КРАЯТ НА МОРЕТО

                    На М.

Седеше на мокрия пясък и гледаше навътре в морето. Един спокоен и празен ден, без любов и омраза, без страх и радост, без погнуса и възхищение, без желания и умора, без съжаление и интерес, един чудесен празен ден, когато умът си почива и сърцето бие равномерно, когато нищо не предизвиква и изисква, когато нищо не изненадва и смущава, един великолепен празен ден, в който можеш да не мислиш, да се оставиш на вятъра или безветрието, да задремеш или гледаш пред себе си, така че погледът да опипва все познати и естествени неща, които не предизвикват никакви емоции, които си съществуват безучастно наоколо в един тих и спокоен ред, които се и редуват естествено и обичайно, без да тревожат или изненадват, без да означават нещо повече от самите себе си, без никаква претенция да надхвърлят естественото си предназначение или значение, без да се превръщат в символи, които все пак угнетяват и означават, които дори безмълвно настояват да бъдат разпознати, с които вече би трябвало да се съобразяваш, разрушавайки празната и беззащитна хармония на духа си, да класифицираш или обобщаваш, да правиш досадни и  изтощителни паралели между тях и себе си, да се опитваш да си обясняваш собствения си живот посредством означенията им, да изнемогваш под бремето на аналогиите, които неизбежно се натрапват на съзнанието, да започнеш да изпитваш умора от тази дейност, отивайки още по-далеч – да се опитваш да доминираш над всичко това, да нарамиш тази така тежка асоциативна верига подобно желязна, да се опитваш в последствие отново да се освободиш от нея, да си възвърнеш онова така комфортно празно състояние на духа, в което всяко съществуване е нищо повече от едно естествено присъствие, от съвършения баланс на различните неща, когато не се опитваш да анализираш и изследваш, да поканиш естествата на разговор или да им вменяваш значения, за каквито те дори нямат и най-бегла представа, да се припознаваш и в самия себе си, да се докосваш до най-суетните и изискващи сфери на една така тягостна и претенциозна амбиция за познаване на света, да изнемогваш пред всяко противоречие, да се опитваш в крайна сметка да възстановиш мира с някакви оръжия, да жертваш съвършения си и празен миг на задоволен хедонизъм, след който неизбежно те очаква смут и неравновесие, както и едно така дълго и ново завръщане към хармонията на едно с нищо незаменимо нищо, да се завърнеш към едно виждане, необременено от амбицията да разпознава и класифицира, да оценява и преодолява, в крайна сметка да изживява, да се завърнеш, все пак, точно там, откъдето си тръгнал, защото и всеки път води обратно и ако стъпиш на него без да го знаеш, ще изживееш напразно период от време, изпълнен с непреодолимото желание да стигнеш до края или началото, което е винаги едно и също нещо, наместо да седиш на един мокър пясък с поглед навътре в морето, с възможно най-лекия поглед в света, който не обхваща и изследва, който не търси и не намира алегорията например на един леко заоблен хоризонт, нито на вълната, нито на обикновената мидена черупка, нито на издутото от вятъра платно на някаква лодка, която отива или се връща, все едно, но е също там в твоето полезрение, целият този пъстър пейзаж, както е пъстър и собствения ти ирис, без това да те тревожи или означава повече от това, че е просто такъв...