Колкото приближаваше, толкова сърцето му излизаше от ритъм. Големите вилни къщи стърчаха като гъби в зеленината. Толкова вълнуваща му се струваше природата, чистия въздух, че няколко пъти слезе, а снима и отпъди главата си за момент, че го очаква среща с баща му.

     - Дали ще ме приеме?... Тате трудно прощава. Той е сам, а аз също. Трябва да го направи!

     Отдалече видя табелката на селото. Не можа да се ориентира. Толкова му се видя променено всичко, че върна назад да провери името Сатовча ли е.

     Насреща вървеше каруца. Иван слезе от колата да попита за къщата на майка си. Беше идвал като дете, но това, което видя, нямаше нищо общо с детските му спомени.

     Човекът дръпна поводите на магаренцето и спря. В каручката имаше клечки за подпалка, а каруцарят седеше,  завит в дебела шаячна дреха и с плетен шал на главата. В краката му беше се свило малко кученце, покрито с чердже. Само муцунката му се подаваше навън от завивката.

     - Добър ден! – поздрави Иван – Не е ли студено за каручка по Иванов ден?

     - Абе, тая зима е мека. Да разходя магаренцето съм излезнал, пък и някоя съчка да събера за печката. Ние, старите, да се намираме на работа. Объркал си пътя ли? Е, там – посочи той с ръка - е за Благоевград. Трябва да се върнеш малко назад. Откъде идеш?

     - Отдалеч – преглътна Иван – Аз пътя го знам, но търся една къща и се обърках. Идвал съм като дете с мама. Тя е от тук.

     - Чие момче си? Коя е майка ти?

     - Тя се помина отдавна, но тате живее в Сатовча.

   Старецът го стрелна с такъв поглед, че на Иван му се зави свят.

     - Това сте вие! Захвърляте ни като вещи и не знаете къде сме! Като бяхте малки, имахте нужда, ни знаехте... Не те ли е срам да питаш къде живее баща ти, а?

     От думите му Иван разбра, че и той е изоставен от някого и смънка:

     - Аз не живея в България, а тате… - не довърши мисълта си – Аз съм виновен той да е тук. Затова съм дошъл. Прошка да му поискам!

   И наведе главата си засрамен.

     - Прошка ли? Едно голямо дърво да земе човек, па да замаха напред, назад. Ти имаш ли деца?

     - Трима сина! – Смънка той.

     - А, така ли! Ще го изпиташ на гърба си. Ще видиш как боли! Та кой е баща ти?

     - Спас Икономов се казва – измърмори Иван.

     - Кой Спас? Бръснарят или тенекеджията?

     - Не, не! Той не работи. Беше миньор и се пенсионира. Те и другите не работят, но така им викат.

     - А, Спас ловджията. Той ли ти е баща? Присади се отнякъде. Ми що не е казвал, че има деца. Тя, бабичката, беше много печена. Марийка, нали така се казваше? Тука, като умре някой, цялото село го почитат! Аз всички ги изпращам, а мене не знам дали ще дойде някой. Ама нали ще съм умрял, все ми е едно!... Ей, тоя Спас. За ловджалъка всичко знаем, пък за теб не е споменавал нито дума.

     Иван не искаше да разправя историята си и започна да нервничи, а старецът продължи:

     - В кръчмата с баща ти сме пили биричка. Той не е пияч, но за приказки си го бива. Като го закачим за лов, стой та гледай.

     - Той и тук ли хора по кърищата? – стресна се Иван.

     - Ами! Измишльотините му са от някога, когато е бил млад.

     Сега с бастунчето. Виждаш ли е-е оная бежовата къща. На високото. Тя е вашата. Ремонтираха я. Тавани,  покриви, личеше си, че са богати. Марийка въртеше нещата тогава ! Каква съборетина беше, а сега, я виж!

     Иван се помъчи да си спомни някогашния дом, на майка си, но не можа.

          Сбогува се със стареца и му обеща, че ще пият по биричка в кръчмата някоя вечер.

