15 сент. 2011 г., 09:53

Крофщайн - зловещият пратеник на сатаната (1-ва част) 

  Проза » Повести и романы
1078 0 13
19 мин за четене

      Крофщайн - зловещият пратеник на сатаната (1-ва част)

 

             роман на ужасите, да се чете от лица под 18 години!


 

 

        Още от зората на човечеството хората са водели епически битки със злото. В многообразието от писмени документи, съхранявани в архивите, множеството фрески по катедралите, картини на различните художници нерядко биват показвани ожесточени боеве с демоничните врагове или сатанинските сили, олицетворяващи врага. Тези войни са били изключително безмилостни жестоки, прославили се с с много падения и възходи и белязани с кръвта на хиляди човешки същества.

  Злите сили винаги са съпътствали добрите като някакъв неминуем спътник или тежък товар, като антипод на  чистата и свята хармония, като противовес на великото щастие. Те връхлетяват и завземат, обладават и повеляват, измествайки добротата, заложена в гените на всяко живо същество, захвърляйки го в унищожителния епос на уродливото.

  Сатаната, този първоизточник на злото и повелител на тъмните сили властва гордо над земята чрез своите сквернени закони, възхваляващи най-злостните излияния на човешкия нрав. Те дават тласък на черни зверове или прокълнати чудовища да се реят в света на живите и да вършат с неопитомена ярост своите безчинства.

 

 

 

Въведение

 

   На изток от Рощок, Северна Германия, по красивия бряг на Северно море има едно голямо пространство, в което кракът на цивилизования човек почти не е стъпвал. Малки селища със стари къщи са накацали като в перлен наниз около солени блатисти местности, гъсти непроходими гори се редуват с обрасли с треви полета, които никога не са били обработвани. Хълмовете изглеждат странно еднакви и внушават неопределим страх, а небето над тях сякаш никога не излиза от печалното бреме на сивотата. Градчетата и селата, показващи се като бледи оазиси в тази мрачна пустиня са стари, западнали и имат вид на древни руини, а смуглите им жители са толкова консервативни, че приличат на подвижни музейни експонати. Тук времето оставя своите следи единствено в неблагоприятна насока, разрушавайки непрекъснато неугледните къщи и обричайки на вечна мизерия населението.

  Когато слънцето скрие оранжевия си диск зад хоризонта и нощта захвърли своята черна пелена над околността, всичко изглежда далеч по-ужасяващо. Тогава горите сякаш потъват в мълчанието на вечната тъмнина и контурите на хълмовете се очертават зловещо под здрачния небосвод, наподобявайки гигантски надгробни паметници. Многобройните врани, свраки и гарвани разцепват мрака с грачещите си гласове, щурците им акомпанират с режещи еднообразни свирукания, а хилядите подскачащи скакалци и хаотично движещи се светулки сякаш танцуват в ритъма на тази грозна феерия.

  Мястото изглежда изоставено, прокълнато и нещастно. Все по-малобройното население сякаш не се занимава с никаква дейност, липсват заводи, фабрики или каквито и да е производствени предприятия, няма земеделие и животновъдство, не е развит и туризма, въпреки непосредствената близост до морето и прекрасните природни дадености. Старите и едва забележими пътеки, пресичащи горите са набраздени непоправимо от разрушителното действие на пороите, а малкият брой асфалтирани пътища имат толкова окаян вид, все едно са в епицентъра на вечни земетръси.

 

  На един от хълмовете, кацнал върху полегатото било, се извисява огромен замък. Стените му са толкова високи, че дърветата под тях приличат на малки треви, а четирите кръгли кули по краищата стърчат величествено, пробивайки небето с острите си върхове.

  Замъкът се откроява с черните си и правилни очертания, доминирайки със своето мощно излъчване, сякаш властва непоколебимо над тази част от света. Страхът на местните към огромното здание е суров и неподправен, а погледите които хвърлят към всеки, дръзнал да ги попита за него са остри и диви, будещи недоверие или съмнение.

  На здрачаване замъкът изглежда неестествено зловещ. Кулите имат вид на огромни черни мемориали, а правите форми на издържалите на времето стени създават силно впечатление за недостъпност и неприкосновеност. Около замъка не свирят щурци, не подскачат насекоми и не пеят птици, обвивката на тъмата е плътна и непробиваема, тишината е толкова смразяваща, че подбужда силен внезапен ужас.

