Крофщайн - зловещият пратеник на сатаната (4-та част)

        ужаси, да не се чете от лица под 18 години




  Онбрюк

  Крофщайн Рудолф Стракър сияеше от радост. Чувстваше с тялото си идващия успех, близкото извисяване и достигане до най-висшите идеологии на живота. Крофщайн отлично съзнаваше кои познати можеха да го тласнат към висините и кои се опитват да го смъкнат надолу, в низшата яма на обикновените човеци.
  Крофщайн, макар и едва дванадесет годишен, съзнаваше силата си и умееше да я контролира. Чувстваше себе си като необикновен, като надарен с нечувана мощ, като създание, което не заслужава този начин на живот. Той обичаше семейството си, но това беше по-скоро чувство на признателност и на близост, отколкото характерната за децата дълбока привързаност към родителите. По някакъв неведом начин бе сигурен, че родителите му няма да му помогнат по пътя към извисяването, дори щяха да му попречат и да го спънат. А в нормалния свят той бе загубен заради уродливо си лице и с гигантския си ръст.
  Кристиян Циборг бе човекът, който щеше да го издигне! Незнайно защо Крофщайн усещаше някаква неразривна връзка между него и този човек, те имаха много общи черти, защото Циборг представляваше насоката, по която детето-чудо трябваше да поеме!
  Крофщайн беше велик, беше много повече от другите хора на този свят! Макар и живеещ във все още примитивно християнско общество и почти не напускал пределите на Онбрюк той бе сигурен в съвършенството си!
 
  Вечерта на 3-ти ноември 1813 година, когато Крофщайн се прибра у дома след поредния работен ден и седна на масата заедно с родителите си, той обяви следното:
   - Майко, татко, искам да ви кажа, че ще приема предложението на "Пизанския орден!
   - Какво?! - Рудолф се изправи и погледна към сина си, който вече стърчеше почти две глави над него - Не съм сигурен, момчето ми, че това е правилното решение. Аз и преди това ти казах, че тези хора са "ренесансови сатанисти". Те ще те излъжат и ще те приемат в тяхната...
   - Тате, спри! - прекъсна го Крофщайн със силен и рязък глас - Щом аз усещам, че това е моят шанс, значи че ТОВА Е МОЯТ ШАНС! Майко, татко, знаете, че ви обичам, желанието ми е да се гордеете с мен. И това ще се случи! Уверявам ви!
   - И ние те обичаме и винаги ще се гордеем с теб, но все пак трябва да сме предпазливи. Не искам да се втурваме към нещо неизвестно, искам да узная какви са тези хора и каква им е целта. Ако е благородна, нека приемем предложението, но ако е злонамерена, не трябва да го правим.
   - Тате, аз ЗНАЯ каква е тяхната цел! ТЯХНАТА ЦЕЛ  съвпада с МОЯТА ЦЕЛ! Тук, в тоя свят, аз съм обречен на неизвестност, на крах, на нищета, тук моята невероятна сила ще потъне в забрава и забвение. Аз съм звяр, чудовище, изрод, и всички го виждат. Аз съм приятел с всички, но всички изпитват страх от мен! Аз съм добър с всички, но никой не се интересува от мен!  Именно затова трябва да постигна моите успехи с душата, с разума и със силата си, аз трябва да отида там, защото там ще бъда наистина велик, защото там ще бъда ВОИН! А да бъда воин, е моето призвание, тъй като притежавам СИЛАТА!
  Карла и Рудолф слушаха тази реч с наведени глави, показващи преклонение по невероятния ум и проницателност, с които е дарен този техен син. Дори съмненията на Рудолф намалиха драстично силата си след увереността, с която Крофщайн изказа речта си! Защото той казваше истината!
След кратко съвещание между двамата родители, Карла каза следното:
   - Ти си единствената ни рожба, знаеш, че те обожаваме и ти вярваме прекалено много, затова ще се съобразим с твоето желание. Понеже знаем, че ще се справиш чудесно, знаем, че ще завършиш и тази академия с отличие. Искаме само да бъдеш внимателен и предпазлив, защото може да попаднеш на недобри хора, които ще ти повлияят зле. Все пак, колкото и да си умен и разсъдлив, ти си все още дете, ти си податлив и уязвим, а именно такива умни деца могат да бъдат прилъгани най-лесно от лошите хора.
   - Зная, майко, татко, и ви благодаря за съветите. Обичам ви така, както и вие мен, но трябва да ми повярвате, аз зная много добре какво правя и какво ще се случи. Бъдете сигурни, че след време ще се радвате, че съм ваш син.
   - Ние се гордеем с теб, Крофщайн Рудолф Стракър, никога не забравяй това! - изрече Рудолф и стисна ръката на отрочето си.