     Паркира колата и надникна на портата. Никой не се виждаше навън. Входовете бяха два, но на едната имаше табелка „образцов дом”. Бутна портичката с крак на другия вход. Тя клопна като влезе и се затвори сама. Едно перде помръдна и се върна на мястото си. Когато Иван се чудеше какво да направи: да влезе ли, или да извика, входната врата се отвори и той видя баща си как се подпря на рамката на вратата с едната ръка а с другата стисна бастунчето си. С цялата си тежест отстъпи от прага навън и с учудване загледа влезлия посетител.

     Сълзи замъглиха очите на Иван. Искаше да направи нещо, но стоеше като закован на пътеката за миг. После хвърли чантите от двете си ръце на земята и разпери ръце.

     - Тате! Тате! Тук съм. Върнах се! Прошка съм дошъл да ви поискам и на живите, и на умрелите! – изплака той.

     - Сине! Ванчо! Божичко! – вдигна глава нагоре горкият старец и раменете му се затресоха. - Ти ли го прати, божичко? 

   Той заплака  неудържимо.

     Иван стоеше, разперил ръцете си като птица в полет и стисна в прегръдката си немощния старец:

     - Тате! Съжалявам много!... За дядката, за мама и баба!... Да почиват в мир.

     - Влизай, татков! – Откъсна се той и с усилие се нае да прескочи прага.

     Отвътре излезе топлина на домашен уют и мирис на борина и дърва.

     - Само едно ще ми кажеш! Защо го направи? Защо?

     Иван не смееше да го погледне в очите. С мъка заразказва живота си с Дороти, но не желаеше да се впуска в подробности още първия ден.

     - А децата? Те защо не дойдоха?

     Раната в сърцето на Иван се отвори.

     - Тате, те имат свой живот. Там е различно. Друго е.

     - Друго ли? – Извика Спас – Кръвта на вода не става! Майка ти жадуваше внуци, да им се радва, а баба ти, Бог да я прости, все пред кандилото клечеше, за теб да се моли. Да се върнеш. Погребахме я тук. Къде да я влачим?...Та за децата ми беше думата. Да ги доведеш, чу ли? Може да не съм жив да ги дочакам, но те са тук, в сърцето ми! От нас е тръгнал коренът им!

     - Тате, моля те! Да преглътнем горчилката. Кажи ми ти как се оправяш? Кой ти е нацепил дървата. Чисто е... Сам ли се грижиш за всичко?

     - Сам! Сам не може. Самотата е страшно нещо!... Добре, че е стрина ти Руска, комшийката. И тя рано е останала сама. Вдовица е. Децата ù се разпиляха по света, та тя идва да чисти къщата и някоя приказка да си кажем. Отсреща живее – Посочи той към прозореца.

     Иван преглътна буцата, която застана на гърлото му. „За мама нито дума не продума, но си е намерил утеха”.

     - Зима е. Идва жената… Сгреем по една ракийка…Тук, край печката, на топло. Лятото се събираме в кръчмата, но сега всеки се е свил у дома - въздъхна тежко той – Викаш, че на село си бил. Видя ли те някой?

     - Чичо Стамен те поздрави. Никой не ме е видел, ако това те интересува. Крих се. Бягах по полето в тъмното, да не ме познаят – С ирония отговори на въпроса му Иван.

     - Да го доведеш – вика – да се видим.

     Искам да идем там, тате. Дърва има. Къщата е запустяла. Така си я оставил. А гробовете… - Отклони поглед настрани, да прикрие мъката си.

     - Ти какво смяташ, тате? Аз искам голям паметник да им направим. Дороти ще положа при тях. Ако искаш, да питам дали може баба да я преместим, да са заедно всички…

     Мъката го задави и той замълча.

     - Абе, то добре, ама сега е студено, как цимент ще изливаш? Ще се напука. Ванчо… не те попитах, сине, завинаги ли си дойде? Какво смяташ да правиш?

     - Ще се върна, тате. Нещо много важно трябва да свърша там. Той се надигна тежко и отиде до прозореца. Вдигна пердето и видя, че от отсрещната къща, една жена, на възрастта на баща му излезе с чанти от двете си страни в ръцете. Пресече улицата и забързана мина на другия тротоар. Навън портичката клопна. Иван искаше да види кой е, но Спас го спря с думите:

     - Стрина ти Руска е. Носи хляба. Все едно, че е знаела, че ще додат гости. Вчера вика:

     „Ще купим пиле. Ще го опека с картофки. На сухо да го изядем. С винце.”

