Върволица от хора. Начумерени. Толкова рано, а мирише на печени кестени. Дали някой закусва с тях?

     Онзи отсреща, на ъгъла прилича на луд. Тананика и иска пари. Минувачите го подминават – „Кой днес плаща за лудостта? Изборите за народни представители минаха. Пък и те не искаха пари, а гласове. Не че е различно. Горкият, изглежда почти като поет! Поет без зъби. Горкият, изглежда ужасно нормален!“

     Други не мислеха така. „Вероятно е изоставен. Страдал е. Любовна мъка. Изгонен. Изневяра. И ние, жените, не сме свет...“

     – Всички ние ще платим – блещеше се лудият. – И всички вие! Да, точно вие! Просто платете навреме! Иначе ще полудеете! И парите ви няма да стигнат да оздравеете. Защото няма лекарство срещу егоизма и алчността... Да! Такива лекарства няма открити!

     И после повтори като ехо: „И няма лекарство срещу любовта.“

     Тресеше тялото си заплашително. Пристъпяше от крак на крак. Като кукер. Златен зъб проблясваше в устата му; в краищата на косата си беше увил пера и те се преплитаха в сплъстените косми, мятаха се наляво и надясно, небрежно и волно. Носеше продрана от времето шапка без цвят, а лицето му беше зелено.

     Паничката пред него не беше обикновена. Чистичка, порцеланова, съвсем нова, тя блестеше неуместно.

     Беше празна.

     Монетата звънна приятно. Кукерът се усмихна и златото в устата му блесна. Повдигна плашливо глава и видя мъжа. Пак светна металът между устните, съвсем дружелюбно – по-благороден отвсякога.

     Изгряваше слънце. В този ранен час хората тръгваха да изкарват пари, не да ги дават. Обаче същият мъж се поспря и хвърли още една монетка. Пак същият звук. Порцеланът кънтеше от радост.

     Стана му интересно, като видя кукера, но имаше да върши нещо. Не изчака благодарността, която не допускаше изобщо, че ще получи. Обувките му тръгнаха нагоре, към спирката, преминаха през счупените улични плочи; после просякът видя през пролуките на шапката си, че бързо преодоляха съпротивата на неравните павета. Беше виждал много обувки. Много стъпала. Не смееше да поглежда в лицето притежателите на обувките и на подметките, но разбираше, че хората, които стъпват покрай него по един или друг начин, са различни, индивидуални, вероятно – изключителни. Можеше да познае по стъпките богати, бедни, тромави, кривокраки, дюстабанлии, нервни. Просто се страхуваше да гледа нагоре, а може би не искаше.

     Мъжът отмина. Два лева даде на лудия. Нека се радва.

     Зачака трамвая. Есен е. Сбръчкано време, увяхнало, гнило. Отсреща продават най-хубавите домашни кифлички в града. Винаги са топли. С извара са, нищо че на мазната амбалажна табелка пише, че са сиренки. Вкусни са. Не си купи. Даде парите за закуската си на кукера със златото в устата си. Пък и най-добре на гладно да си свърши работата.

     И изведнъж я видя: журналистката! Беше различна. Боже мой! Когато от екрана на телевизията се появава пред теб искрена, почти истинска плът, винаги очакваш да е същата, великолепна, електронна, тържествена. И непременно си разочарован, че образът на живо е съвсем различен, особено без грим. Унила е, подпухнала. Лицето ѝ беше лишено от цвят; стори му се, че видя гнус в погледа ѝ, сви се и побърза да отмине. Той я обичаше скришом. Беше влюбен в тънките пръсти, с които украсяваше думите, в малките трапчинки покрай устата, когато не беше съгласна с нещо, в способността ѝ да прикрива с движения недостатъците на ума си. Беше толкова привлекателна, че докато я гледаше, почти никога не я слушаше. Но се възбуждаше винаги.

