърна играчката си детето, без да се интересува, че баща му я намерил на сметището.

* * *

Момиченцето танцуваше щастливо до музикалната си кутия, без дори да подозира, че механизмът ѝ е развален. И без това никога нямаше да може да чуе музиката.

* * *

Погледна към снежинките, сипещи се зад прозореца навън и затвори очите си завинаги, отнасяйки тайната със себе си.

* * *

Всеки петък отиваше на гарата с шоколадови бонбони и букет от лавандула, за да чака своята любима. Старостта го караше да забравя, че тя е починала преди десет години.

* * *

Седна на дивана, вглеждайки се в снимките, окачени на стената пред нея. Виждаше лицата на съпруга и двете си деца. Смирено очакваше мига, в който язовирната стена ще се скъса и потопът ще я събере отново с любимите ѝ хора.