  Няма нормално човешко същество, което да издържи на тази прокълната тегоба и точно за това никой от местните жители не се е изкачвал до този замък, може би от столетия. Хората в тези поселия рядко поглеждат злокобния хълм, а ако някой, дори мимоходом свърне глава нагоре, към грандиозната старина, той веднага отвръща погледа си и потъва в ужасяващо мълчание. Невидими сили тегнат над тези обширни земи, оставяйки ги в ръцете на злото и тласкайки ги към мрак и нищета, страшни тайни, забулени под плаща на вековната тъмнина се спотайват отвъд каменните стени, загадъчни звуци под формата на свирепи писъци, гърлени ревове или застрашителни тътени ехтят грозно под небосвода и обричат на неспокоен живот влудялото от страх население.

 

  Редица социолози, репортери или осведомителни агенции се опитвали да разгадаят чрез многобройни социологически проучвания и анализи загадката защо тези селища са толкова назад във времето, за разлика от всички останали части на Германия. Бяха направени предположения за възможно влияние на опасна секта, или множество неизкоренени вярвания и предразсъдъци у местните, но никой не достигна до конкретен извод. Жителите тук продължават да крепят своето безлично битуване, неугледни, неконтактни, без намек или стремеж към някакъв вид интеграция и подвластни единствено на странните си закони, обичаи, вярвания и страхове!

  Някои ентусиасти тръгвали към хълма със зловещия замък, но повечето от тях се връщали много преди да достигнат билото. Спирало ги е нещо, което не може да се види или докосне, но оказва някакво неопределимо въздействие върху психиката. А малцината влезли в замъка и завърнали се живи от страховития поход се променят до неузнаваемост, обладани от параноя, лудост, страхова невроза и много други кризисни състояния. Нито един от тях се не обелва и дума за преживяванията на хълма, дори в незавидно състояние, неадекватни или реещи се на ръба на лудостта, изричащи от всевъзможни философски похвати до нечленоразделни словесни излияния, те не процеждат даже и най-малък намек за случили се събития горе, сякаш те са заключени със здрав катинар в най-дълбоките кътчета на разцентрованата им памет. И почти всички, попаднали в този варварски капан, завършват живота си в психиатрична клиника.

  Единствено един изследовател на свръхестествени явления, на когото поради известни съображения не мога да спомена името му, който имал смелостта и дързостта да се изкачи до мрачния замък и късмета да се завърне, изрекъл следните паметни слова, отнасящи се до скверненото място: "Там се таи най-голямото зло на света! То дебне и чака вековния миг да бъде освободено и отново да поеме по своя злъчен път. И тогава ще настане апокалипсис! Истински кошмарен апокалипсис, имащ силата на безброй атомни бомби! Запомнете това, скъпи мои нормални събратя - НИКОЙ И ЗА НИЩО НА СВЕТА НЕ БИВА ДА ОТИВА ТАМ!"

  След тези странни думи той не проговорил никога повече, като че ли някаква неземна сила го накарала да онемее.

 

   Никъде в архивите, в книгохранилищата, или старите книги няма документи, даващи дори и минимални сведения за историята на местността, няма и местни хора осмелили се да говорят по тази тема.  Но ако някой има достъп до секретните папки или "досиетата Х" може да научи такива неща за мистериозната област, които биха променили цялостните ни представи за света! Точно такива документи, под формата на стари папируси попаднаха и при мен и ми дадоха тласък да ги слея в логическа последователност и да напиша тази невероятна история, която е толкова умопомрачителна и богохулна, че инстинктивно събужда чувства на отвращение. Дори и в момента, когато печатам тези редове, аз изпитвам погнуса, но го правя само за едната цел -  да достигне до съзнанието на повече читатели, които да разберат истинската същност на заобикалящата ни природа!

 

 

 

 

                               ----------------

 

                                                   I

 

 

Град Онбюк, Германия, 1802 година.

 

 

 

  През красивата зимна вечер на тринадесети януари, всички жители на малкото градче наблюдаваха едно необикновено събитие - над малката къща на Рудолф и Карла Стракър се появи странна светеща точка, приличаща на една от звездите. Тази светлина постепенно увеличи размерите си, като цветът й се промени от бял до оранжево жълт. Хората от всички съседни къщи, заедно със самите Рудолф и Карла излязоха навън, за да наблюдават странното кълбовидно сияние.

