Върволица от хора. Начумерени. Толкова рано, а мирише на печени кестени. Дали някой закусва с тях?
Онзи отсреща, на ъгъла прилича на луд. Тананика и иска пари. Минувачите го подминават – „Кой днес плаща за лудостта? Изборите за народни представители минаха. Пък и те не искаха пари, а гласове. Не че е различно. Горкият, изглежда почти като поет! Поет без зъби. Горкият, изглежда ужасно нормален!“
Други не мислеха така. „Вероятно е изоставен. Страдал е. Любовна мъка. Изгонен. Изневяра. И ние, жените, не сме свет...“
– Всички ние ще платим – блещеше се лудият. – И всички вие! Да, точно вие! Просто платете навреме! Иначе ще полудеете! И парите ви няма да стигнат да оздравеете. Защото няма лекарство срещу егоизма и алчността... Да! Такива лекарства няма открити!
И после повтори като ехо: „И няма лекарство срещу любовта.“
Тресеше тялото си заплашително. Пристъпяше от крак на крак. Като кукер. Златен зъб проблясваше в устата му; в краищата на косата си беше увил пера и те се преплитаха в сплъс ...