Колкото приближаваше, толкова сърцето му излизаше от ритъм. Големите вилни къщи стърчаха като гъби в зеленината. Толкова вълнуваща му се струваше природата, чистия въздух, че няколко пъти слезе, а снима и отпъди главата си за момент, че го очаква среща с баща му.
- Дали ще ме приеме?... Тате трудно прощава. Той е сам, а аз също. Трябва да го направи!
Отдалече видя табелката на селото. Не можа да се ориентира. Толкова му се видя променено всичко, че върна назад да провери името Сатовча ли е.
Насреща вървеше каруца. Иван слезе от колата да попита за къщата на майка си. Беше идвал като дете, но това, което видя, нямаше нищо общо с детските му спомени.
Човекът дръпна поводите на магаренцето и спря. В каручката имаше клечки за подпалка, а каруцарят седеше, завит в дебела шаячна дреха и с плетен шал на главата. В краката му беше се свило малко кученце, покрито с чердже. Само муцунката му се подаваше навън от завивката.
- Добър ден! – поздрави Иван – Не е ли студено за каручка по Иванов ден?
...