  Имаше нещо божествено в тази светлина, нещо, което причиняваше на сетивата чувство за особено усещане. Усещането бе за контрол, за влияние, за въздействие за някаква неведома сила, изпълваща всяка частица от съзнанието и подчиняваща го на нещо невидимо.

  Изведнъж от странния небесен обект се спусна лъч към покрива на къщата, която за миг засия с красива бледооранжева светлина. Рудолф, Карла  и всички останали гледаха обления със светлината дом със застинали от удивление изражения.

  Жителите на този малък квартал изразявха силно вярата си в Бог, спазваха стриктно десетте божи заповеди, почитаха праведно ритуалите и празниците, спазваха многобройните си традиции  и ходеха ежедневно на църква. Този силен стремеж към Възвишената сила ги сплотяваше като едно семейство, развиваше у тях красивото, святото и истинското, даваше им тласъка, с който да се докоснат и усетят самия Бог. Точно поради този факт неведомите верующи повярваха, че става дума за чудо - божествено чудо или знак, показващ че ще се случи нещо изключително.

  Същата нощ Карла Стракър, за която се знаеше отдавна, че не може да има деца сънува странен сън - някакво лошо невидимо присъствие я облада и тя изпита необикновени блажени чувства на сексуално удоволствие. Когато се събуди до мъжа си се видя обляна в локва кръв.

  След няколко дена чудото стана - Карла забременя противно на всички лекарски диагнози.

   За силно вярващите това беше истинско чудо, начало на Второто пришествие, което описва Библията, но по-умерените виждаха в събитието просто една лекарска грешка, обрекла доброто семейство на страдания. Трети пък съзряха възможна намеса на дявола, заради мощната вълна от умопомрачение, създадена от светещото тяло над къщата.

 

  Щастливото семейство бе в екстаз, всеки ден те изказваха чрез молитви своята благодарност към Бога за дадения изключителен шанс. А девет месеца след това почти всички в градчето се събраха пред дома, за да видят как се ражда "детето от небето".

  Новороденото беше момче, което даде още по-голям повод за радост. В деня на раждането от благодарност към Бога, Рудолф нарисува един кръст върху ромбоидния камък, служещ за опора на сводестата входна врата и кръсти бебето Матиас, като написа името му върху камъка. Но в този ден друго странно събитие помрачи до известна степен празника на вярващите - страховита буря се разнесе сякаш от нищото, откърти няколко каменни керемиди от отсрещната къща и ги стовари върху тази на Рудолф. Една от тях удари ромбоидния камък с кръста, отчупвайки голямо парче от него. Когато всички излязоха да огледат щетите от тази буря те с удивление видяха, че върху строшения камък е издълбано друго име - "Крофщайн"! Дали заради някакъв суеверен страх или поради дълбока почит на традициите, но Рудолф и Карла решиха да прекръстят детето си на Крофщайн.

  Тази нелепа случка не отказа вярващите от техните възвишени идеологии. Бебето беше доста голямо за възрастта си, растеше бързо и забележимо. Бе обсипвано с много ласки и грижи както от родителите му така и от много други хора, вярващи че това е дете-чудо, олицетворение на Новия Христос. Други идваха отдалеч само за да докоснат този ангел, надявайки се чрез този допир до свещената плът да  получат онази искрица благоговение, доближаваща ги още повече до висините на Бога.

 

 

.................

 

 

Град Бруксурд, Северна Германия, 1802 година

 

   Кристиян Циборг притежавал званието "главен хемир" в германския клон на "Ордена на ренесансовите сатанисти", което означавало че ръководел ритуалните действия по жертвоприношенията. Поради доблестното спазване на задачите си и великата любов към сатаната, той често получавал видения и указания от самата "възвишена сила". Въпреки крехката си възраст - двадесет и пет години, той се изкачил твърде стремглаво по стълбицата на успеха, но този успех бил заслужен според почти всички членове на дяволския култ, изявяващи се в тази част на Европа.