     Жената влезе, без да чука. Ритна вратата с петата си. Остави чантите на пода и вдигна глава:

     - А, добър ден, сега! – Поздрави тя и тогава видя Иван – Тия гости у нас ли са? Гледам нова кола отпред, но си помислих, че са отвъд, у ваш'те.

     Тя свали вълнените ръкавици и подаде ръка да се здрависат.

     - А добре дошъл!

     Обърна се към Спас:

     - Всичко купих. Вие езиците ли сте си глътнали? Спасе, какво има?

     Той беше навел глава, а Иван се оттегли до прозореца. Вдигна тюленото перденце и впери поглед навън.

     - Руске, това е синът ми, Иван. Отдалече иде – Промълви Спас.

     - Син ли? Че откъде изникна? Толкоз години не се е появявал! Ти и Марийка нищо никога не сте ми споменали „А ти бе, дърто магаре, защо не си ми казал за момчето. Я какъв юнак е!”. Баща ти е голям инат. В началото, като идвах да чистя, се дърпаше като магаре на мост, но кандиса. Ем не може, ем се инати.

     - Той тате си е такъв – Измънка Иван под носа си и се върна назад в миналото как се караше с дядката, а мама горката, тя не смееше да му се противопостави за нищо. Тая жена на дърти години акъла му е взела на тате.

     - Рекох му да се преместя при него, да не горим две печки, ама той го е срам от хората. Какво щели да кажат роднините на жена му? – Бърбореше тя – Викам му: „Спасе, я да се разберем! Всички знаят, че нито аз съм жена, ни ти си мъж! Самотата убива, момче! Мъжката самота е по-страшна от женската!

     Беше се приближила до Иван и майчински положи ръката на рамото му. Това размекна гнева и той помъчи да отпъди образа на майка си, който беше се настанил отсреща в ъгъла и невидим слушаше разговора. Иван отвърна погледа си от там и прегърна старата жена.

     Носеше върху раменете си мъжката самота и си даде сметка, че за двамата е по-добре, така заедно. Стрина Руска запретна ръкави. Прибра по къщата едно, друго и приготви тавичката за картофите. Спас се надигна тежко на бастунчето. Взе нож от мивката, придърпа табуретката до масата и започна да бели картофи. Иван занемя от учудване:

     „Какво е направил животът с теб, тате? Някога всички те гледахме в очите и се страхувахме да не се ядосаш, а сега белиш картофи наравно с тази жена! Какъв срам... На мама в селото... В нейната къща. Пред очите на братовчедите. Добре, че не го е склонила да живее при него”.

     Обзе го тиха тъга и нещо загриза съзнанието му. Постоя до прозореца и наруши тишината:

     - Тате, аз ще изляза навън.

    Страхуваше се да не видят влагата в очите му.

     - Разходи се. Виж махалата. Ще ядем към един, та после Спас да си почива! – Нареди стрина Руска, загрижена за баща му

    – Ти как обичаш картофите? Спас ги яде с масло. Препечени и поръсени с чубрица и чер пипер. Да хрускат. Той има здрави зъби, а аз, ако не сложа ченето, не мога да ям – Заключи тя с ръце на кръста.

     - Аз не съм много гладен - излъга той - вие яжте. Мене няма да ме чакате!

     Спас се обърна към него и за оправдание спря да бели картофи, а тежко се надигна и се премести на диванчето:

     - Я седни тук! – Нареди той и показа мястото до него. Русе, ти иди вземи някоя биричка за пилето, да го полеем. Тя бързо схвана какво трябва да направи, за да ги остави насаме.

     - Моята печка е по-силна. Ще го приготвя у нас - Грабна тавичката с останалите картофи и докато не клопна портичката, Спас не продума нито дума. После удари с юмрук по масата:

     - Ти знаеш ли, че ако не беше стрина ти Руска, до сега да са ме изяли червеите! Като умря баба ти, се бях парализирал от страх, как ще живея занапред. Знаеш ли ти, че цяла година ядох само салам, защото друго не можех да сготвя. До въжето съм стигал. Тя ме свали… Ние на нея трябва да ù мием краката и да ù пием водата! Това заслужава тази жена, разбра ли ме? – Повиши още повече гласа си Спас.

