Кратки срещи на изток (12)

Тихи води

Ненавиждам паузите между хората. И най-вече в отношенията им. Това е като да „научиш“ себе си да живееш без тръпката, осмисляща дните ти. Като да вървиш срещу себе си – по собствена воля. Да избуташ назад чувствата си до степен, в която да събираш отломките на останалото от теб след това. Жалко е. Жалко е, че сме страхливци и предпочитаме да се самоунищожим, вместо да бъдем наранени. Представи си да тръгнеш по мечтания път и изведнъж да се сетиш, че си забравил нещо – и докато се усетиш, тичаш обратно, за да се спасиш. После затваряш емоциите си. Слагаш познатата маска и твърдиш, че си добре...

Чувствах се повече от объркан покрай Дявола. Между нас висяха немалко паузи, в които не знаехме нищо за ежедневието отсреща. Може би ще кажеш, че нещата са елементарни и винаги можеш да вдигнеш телефона, за да потърсиш своя човек. Не. Не и когато сте си позволили да си лягате, без да знаете дори как се е чувствал другият през деня. Не и когато именно заради това, се прокрадват съмненията ти дали този същият гледа в твоята посока. „Сигурно те тества“, ще допълниш. Дори в теста има отношение, защото е подтикнат от намерения. Но когато не намираш и свободна минута, за да пуснеш едно съобщение, да оставиш кратко гласово такова... тогава е почти неизбежно да се удариш в табелата „Помисли пак или продължи“.

– Дай ѝ време... – посъветва ме веднъж Дарина, най-добрата ми приятелка. – Може би е прекалено заета. Всички знаем колко много работа има покрай семейния им бизнес, а баща ѝ вероятно не ѝ остава глътка въздух.

– Предполагам, но... не знам как да се държа с нея. Искам да ѝ покажа, че може да ми има доверие, а имам чувството, че ѝ досаждам.

– Просто търпение... не бъди студен, но остави тя да те потърси.

Вечният урок. Това търпение. Изпитващо толкова много качества, които трябва да притежаваш, за да подредиш хаоса в мислите си и в същото време да оставиш свободата на избор на другия. И казвам „да оставиш избора на другия“, защото ние, страхливците, често забиваме нож в гърба си преди да е станало каквото и да било. Търпение... бих си сипал едно голямо. С нетърпение.

– За какво си се замислил? – попита ме тихо Дявола.

– Нищо, аз...

– Извинявай, трябва да вдигна.

И мерцедесът се изпълни с женски глас, който започна да обяснява нещо много разпалено. Дявола се шокира в първия момент, а после сякаш успокои момичето отсреща и разговорът им стана по-лек. За пръв път чувах синеоката дама да говори на родния си език. Имаше нещо интересно в начина, по който произнасяше думите и се замислих колко много не знам за нея...

– Съжалявам, няма да се повтори. – затвори тя и ме погледна за миг. – Беше най-близката ми приятелка от Турция.

– Няма проблем, всъщност говориш много красиво...

– Рядко го правя, повярвай. Спомням си, че баба ми плачеше да кажа поне една думичка, когато бях малка. Но... вкъщи винаги сме говорили на български и дори на празниците ни се въздържам. – сподели някак между другото тя. – Скоро пристигаме, готов ли си?