 

  На петнадесети октомври, 1802 година, няколко месеца след като се сдоби със знаковата титла, Кристиян Циборг получи изключително видение! То не бе мимолетно както досега, с неясни символи или загадъчни слова, то бе чисто и ясно, като красива мрачна картина. Небето се разцепи и силна оранжева светлина го обля с ярките си лъчи. Един глас, дошъл сякаш от никъде, със силен властен тон разкъса светлината и изрече следните думи:

  "В Онбрюк се роди моят син, роди се СПАСЕНИЕТО! Спасението е това, което ще ни покаже покаже силата на злото! Грижете се за него, не го лишавайте от нищо и когато стане на подходящата възраст го доведете в Бруксурд и му покажете ПЪТЯ НА ИСТИНАТА! Името му е Крофщайн, той е роден за император в ИМПЕРИЯТА НА ЗЛОТО!"

  Кристиян Циборг падна на колене, протегна ръце нагоре и извика победоносно:

   - Благодаря ви, о, всесилни сатана! Благодаря ви за всичко!

   В главата му започнаха да навлизат ужасяващите думи на тази велика сила и той осъзнаваше смисъла и силата им. Той бе безумно щастлив от провидението, за него това умопомрачително излияние бе огромно признание за всичко, което бе направил за култа, сякаш бе постигнал всичките си цели в праволинейния си живот, сякаш сатаната му бе благодарил за доверието, давайки му честта пръв да научи за великото събитие! Родил се бе син, син на сатаната, син на покварата, на злото! Великата цел на този най-висш сатанински орден бе постигната, бе дошъл земния наместник на сатаната, чрез който тази висша сила да води битките си с най-големия враг -  Бога. А сега именно Кристиян Циборг, главният хемир на германския клон на "Орденът на ренесансовите сатанисти", бе избран да обучава този бъдещ владетел на света и да утвърди великата връзка между него и неговия нетленен баща.

 

  Онбрюк бе на около седемдесет мили от Бруксурд, по път но за мащабите на Германия това не бе далечно разстояние. Кристиян Циборг знаеше какво трябва да стори, а то бе да се премести в една малка обител на ордена, намираща се в горите над Онбрюк. От там спокойно би могъл да ръководи дейността си, свързана с Ордена и едновременно с това да е близо до Крофщайн! А след време, когато Крофщайн порасне, той трябва да го върне в Бруксурд, където в един гигантски, по своите мащаби замък се извисява германското седалище на "Ордена на ренесансовите сатанисти" и евентуално бъдещия дом на Крофщайн!

 

...........................

 

 

 

   Онбрюк

 

  Когато стана на една година Крофщайн вече бe висок цели шестдесет и три сантиметра, говореше ясни и отчетливи думи, а по големите веселяшки очи личеше огромният потенциален интелект в него. Главата му имаше интересна и почти правоъгълна форма, а мускулите на ръцете и краката му по нищо не отстъпваха на тези, които притежаваха нормалните четири годишните деца.

  На година и шест месеца той приличше на шест годишно дете, а когато навърши две години вече беше висок около метър и седем сантиметра, с добре развити крайници и ясно оформени глава, тяло и прилежащите към тях мускулни групи.Заради огромния си ръст и проницателния си ум той бе записан на училище когато навършил едва две години и два месеца и за изумление на всички преподаватели се справше отлично.

  Доволни от този Божи подарък, щастливите родители не пропускаха литургия в църквата, всеки ден палеха по някоя свещ за здраве, дълголетие и благодарност. Крофщайн също беше възпитаван да почита Бога, въпреки крехката си възраст вече помнеше наизуст всяка една молитва, псалм  или песнопение. Горе долу по това време проличаха и първите признаци, че това дете не е обикновен човек, а в него се крие нещо велико, исполинско!

 

  Започна да мести предмети с поглед, отначало малки неща като щипки за пране или дървени лъжици, след това и доста по-големи, като леглото или скрина в стаята си. Шашнатите родители, които до преди това все още изпитваха известни съмнения, относно неземния характер на сина им, сега окончателно се убедиха, че той е божество!

  На седемнадесети юли, хиляда осемстотин и шеста година, когато Крофщайн вече бе на четири години  и седем месеца се случи първото чудо! Този ден, в ранната сутрин откъм една от къщите в квартала прозвуча отчаян писък. Всички в околността излязоха и се втурнаха към къщата. Оказа се, че Дирк Богенхот, съпругът на Мариян Богенхот му прилошало и припаднал.