   Иван мълчеше засрамен.

     - Какво си се надул като пуяк, вместо да наведеш глава? Мислех да не ти казвам кой е виновникът за всичко, но ти ме принуждаваш! Ако беше жива майка ти, така ли щеше да бъде? Даваш ли си сметка, защо се разболя и ме остави сам?...

     Настъпи тишина и Иван чуваше собственото си сърце. Единственото, което желаеше в този момент, беше да се отвори земята и той да потъне в нея от срам.

     - Ще идеш у стрина си Руска. Ще донесете двамата манджата и прошка да ù поискаш. За тази жена глупости не ща да мислиш. Добър човек е. Душата си за хората дава. И знаеш ли какво значи да нямаш край теб никого. На края на селото живее една жена. Никого си няма, а Руска, като почисти тук, наготви и заминава у тях. Да я окъпе. Дръвца да ù внесе. Печката да ù напали, е… Какво си мислиш? Човек с лошо сърце ще го прави ли?

     „Какъв срам. Все едно, че съм в пубертета. Та тате е прав. Ако не е тя, той какво ще прави сам? Обичта ми към мама ме обърква.”

     Целият беше плувнал в пот.

     - А дървата? Цял камион пред къщата ги изсипаха. Кой мислиш, кой мислиш, че ми ги е наредил под навеса? Кой ми ги внесе вътре до печката?

     Иван се изплаши от високия тон на баща си, да не би да чуят комшиите кавгата им и каза кротко:

     - Виж, тате! Не викай! За всичко си прав. Отивам у тях. Ще ù предложа пари, да се грижи за теб. Ще ù се извиня за държанието си.

     - Ти опитай с парите, пък ще видиш какво ще ти се случи тогава? Колко пъти съм и предлагал, а тя като с бръснач ме сече: „Мен пари не ми трябват. Аз от моите не ща, та от теб ли ще взема. Нали затова сме хора, да си помагаме. Комшията е най-близкият роднина, Спасе, така да знаеш! И да не съм те чула повече за плащане да ми говориш”!

     - Това ти го казвам, та ти да видиш как ще подходиш с нея. Душата ù е като памук. Хайде иди и помогни с каквото можеш!

     Иван изскочи. Бутна портичката отсреща, но тя не се отвори. Малко бяло кученце залая и Руска излезе навън. Стегна разхлабената кърпа на главата си и се скара на кучето:

     - Я стига си лаял. Не е чужд човек. Ванчо, на дядо ти Спас е – Обърна се към Иван, който стоеше като закован до портичката.

     - Ване, вдигни резето, стрина, че е паднало, като съм я затворила. Влизай, влизай!

     Иван пристъпи плахо в къщата. От входа усети аромат от домашно приготвено ядене. Пристъпи напред и гушна Руска в прегръдката си:

     - Айде! Айде! Онова магаре ли те прати? – Попита тя и забърса с края на забрадката очите си.

     - Ще ми простиш ли, стрино Руске? – Помоли се Иван.

     Тя наколеничи. Отвори фурната, а отвътре изскочи пара от гозбата и скри сълзите ù.

     - Та той е човек, стрина. Откак е дошъл в селото, се мъчи, а като се разболя баба ти, идвах да му помагам да я вдигаме и един ден, преди да умре, като бяхме сами, ми вика:

     - Руске, закълни ми се, че няма да го изоставиш! Той не може да живее сам! Не е свикнал!

     - Та това ù бяха думите. Но и да не ме беше помолила, аз човек така не мога да оставя. Абе, беше нагласил той въжето, ама добре, че влязох, та го свалих. Хайде, минало и заминало. Да вървим, че чака гладен.

     Иван взе двата месала, които му подаде Руска. Хвана тавичката и двамата влязоха при Спас. Никой нищо не спомена за случилото се. Иван изяде две чинии от картофите, направени по вкуса на баща му – хрупкави и с черен пипер поръсени.

    - Един улук се е откачил и ми мокри стената. Спасе, ще взема твоята стълба, че е по- висока да го оправя, да не се олющи лепежа.