  Бруксурд

  Още през юни, 1807 година от седалището на "Орденът на ренесансовите сатанисти" бяха изпратили огромна сума пари на "Сборището" в Бруксурд, за да разширят и надстроят манастира, който трябваше да бъде домът на Крофщайн и новото седалище на ордена. През октомври, същата година на място дойдоха множество архитекти, строители и сатанисти от други сборища, които дадоха началото на този грандиозен строеж.
  Според плана на един от главните архитекти на Ордена - Миколо Бишоп, новата постройка трябваше има квадратна форма и да обгражда от всички страни старото сборище, състоящо се от неголям замък и висока мрачна катедрала. Каменните стени на това здание щяха да достигнат до внушителните петдесет метра на височина и сто осемдесет и пет метра на дължина, а кулите от четирите краища ще се извисяват на сто и двадесет метра. Предвидено бе около грамадният замък да бъде прокопан ров с ширина около тридесет метра, който трябва да бъде напълнен с вода. Вътре са планирани около двеста помещения с различна големина и различно предназначение.
  Работниците действаха сравнително бързо, като само за една година построиха основите на сградата, достигащи до дълбочина цели двадесет метра! През май, 1808 година започна самото изграждане на замъка.
 Архитектурата му трябваше да бъде в стар ренесансов стил, а не в модерните за онова време "Барок", "Рококо" или "Ар-нуво". Орнаментите и украшенията обаче нямаше да са с древногръцки елементи или символи, а по-скоро скулптури на сатанински създания и фрески, олицетворяващи кървави боеве. Такъв бе стилът на Ордена още от времето на Карл Вирховт, такава бе и традицията на "ренесансовите сатанисти".

  Кристиян Циборг често посещаваше Бруксурд, за да следи за правилното изпълнение на проекта. Освен това той бе възложил на двамата си бивши заместници и на Миколо Бишоп да стоят неотлъчно до строителите, за да не бъдат допуснати никакви грешки или неточности. Мистър Ордъм идваше по-рядко, но всеки път, когато го правеше, даваше своите безценни съвети.

  През септември, 1810 година бе вдигната цялата северната стена, заедно с прилежащата към нея североизточна кула. Те се издигаха с гигантските си размери над цялата растителност наоколо, сякаш тази постройка бе една планина с един висок връх от източната ù страна.
  Около всеки един от малките прозорци, равномерно разпределени по цялото протежение на стената, имаше красива колонада, състояща се от горен и долен перваз, свързани  чрез здрави назъбени колони и изящно декорирани капители и базиси. Големият свод около вратата, която след време трябваше да стане главен вход на замъка, бе гравиран с причудливи бетонни декорации, изобразяващи скулптури на зверове в състояние на невиждан екстаз или обикновени човеци обзети от силен страх. А отпред, пред вратата, като безумни стражи белееха статуите на два огромни черепа, които само с изкривената си гримаса всяваха ужас!
  Над тази врата се бе ширнала тераса, от която започваха основите на кулата. Терасата бе увенчана с права балюстрада, състояща се от сложна като форма балюстри, опиращи се на дебели стативи, които пък от своя страна подпираха здрава дървена веранда, инкрустирана с тънка дърворезба.
  Това "Сборище на ренесансовите сатанисти" щеше да бъде ненадминато  като големина и сложност, пред което дори прочутия площад "Свети Петър" в Рим, или грамадните достолепни здания на парижкия "Лувър" щяха да бледнеят.

  В началото на 1914 година, когато се очакваше великият император да влезе в покоите си, стените на гигантския замък вече бяха издигнати. Четири кули от всичките краища се издигаха безкомпромисно с внушителните си размери. Оставаха само довършителните дейности по оформянето на фасадите и обзавеждането на многобройните стаи и зали!


                                     ..............


  14-ти януари, 1814 година бе съдбоносната дата за Ордена на ренесансовите сатанисти! В този мразовит зимен ден Крофщайн пристигна в Бруксурд! Посрещнаха го с почести и всеобща радост, защото всички знаеха, че идва новия император.
  Леополдо Азрина бе пристигнал специално от Милано за да посрещне тази велика личност, която щеше да поведе злото напред. Сатанисти от различни сборища бяха дошли, за да зърнат с очите си бъдещия спасител на ордена, бъдещия повелител на света!