  Извикаха лекар, който обаче дошъл твърде късно и единственото, което успя да стори бе да констатира смъртта на Дирк. Всички бяха сразени от тази неочаквана смърт, защото Дирк бе едва на тридесет и една години, а двадесет и седем годишната Мариян, която чакаше бебе от него, изпадна в делириум.

  Тогава, най-неочаквано зад присъстващите, вратата се отвори и в стаята влезе Крофщайн. Момчето, пред изненадания поглед на всички, най-вече на родителите си бавно се приближи до трупа, докосна с ръце лицето му и заизрича някакви неразбираеми слова. И чудото стана! Мъртвият Дирк Богенхот бавно се размърда, отвори очи и се изправи, гледайки смаяно, сякаш току що се бе събудил от дълбок сън!

 

   Славата на неземното момче лека полека преминаваше отвъд границите на Онбрюк, достигайки чак до Стебул и Рощок. Рудолф и Карла решиха засега да не показват пред другите хора тези невероятни способности, най-вече заради големия поток от богомолци, който щеше да им се стовари и да ги лиши от личен живот. Освен това се виждаше, че непознатите хора уморяват малкия Крофщайн. Фактът, че момчето може да събуди умрял бе показателен, че то трябва да стои скрито от обществото, защото хилядите невярващи биха го определили като поданик на дявола и биха го убили. Защото църквата, която даряваше светлина, вяра и надежда на хората, която сплотяваше цели общества в името на милосърдието и добродетелта, все пак осъждаше строго опитите за съживяване на мъртъвци, приемайки ги като прояви на вещерство.  

 

                                                  ....................

 

  Възвишението Хабелвалд, издигащо се непосредствено след двора на Онбрюкската катедрала, бе известно на всички като място, обитавано от зли сили. Неугледни човеци, покрити със страховити черни плащове често се явяват на пазарския площад и стряскат минувачите и търговците. Необщителни, злобни и коварни, те набързо се запасяват с продукти и изчезват от селището така безшумно, както са пристигнали.

  Някои просветени знаят, че тези хора са членове на "Ордена на ренесансовите сатаниси" - най-опасната организация в световен мащаб и най-големият враг на християнството. Католическата църква безуспешно се опитва да надвие този гигантски по своите размери култ, който набира все по-голяма скорост и налага сквернените си закони върху все повече хора.

  Възвишението Хабелвалт сега се ползваше с огромна почит от маса хора с общи  цели и идеали, пръснати в различни части на Германия и Европа, защото тук живееше Кристиян Циборг - човекът съзрял сатаната и  получил "великото прозрение". Този велик водач имаше специална мисия, по-важна от всичко в този свят, която, която щеше да издигне нови схващания и закони  и да промени света в друга насоченост.

 

  Това бе мисията на живота му. Тази мисия трябваше да го увековечи завинаги като най-верния поданик на висшите сили или да го принизи до дъното на дълбока яма. Законите на злото бяха хубави за истински злите и лоши за некадърните. Разликите между "хубаво" и "добро", както и между "лошо" и "зло" са огромни, тези разлики са незначителни в християнския свят, но в света на злото те добиват исполински размери. "Хубавото" е олицетворение на стремеж, на кадърност, на изпълнени задачи, докато "лошото" е символ на непохватност, несръчност, несигурност! Тук "лошото" и "злото" са двата краища на свитъка, двата полюса на магнита, светлината и мрака в природата!

  Кристиян Циборг наблюдаваше със злобна усмивка тази малка каменна обител, в която се подвизаваше. Малкото на брой живущи тук сега бяха подчинени директно на него, но това не им бе в тежест. Всички, които познаваха този велик хемир знаеха, че той може да се постави на мястото на всеки, да отгатне мислите му, да предвиди от какво има нужда и в същото време да постъпи правилно спрямо него. Той бе "зъл", но не бе "лош" и за това се ползваше с огромно уважение и братска почит от членовете на ордена. Именно за това, всички обитатели на малкото сборище на ренесансовите сатанисти, намиращо се на Хабелвалд се чувстваха "възвишени" по един или друг начин.