     „Вероятно това е крайният фетиш на глупостта – говореше си, осъзнавайки, че се влюбва. – Да обичаш формата. Нищо, че съдържанието ѝ се опитва да противоречи. Но въпреки това. И именно благодарение на това стълкновение... Така се случва любовта. Въпреки.“

     Носеше черни джинси, черно палто, от онези, които сега са модерни – отпред е дълго, а отзад – късо, за да се вижда дупето. Но не изглеждаше добре. Дупето беше хубаво. Но другото не съответваше някак. Лицето... Взираше се в смартфона си толкова тревожно, че чак го достраша. Би искал да я поздрави. Би искал да я целуне и това да е достатъчно, за да я повдигне леко и да я съблече на улицата, за да прави секс с нея.  Въпреки. Искаше да бъде с нея в онзи невероятен смисъл на чувствата, когато общуването е най-малкото нещо, за което се досещаш. Би искал - може би -  дори да я попита след това колко е часът, за да опровергае времето на възрастта си. Но едва ли би било уместно. След това. След това, което времето не заличава.

     Тя отмина намръщена, бледа, съсредоточена, тревожна, вгледана в телефона си. Начумерена.

     Поспря, за да я види отново отзад – изрязаното палто позволяваше това. Да, хубава жена. Бързаше. Крачететата ѝ – слаби и нервни, обути в малки боти, потропваха, а светофарът пред нея светеше червено. Някои притичваха нервно без да изчакат да премигне в зелено, но не и тя. Нищо, че бързаше. Значи е жена на реда – така си помисли. И още се влюби. Значи е личност, която ще уважава чувствата на човека до себе си, ако ги оцени. Ще изчака да светне зелено. Помисли си, че този до нея може да бъде той. А после се сети, че тя го погледна с погнуса, докато се разминаваха. Но не видя тези разкошни трапчинки, които се появяваха винаги, когато тя се гнусеше.

     Трамваят му дойде и си замина. Няма значение, ще дойде друг. Искаше да се наслади до край на гледката: може никога повече да не я види. Тя се взираше в смартфона си и пипаше по него с малките си пръстчета. Харесваше как ги мърда. Като червейчета на мисълта ѝ бяха. Когато не ѝ достигаха думи в телевизията, просто размахваше тези червейчета, сякаш да хване мисли с тях. Като пипалца на смисъла. Сладурана.

     А сега беше унила.

     Най-после светна зелено и тя хукна нанякъде. Тичаше. Момиче. Дете. Ученичка. Черна красавица с красиво дупе. Но не журналистка.

     Лудият изведнъж се появи отнякъде и го побутна с паницата, в която стояха неговите монети:

     – Нямаш ли още лев? Да си купя баничка и бира. Още лев и десет ми трябват.

     Опомни се. Този кукер беше пияница. Видя, че беше оставил цели два лева, метални. Те подрънкваха в порцелановата купа и изглеждаха не на място. Взе едната монета и отвърна:

     – Не, нямам.

     Оня изпсува. Свали шапката си и обърса устата си с нея. Тръгна завеяно нанякъде.

      Трамваят дойде. Качи се. Трябваше да побърза.

     Всъщност в болницата го познаваха. Той беше кръводарител. Обичайните процедури. Учтивости. Легна. Как сте днес? Малко ще боли. Само секунда... Така. Ето. Как са децата? Вие сте най-редовен. Има допълнителен шоколад за вас. Навън като че ли става по-студено. Почакайте така. Готово. Полежете, не бързайте. Не ставайте пет минути. После елате за подпис. Шоколадът и консервата от нас не са само благодарност. Жест са. Тоест, обратното – не са жест, а... Обърках се. Аз лично ви смятам за достоен човек. Не че има значение точно моето мнение. Но понеже съм ви виждала и преди, затова. Разприказвах се. Не сваляйте веднага превръзката, моля. До скоро!

     Разходи се бавно към вкъщи. Не бързаше. Тази тъжна есен му доставяше удоволствие. Смирена, угаснала и съвсем неподходяща за живот.

     Прибра се. Вече нямаше какво да дава освен кръвта си. Беше чувал това и онова за кръвта – тя не течала точно към нуждите на клиничните пътеки, а се отклонявала. Няма значение. Правеше го за себе си, да се чувства полезен. На всеки три месеца. В същата болница. Дори имаше книжка за кръводарител.

     Влезе в нета и проучи за първи път своята любимка – журналистката. Не обичаше да прави така. Сънуваше я понякога, трапчинките ѝ, киселата усмивка, тъжното бърчене на веждите, малките пръстчета, но... Затвори страницата. Всъщност не искаше да знае нещо повече за нея. Не е нужно. Днес я видя различна. Посърнала, уплашена, тичаща, неуверена, бледа, почти грозна. Не искаше да вижда повече това.