  Крофщайн беше поразен от многобройната тълпа, която го чакаше. Още със слизането си от красивия файтон, с който организацията го бе довела дотук, той видя многобройните погледи, насочени към него и показващи нескрита радост. Още тогава някакъв импулс просветна в главата на момчето, той му подсказа, че идването му на това място е целенасочено, че то е свързано с някаква голяма мисия. Крофщайн отново се почувства велик, всички тези хора го приветстваха така, сякаш той бе божество! Вътрешно усещаше силата си, а тя бе огромна, върховна, неземна.
  Вървеше между тълпата, като докосваше всяка една протегната ръка. Спомни си, когато бе доста по-малък, как много хора идваха единствено и само за да го докоснат, тогава той правеше чудеса, местейки предмети и възкресявайки мъртъвци. В последствие много хора се възпротивиха срещу тази негова сила и той бе престанал да ги върши. Спомни си и многобройните слухове за чудесата при раждането му, за странната светлина, за последвалата буря и разрушаването на камъка, за името му върху този камък, за това, че... всички знаели, че неговите родители не са могли да имат деца.
  Какъв бе той? Какво бе той? Вече бе убеден в неземния си произход и навярно всички тук, на това място, знаеха това. И той не е свързан с Бог, а с нещо далеч по-ужасно.
  Крофщайн неотлъчно следваше Кристиян Циборг и Мистър Ордъм, които го поведоха през гигантските стени на новостроящ се замък и после влязоха вътре, в двора му. Вътре се издигаше мрачна катедрала, а до нея чернееше малка черна обител. Именно към тази обител се насочиха тези двама негови приятели.  
  Убежището на детето-чудо представляваше една невероятно красива и просторна стая, украсена с различни картини по стените, с най-причудливи декоративни елементи по тавана и по ръбовете, с огромни кралско легло, над което се издигаха червени завеси, достигащи чак до тавана. Когато младият мъж влезе тук за първи път, за да остави малкото количество багаж което носеше, той ахна от внезапно обзелото го чувство на нереалност, породено от прекрасната гледка. В първия миг той си помисли, че случващото се с него е прекалено хубаво, за да може да се нарече истина, все още вярваше, че в един момент ще се събуди от този вълшебен сън и отново ще се върне в ритъма на обикновеното свое настояще!

  Когато излезе от тъмните каменни помещения на сборището, той съзря многобройните хора, струпани около катедралата. Там, издигнат високо на внушителен пиедестал, се бе изправил мъж, с много елегантно облекло. Когато погледите на Крофщайн и този мъж се срещнаха, в съзнанието на младия мъж се някакъв неведом импулс, сякаш този човек му бе до болка познат и въпреки всичко той не се сещаше да го е виждал. Онзи му даде знак с ръка да се качи на сцената и Крофщайн тръгна към него.

  - Уважаеми присъстващи, благодаря ви, че дойдохте в Бруксурд, за да  посрещнете идването на Крофщайн, това гениално момче, което с радост ще стане член на нашата огромна общност - провикна се силно Леополдо Азрина пред голямата тълпа, като до него гордо бе застанал Крофщайн, извисяващ се с една глава над него. Азрина пое дъх и издиша шумно, давайки воля на огромното си вълнение, след което продължи:
  - Благодарение на нашия повелител, ние сме се събрали тук, благодарение на нашия повелител ние имаме своята надежда за велико бъдеще. Повелителят ни даде шанс и шансът е ето тук, пред вас! Можете да видите тук това необикновено създание, да се докоснете до тази необикновена плът, която ще ни дари с такова могъщество, с което ще подчиним тотално останалия свят. Да аплодираме нашия герой!!!
  В това време откъм тълпата проехтяха бурни ръкопляскания, които продължиха няколко минути. След това Леополдо Азрина поведе изпадналия в недоумение и голямо вълнение Крофщайн през тълпата...

  Всеки искаше да го докосне, да се допре до неговата плът. Крофщайн си спомни, когато бе много малък, как всички протягаха ръце, само и само да го пипнат. Сега той се възхищаваше от тялото си, гордееше се със същността си. Вече бе сигурен във своето величие, знаеше, че красивото бъдеще се простира пред него. Освен това, той вече бе сигурен, че силата,  която притежава, е неземна, че с нея може да повелява и побеждава, че с нея може да промени света.