     - Стрино Руске, аз много не разбирам от тези неща, но мога да ти помогна, ако искаш? – Предложи Иван.

     Пренесе видеото от колата да им покаже чудесата по света. Спас от време-навреме задремваше, но Руска за всичко питаше и разпитваше. По едно време се стресна:

     - Печката ми сигурно е угаснала. Мале, мале, два часа. Ми кога стана? Що не ме гониш, стрина? Тръгвам си, а вие си останете със здраве, а някой ден онова – водопада, пак искам да го вида. Айде.

     - Никъде няма да ходиш! – Скара ù се Иван. Тук е топло. Тате на леглото, ти на дивана. Къде ще вървиш по нощите, да те види някой, та да има после какво да коментират из селото.

     - Ух, пък тоя Ванчо, та аз, стрина, тепърва реноме ли ще градя? Те, хората, ме познават! Ами… Ще остана тогава, щом викаш.

    Събудиха го песните на ранобудните петли. Цялата къща ухаеше на мекици. Иван се изтегна и си спомни, че „булката” Руска остана у тях и е станала много рано, за да им направи закуска. Вдигна перденцето, да погледне как е времето и я видя да пресича пътечката, с наръч дърва в ръцете си. Скочи и по пижама излезе да ù помогне:

     - Стрино Руске, защо си станала толкова рано? Знаеш, че късно легнахме, а тате като хърка, не знам ти как си спала? – нежно се скара Иван – Знаеш ли какво си мисля? Искам да дойдеш с нас на село. Само ти можеш да го склониш. Имаме работа да вършим там, а без женска ръка ще ни е трудно…

     - Ще го склоня, и аз ще дойда, ама да почакаме момента, та да не рече, че си ме надумал. Само кученцето ми какво ще го правя? Освен да помоля Сийка да го прибере у тях. Други животни нямам. Освен баща ти – Звънко се засмя тя.

     На закуска Иван зачепи темата:

     - Тате, трябва да поговорим по един въпрос за къщата на село. Какво смяташ да правиш с нея?

     - Ще пустее. Знаеш, че над оня дом виси проклятие. Ако ти си решил друго, то си е твоя работа. Аз там не се връщам! – Отсече Спас с някогашната си твърдост.

     Иван не сметна за нужно да спори и смени темата, но беше сигурен, че все някой ден ще се върнат. Не отхвърляше и това, че стрина Руска ще помогне.

    Иван не пропускаше и ден да излезе на полето. Ставаше сутрин рано, да потича на чист въздух и когато хората се раздвижваха, той се прибираше. Кучето на Руска го следваше навсякъде. То много му напомняше за първото кученце на Дороти, което много я ревнуваше от него и за кученцето на Елица и дядо му. Когато умря Джеки, го подмениха с друго, и него кръстиха Джеки. Дороти вече беше болна, а то не се откъсваше от коленете ù. Даряваше я с много нежни целувки и не можа да понесе това, че Дороти си отиде и го остави. Една сутрин го намери на брега, където тя изпрати последния лъч на залеза. Кремира го, както поръча тя и част от праха му разхвърля по брега, а останалото смеси с нейния за България.

     Иван тръсна глава да премахне лошите спомени. Спас седеше угрижен на дивана, а Руска му наплиташе вълнените чорапи. Иван им разказа за кученцето как го близна по лицето и попита дали може да го внесе вътре в стаята:

     - Сакън, стрина! Ще го научим зле! Недей, то си е свикнало на свобода. Нали го виждаш у вас, у нас. Пази двете къщи. Оня ден го питам: къде бе, Бенджи? Ама той си завъртя опашката и гледам, претича през пътя. Леко бутна вратичката с лапа и хоп – у вас. Е, от такава ръкавичка съм го отгледала. Намерих го в храстите в центъра. Сляпо и примряло от глад. Как на някой сърцето му позволи да го хвърли? Спасе, ти какво си се оклюмал? От два-три дена все си мълчиш? Да не си болен?

     - Какво ти е, тате? – Стресна се Иван и се обвини, че не е забелязал промяната.

     - Нищо ми няма! – Троснато отвърна Спас.

     - То така без нищо, ти не можеш да мълчиш. Има нещо?