 

  Кристиян Циборг трябваше да чака удобния момент, когато щеше да нанесе първия удар. Целта бе Крофщайн да стане на възрастта, когато ясно да осъзнава силата, с която е надарен и в същото време все още да е податлив на външни влияния. И тогава трябва да му даде тласък, за да разбере същността си, да го приобщи към ордена, където наследникът на сатаната щеше да се чувства в свои води и по този начин да доразвие мощта си! И щеше да настъпи края на доброто! Защото доброто не бе нищо друго, освен едно абстрактно понятие, идеализиращо божиите закони, традиции и морални устои. А нима "божиите закони" са наистина "добри"?

 

  Законите на злото дават пълна свобода над тялото, пълна свобода на сексуалната или мисловната фантазия, дават власт на чувствата, на излиянията, на силата, ограничават до минимум задръжките и предразсъдъците, издигат самата душевна структура на човека до нивото на абсолютния самоконтрол.

  Злото стимулира убийството като сцена от великия епос, като неизмерим член от всеобщия природен закон! Убийствата са част от злото и именно чрез тях жертвите са подчинени на сатаната! Хищниците убиват растителноядните животни, защото това е начинът да се запасят с храна, тревопасните животни изяждат живата трева, понеже тази трева им дава необходимата енергия за живот, дори хората унищожават някои животни, тъй като имат нужда от месото им. А законите на доброто наказват само тогава, когато човек убие човек! Значи тези закони са нечисти, неосъзнати докрай, неправилни!

  Защото в света на злото смъртта е просто една фаза по пътя на безкрайната еволюция, една смяна на телата, една промяна на принципите на действие. Чрез сливането на двата свята - мъртвия и живия, ще се даде още по-голям тласък на това душевно развитие, без изтриване на спомените при сменянето на телесните обвивки. Няма да го има страха от неизвестното, съпровождащ неизбежната смърт, няма да я има безсмислената мъка на близките по загубата на любимите хора. Страхът, мъката, плачът, неизвестността, предразсъдъците, незачитането на растенията и животните като живи същества - това са "лоши" неща в иначе праведните "закони на доброто"! Когато сатаната дойде на власт и покори човечеството, всички ще разберат истината, а тя е, че няма нищо по-хубаво от личното щастие на организмите!

 

  Кристиян Циборг бе един от малкото, осъзнали правилната истина за света. Душата му се намираше в пълна хармония, рееща се в ореол от безгранична чистота, а в съзнанието му бе настъпил абсолютен душевен мир. Той трябва да дарява частица по частица от този мир на тези, които се опитват да достигнат неговото съвършенство. В света на злото няма завист или стремеж към превъзходство, съществуват само цели, стремежи и постижения. Да постигнеш определена цел означава да напреднеш в йерархията, а напредването в йерархията е неразривно свързано с доближаване до нивото на този велик душевен покой.

  Той погледна през големия сводест прозорец на каменната веранда. Отляво се виждаше Онбрюк, тих, задремал и сгушен в малката котловина между Хабелвалд и отсрещния хълм Стергруд, а отдясно гордо зеленееше красивата равнина Фигенторф. Небето бе ясно и синьо, а слънцето скоро щеше  да се покаже зад хълма.

 

 

         ... следва  продължение ...                    

© Донко Найденов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Интересно начало! От мен 6+
  • Поздравления за документалистично подплатения сюжет.Четох отдавна,но сега се отразявам.
  • Благодаря ти Ина, наистина съм сгрешил, сега ще поправя нещата. А за времената минало свършено и несвършено - нека се преплитат, искам да опитам един ефект, но ако не се получи и тях ще оправя!
  • Интригуващо начало, а и въведението си го бива с майсторския пейзаж, провокиращ очакването за мрачни събития...
    Ставаш все по-добър, Донко! Чакам продължението
  • Интересно започваш!
    Ще чакам втора и т.н. части!
  • Благодаря ви Ина, Мария и Шушка!
  • Донко, и тук искам да те поздравя за майсторското писане! Интересно започва и ще чакам продължението. Поздрав!
  • Ставаш все по-добър!
  • Благодаря ви Румене, Миме....
  • Страхотно начало Донкич,чакам с нетърпение продължението
  • Благодаря ви Елена, Петя и Илко за коментарите!
  • Прекалената свобода ражда злото...
    И ловът на човеци от нетрадиционни религиозни култове е само проява на идеята,родена също от прекалена свобода и опита за противопоставяне на извечното, първоистинното...
  • Знаеш чета те с удооволствие... Чакам... Поздрави, Донко!
Предложения
: ??:??