 
    

   Ватикана, 1814 година
 
  Анибале де Дженга отново сънува странен и в същото време страшен сън. Съзнаваше, че Бог отново му изпращаше послание и той трябваше да го разгадае.
  Сънят не бе обикновен сън, бе сигурен в това - бе прекалено ярък, ясен и действителен, сякаш Анибале беше вътре в тази умопомрачителна картина.
  Сънуваше земята - сива и мрачна, защото някой или нещо бе затулило слънцето с многобройни облаци, растителността по нея бе жълта и болна, а хората, които срещаше - изродени и изкривени като мъртъвци. Знаеше, че в тази земя светът на живите се е слял със света на мъртвите, образувайки един нов свят, изпълнен с чудовища, които се кланят на злото!

  Трябваше да се действа, и то незабавно. Слабата заинтересованост на многобройните божии служители, живеещи на "Свети Петър", го плашеше, Папата бе един от малкото, които вярваше на предсказанията му, обаче и той сякаш не желаеше да приеме истината! Съзнаваше, че трябва да се действа колкото се може по-бързо, за да се озапти навреме врага!
  Картината от съновидението показваше бъдещето! Бог предупреждаваше, че ако не се вземат мерки, светът ще се превърне в развалина, обитавана от демонични създания! Анибале де Дженга знаеше, че трябва да промени по някакъв начин това бъдеще, навярно той бе оръжието на Бог и на доброто!

  Беше сигурен, че опасността идваше от "Орденът на ренесансовите сатанисти". Нямаше друг по-голям враг на християнството, на Бог, на доброто, тази организация бе извоювала прекалено много позиции в живота на силно развиващия се континент, бе внедрила някои свои закони за управлението на католицизма, най-вече правилата за наказания. Изгарянето на клада на вещиците, което за голяма радост в този век почти не се практикуваше, бе една от най-грозните идеи на ордена, успяла да пробие дупка в моралните ценности и милосърдието!
  "Орденът на ренесансовите сатанисти" подготвяше велик удар! Нещо се случваше в редовете отвъд доброто, нещо силно и непобедимо ще излезе наяве, готово да доведе земята до апокалипсис!

  Войската на папата бе изключително силна, дори непобедима, но дали би устояла на съпротивата на злото? Дали армията на злото би могла да нанесе погром върху най-добрата конна чета и най-добре въоръжените пехотинци в света? Навярно да, защото те щяха да използват неземни средства, извън нормалните закони на природата.

  ОСВЕН АКО САМИЯТ БОГ НЕ СЕ ПРИТЕЧЕ НА ПОМОЩ!

  От многобройните си "разговори" с Бог, Анибале знаеше, че той няма как да се намеси в живота на земята. Бог бе навсякъде, във всеки един човек, във всяко едно живо същество. Той е доброто в тях, смирението, доблестта, човечността, милосърдието. Но той НЕ УБИВА, не унищожава, не воюва, не общува пряко с хората (освен чрез неведоми сигнали,  непонятни за повечето от тях). Бог дава много, дава всичко, което един човек би могъл да вземе, но различните хора тръгват по различни пътища. Именно затова хората по света са толкова различни!
  Анибале знаеше от контактите си с Бог, от многобройните цитати в Библията, от самата своя вяра, показваща правия път в живота му - че ДОБРОТО НЕ БИ МОГЛО ДА СЪЩЕСТВУВА БЕЗ ЗЛОТО!!!
  Дори и при евентуална победа над "Орденът на ренесансовите сатанисти", дори при евентуално премахване на всички врагове на католицизма и християнската църква, дори ако всички по света приемат католическата вяра за своя и доблестно спазват всички принципи, канони и божи заповеди, самата разлика между отделните хора би предизвикала конфликти и войни помежду им, би се създало ново "зло", друг враг на католическата църква.
  Няма как всички хора по света да станат морални и добри, а в същото време животът да тече като по мед и масло. Няма как и всички да станат лоши и трескаво да се подчиняват на законите на злото! Анибале де Дженга добре знаеше това!
 
  И все пак доброто трябва да бъде повече от злото! Положителното трябва да надделява над отрицателното! Красивото трябва да побеждава грозното!  В противен случай светът ще загине, ще се превърне в пустинята, която му се бе присънила през изминалата нощ! А това апокалиптично сказание не бива да се сбъдва! В никакъв случай!
 
  ... следва продължение...