     - Абе… Вече една неделя откак сънувам тате, а нощес и Гина като дошла… - Замлъкна той и посегна за кърпичка. Иван скочи и се изправи до прозореца. Отметна пердето и се загледа навън. Мъгла се спусна пред очите му.

     - Ами, Спасе, ша доде! Как нема да доде, като ти не щеш и не щеш да идеш да им запалиш свещички. Ще идват, милите. А и Ванчо като е тук, тя от оня свят очите ù са отворени да го дири, ама ти като магаре на мост си се запънал, та не щеш да идеш! Ето и аз ще дойда с вас, ако искаш!

     Иван подскочи от радост, но чакаше какво ще отговори баща му. Искаше да сгуши стрина Руска в прегръдките си за думите, които му каза.

     Спас мълчеше.

     - Срамота е. Толкоз години минаха и никой не ги потърси – Продължи да го хока тя – Как те е търпяла цял живот тая жена, не знам?

     - Тя си знае – Вместо него отговори Иван – Горката мама беше кротка като агне.

     Спас беше навел главата си, за да не видят мъката в очите и влагата, която замрежи погледа му.

     Иван излезе навън и ги остави само двамата. Когато се върна, стрина Руска му се усмихна и леко му намигна. Вечерта мина без резултати и Иван взе решение.

     - Тате, времето се оправи. Видях прогнозата за седмицата. Ще вървим на село, само че със стрина Руска. Ще вземем и кучето с нас. Няма да го оставяме. Ще пооправим къщата. Ще изперем едно друго. Ти ще си бъбриш с чичо Стамен, а аз ще намеря хора за гробищата .

     - Ванчо, не сега, татков. Тя, зимата, още не си е отишла, април може да стегне, и циментът ще се напука. По-нататък, като се оттопли, лятото ще идем – Замоли се Спас, но Иван го беше решил и без страх, че баща му ще го скастри както някога, тропна с юмрук по масата:

     - Тате, мене Дороти няма да ми прости, че я разнасям напред-назад. Утре, като се наспим, със стрина Руска ще съберем едно-друго и тръгваме.

     Спас искаше да протестира, но като видя как строго го погледна Иван, само тихо промълви:

     - От хората още ме е срам, но нищо. С оня философ Стамен ще си бъбрим и няма да излизам по центъра, а и тая жена? С нас… Какво ще кажат хората. А да не хода аз. Ако иска Руска, двамата идете.

     - Не! Не! – изкрещя Иван – Няма нищо срамно! Бях подведен, тате! Не разбираш ли? Подведен! Излъган, е точната дума! Аз никого не съм предавал! Това трябва да ти е ясно! Ще оправим нещата. Ще постоим, и ако не можеш, ще ви върна тук. А аз ще си отида. Имам толкова работи да оправям, много по-сериозни от твоите глупости. Аз съм сам, а имам трима живи сина. Не знам нищо за тях. Е! Това е важното, да ги намеря и да си ги върна. Другото не ме интересува! Аз отивам да измия колата, а ти спри да мислиш за това!

     Не затвори вратата, а добави:

     - Тате, кълна ти се в гроба на мама, че тук ще се върна! До нея! Дори децата да не искат. Дядката нали помниш какво казваше някога: „Тя е една! Друга няма!” – А аз, където и да съм бил, Родината не съм предавал и вас също! Само Еличка – Пренараних я тате, а после я предадох! Затова ще нося проклятието на трите кръста цял живот!

   Затръшна  вратата и излезе навън, да не види Спас сълзите му, а и той да не разбере, че баща му потърси носната си кърпичка и като не я намери, забърса очите с грубите си длани.

     - Гино – прошепна той – Можеш ли да ми простиш, че не ти вярвах някога, като ми казваше същото. Можеш ли?

  - Я виж, чичо Стамене, кой ти е дошъл на гости! Я слагай ракийката и туршийката!

     - Добре, ама моите ми немат доверие и не ми остават пиене, да не се насмуча и да заспя пиян и да запаля къщата. Ванчо, кой е… - ококорчи се той – Спасе, ти ли си, бе? Боже, Боже, доживях да се видим! Сядай, сядай – Ей тука, на диванчето!

