Искам да сънувам бъдещето. Въртя се в леглото в просъница и се опитвам хем да спя, хем да контролирам съзнанието си, защото сънят ми не ми харесва, независимо кой и къде го режисираше. Непрекъснато спомени – уж са все безцветни, но според сюжета си се оцветяват, променят формата си и стават ту по-големи от мен, ту толкова мънички, че едва ги проследявам. А ги следя като да са прожектирани върху съзнанието ми – лентата върви без мое знание, без никакъв контрол, над който да имам власт... И тихо разбирам, че това е лентата на живота, но не на този, а на миналия. В този живот аз не мога да направя нищо друго, освен да очаквам бъдещето и миналото да слеят координатните си системи в някакво мъгливо съновно настояще. Същото, в което се намирам сега.

     Отварям очи. Два и половина след полунощ. Един щурец пее досами прозореца. Края на септември е, още е топло. Пердето се полюшва бавно и ту влиза, ту излиза през отворената входна врата като шантав призрак. Луната е силна. По-точно голяма, но нали големите неща обикновени ни се струват силни. Ставам и решавам да послушам щуреца по-отблизо. Защо ми беше да го правя? Той се чуваше добре. Очевидно не го направих заради него, а за себе си. Доближих се бос до малката саксия на външния перваз, откъдето ми се струваше, че го чувам да пее. Не го виждах, но силата на гласа му се усилваше. И изведнъж спря. Или ме е видял, или е усетил стъпките ми.

     Е, нищо. Поразтъпчах се в градинката пред къщата и се върнах в леглото. Затворих очи. Дали искам да спя?

     Един щурец запя навън отново. Стори ми се, че това вече се е случвало.

     И че пак ще се случи.

     Изобщо не мина през ума, че се случва в момента. Пък и в кой точно момент? Моментът, в който се събудих, тогава, когато гледах звездите – звезди като звезди, небето с далечните сиви или мастилени облаци, рехави като спомени, или после, когато отново задрямах? Това са три момента. И нито един от тях не беше настоящ.

     Дали пък не беше моментът, в който реших, че луната е силна само защото е голяма?

     Сутринта споделих на жена си част от нощните щуротии в главата ми. Тя ме изслуша отегчено и каза провлачено:

     – Ти не си сънувал.

     Оспорих, естествено.

     – Не, ти никога не сънуваш – настоя тя. Понечи да се прозине, но се спря по средата и направи грозна гримаса. – Защо спиш в стаята за гости? Вече цяла седмица си там. Или станаха три дезмици? Не че имам нещо против, но останах с впечатлението, че има причина, за която не искаш да говориш. Или... по-точно не искаш да я споделиш с мен. 

     – Няма причина.

     – Естествено. Иначе щеше да ми я кажеш, нали? – Тя не ме ревнува. Вече от доста време не го прави.

     Замислих се. Едва ли щях да ѝ кажа за причината, ако я знаех. Тя беше тайна. Всяка истинска причина е тайна, която се разкрива само когато сама реши. Може би жена ми го е разбрала и затова не ме ревнува. Вече.

     – Ще се науча да рисувам сънищата си. Да ги създавам. – Пиех кафето си с тази уморена от живота, но вероятно и от мен жена, която вече дори не ме мразеше. Трябва да я обичам за това.

     – Това ще е чудесно. – Очите ѝ излъчваха искрено и дълбоко безразличие. – Между другото, този щурец пее оттам вече цял месец. Как не си го чул досега?

     – Не го бях нарисувал. Нямаше го в съзнанието ми.

     – Сложно звучиш тази сутрин. Май още ти се спи, художнико.

     – Ами аз почти не спя.

     – Но хъркаш.

     – Откъде знаеш?

     – Чува се от втория етаж на къщата.

     – Това е лошо.

     – Търпи се.

     – Не, лошо е. Ще прогоня щуреца.

     – А пък аз си мислех, че се надпявате нощем.

     – Но аз дори не съм го чувал...

     – Много артисти са били глухи донякъде. И музиканти, и художници. Вероятно ти ще бъдеш един от тях.

     Подиграваше ли ми се? Или просто бърбореше с мен, за да се разсъни? Както и да е, моята съпруга винаги е способна да ти развали настроението, дори когато то е напълно скапано.

     Съгласих се с нея без да знам защо. И влязох в банята. Трябваше да тръгвам на работа. Автобусът щеше да ме вземе точно в осем часа и единадесет минути. Това беше сигурно. Поне това. Виж, какво точно от мен щеше да вземе той, това вече не беше напълно ясно. Никак.

     Продължих да спя и да живея в стаята за гости. Гостувах на себе си. И на оня нощен щурец, скрит в саксията върху външния перваз на прозореца. Трябва да има някаква причина да не съм го чувал цял месец. Трябва да има. Гласът му беше силен. Голям и силен. Като луната.