Искам да сънувам бъдещето. Въртя се в леглото в просъница и се опитвам хем да спя, хем да контролирам съзнанието си, защото сънят ми не ми харесва, независимо кой и къде го режисираше. Непрекъснато спомени – уж са все безцветни, но според сюжета си се оцветяват, променят формата си и стават ту по-големи от мен, ту толкова мънички, че едва ги проследявам. А ги следя като да са прожектирани върху съзнанието ми – лентата върви без мое знание, без никакъв контрол, над който да имам власт... И тихо разбирам, че това е лентата на живота, но не на този, а на миналия. В този живот аз не мога да направя нищо друго, освен да очаквам бъдещето и миналото да слеят координатните си системи в някакво мъгливо съновно настояще. Същото, в което се намирам сега.
Отварям очи. Два и половина след полунощ. Един щурец пее досами прозореца. Края на септември е, още е топло. Пердето се полюшва бавно и ту влиза, ту излиза през отворената входна врата като шантав призрак. Луната е силна. По-точно голяма, но нали ...