     - Не, не! У нас отиваме. Имаме и гостенка, с туршийката и ракийката съм я докарал.

     - Булка ли си довел, от Македонско. Защо бе, Ванчо? Знаеш ли що викат за Македонките, че мъжете им ги пенсионират по-млади – прекъсна изведнъж той лакардията – Нали викаше, че си вдовец и не те щат момите?

     - Булката съм я докарал за тате. Хайде, много приказваш. Ставай! – помогна му Иван.

     Стамен беше в недоумение. Гледаше ту единия, ту другия и накрая отсече:

     - Ама някога като нямаше ихо, па сега ще го направим.

     - Сега тихо! Ясно ли е? Да не тръгнеш утре да приказваш пред хората да злепоставиш тате! Ако разбера нещо, край със приятелството ни, и на симсонките край! Разбра, нали? – натърти Иван.

     - Какво да съм разбрал? Има ли булка, или няма? Е, това не разбрах, ама то ще се чуе! Утре в кръчмата… - Не довърши Стамен, защото Иван заклати строго глава. Светлината на лампите не загасна почти до първи петли.

     - Ти, тате, няма да идваш днес с нас, и аз няма да стоя там. Довел съм хора от града, те само с това се занимават. Когато всичко е готово, ще идем заедно. Кой от кого прошка ще иска, да иска. Ще им запалим свещички и ще си почиват в мир. Стрино Руске,  - взе ли всичко? Мотичката, корените от „Момината сълза”, шише с вода. Я виж гулийките от кокичетата дали са в едно пликче при ”сълзите”. Кибритът, свещите – тук е всичко.

 Иван не млъкваше,  превъзбуден от развилите се събития.

     - Тате, я виж „симсонката” се тътри – ще ти разправя лакърдии докато се върнем.

     - Накъде така „булка” – обърна се той към Руска – какво ще копаеш с тая мотика? То е кално още за копан. Аз ида да клъвнем по една ракийка със Спас. Къде си бе, дърто? Сгрял ли си я вече?

Надникна  през прага и влезе вътре.

     Иван запали колата и тръгна. После се сети нещо и даде назад.

     - Нещо забравихме ли, стрина? – попита го Руска.

     - Ти не! Но аз!!! Бог да ми е на помощ.

     Претича пред очите на Стамен и Спас, които се смееха на някоя шега и влезе в стаята си.

      - Нещо си забравил? – Викна му Стамен от салона. Иван мислеше да не му отговори на въпроса, но се смисли и на връщане с мъка се отрониха от устата му думите:

     - Бях забравил Дороти и нейния Джеки! Дано да ми простят! – Стисна малката кутийка той в ръцете си и излезе бързо навън.

     - Забравих я, стрино Руске! – изохка той, затваряйки вратата на колата – А тя ми роди трима сина и аз не знам къде са?

     - Божичко! Света Богородичке! – прекръсти се тя няколко пъти и заклати с укор глава.

Иван за последен път се обърна назад, преди да влезе в самолета, да погледне небето над София. Мястото му беше до прозореца. Той помоли за това, за да може до последно да вижда частичка от България.

     Самолетът се отлепи от земята и малко по малко тя се закриваше от очите му. Пак усети прескачането на границата, със сърцето си, като на идване.

     За миг се появиха очите на баща му, преди да го прегърне на изпращане, зачервени и подпухнали от нощта.

     - Ще се върна, тате! – попи той с кърпичка сълзите му – Заклевам ти се! С децата или без тях, аз ще се върна! Желанието ми е да стана стълба, около който те да се въртят, но не знам дали ще ми простят, че не бях добър баща. Ще моля и тях за прошка!

     Жената до него му подаде кърпичка, но той не пожела да изтрие сълзите си, а ги остави свободно да капят. Стискаше в ръцете си завити трите книги на Елица. Отвори пакетчето и зачете. Образът ù отново оживя в сърцето му: „Ти пък. Книги ще пиша. Мене ме влече тунелът. Мъжките професии”. Посвещавам с цялата си човешка и майчина любов на децата и семейството ми…

– Това е моята Елица. А аз кой съм? – Попита се той

– Когато не си обичан, си никой! – му отговори един глас и той продължи да чете книгите ù.