     И все пак данните, които събра, не го удовлетвориха. Родена еди къде си, еди кога си, работила там и там. Това нищо не значи. Понечи отново да пусне търсачката в нета. И пак се спря. Публичните данни... тях кой ги е създал? Публиката ли? Не. По-добре нищо да не знае. Това момиче заслужава собствена реалност. И той ще я създаде.

     Тя притича през кръстовището след светофара и влезе в офиса. Избухна в сълзи още от входа:

     – Наистина ли? Наистина ли съм уволнена? Какво съм направила?

     Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но се владееше. Бяха ѝ се обадили по телефона – да дойде да подпише необходимото.

     Портиерът вдигна очи – „Иди горе. Знаеш къде.“

     Затича се. Бършеше с ръкави сълзите – като дете.

     „Да, уволнена си, моето момиче. Без предизвестие. Мотивите не ме интересуват. Има ги в досието ти. Ще получиш малко обезщетение. Ще ти стигне на първо време – за две-три седвици, докато се поокопитиш.“

     Служителката от отдела за човешки ресурси беше мила. Подаде ѝ тоалетна хартия да си избърше очите, но тя не я взе. Предпочиташе ръкавите.

     А онази продължи: „Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай. В началото боли. После болката изхвърча като тапа. Като родилка ще се чувстваш. Ти раждала ли си? Не? Е, значи сега ще родиш. После всичко отминава. Нищо ти няма. Но вече си майка. Всъщност в твоя случай – няма да си точно майка. Но нещо такова. Така, де. Понеже стана дума.“

     – Бих искала да получа обяснение – промълви. – Не може просто така. Аз се опитвах да работя честно. Не съм манипулирала никого, най-малко фактите. Нали това беше визията на тази медия? Аз се надявах, дори бях щастлива за момент...

     Служителката от отдела за човешки ресурси беше жена на възраст; възраст, която някои определят като критична. Сигурно затова каза:

     – Дай кръв!

     – Моля? – момичето плачеше и не искаше да си тръгва от офиса. Работата значеше всичко за нея. И не просто работата. Тя искаше да вярва. Погледна я с черрвените си очи – „Подиграваш ли се?“

     Служителката отпусна лицето си и то се свлече като усмивка:

     – Навремето с кръвопускане са лекували всичко. И е нямало проблеми. Дори са си слагали по тялото пиявици да смучат кръвта, за да излекуват болните места.

     Журналистката осъзна, че ѝ се подиграват.

     – Така ли? Мисля, че ми се надсмивате. Не се познаваме, но бих искала да ви кажа...

     – Не се надсмивам, момичето ми – погали я човешкия ресурс по рамото. – Наистина. Не надценявай миговете. Те отминават. Съобразявай се само с времето. То е мъдро. Когато бях на твоите години, давах кръв.

     – Какво общо има това с уволнението?

     – Нищо. Вероятно. Подпиши тук, моля.

     Подписа се и тръгна. Служителката нищо повече не каза, но изгледа черната ѝ сянка със съжаление.

     Излезе от офиса. Остави пропуска си на охраната. Закрачи напосоки и внезапно се обърна – защо си тръгвам? Изгониха ли ме? Как така? Това е работното ми място! Къде да ходя? Защо? Как стана? И изведнъж... къде сгреших?

     Беше като пияна. Опря се на дървото до спирката на автобуса, зави ѝ се свят. Какво ѝ казаха? Да даде кръв? За какво изобщо става дума? Просто си вършеше работа. Това съвет или предупреждение беше? Или заплаха? За какво точно я уволняват? Няма ли кой да каже?

     Ще си наеме адвокат. Той ще им даде да разберат. Да, май се сещаше за един. Ама и той е кръвопиец. Боклук. Върши работа, но ти мачка фасона. Сметкаджия.

     Кръв... Така ли се заплаща в тази медия? Кръв срещу пари? Нима това е цената на парите? Или е цената на кръвта?

     Съзнанието ѝ се замъгли. Искаше да изпие чаша коняк. Тя никога не пиеше коняк, топлата му миризма му я отблъскваше. Но точно това желаеше в момента. Да пие отрова. Забърза се и седна в първото заведение, което намери. Трепереше.

     (Следва)