Влязоха в автомобила. Тя трепереше цялата.
– Какво има?
– Не знам. Нещо лошо е полепнало по мен... Искам вкъщи.
Журналистката се гушна в него като коте. Косата ѝ още беше мокра.
Дъждът спря внезапно. Шофьорът пръскаше предните стъкла, за да вижда по-добре. Пусна парното на максимална степен. Знаеше, че трябва да мълчи.
И пътниците мълчаха.
Покрай магазина за битова техника имаше двама несретници с прилични облекла. Млатеха се здраво. Адвокатът ги изгледа: тези нямаше да постигнат извънсъдебно споразумение, нека се бият. По-нататък видя, че край турската сладкарница детенце дърпаше полата на майка си...
Дете. Майка. А бащата?
Накъде пътуваха?
Погледна журналистката. Тя кротуваше до него.
После стрелна с очи шофьора. Той се надяваше на този поглед. Вдигна рамене. Усети намигването.
След половин час бяха край бара.
– Виж, вътре е шумно и светло! – повдигна я от скута си. – Това е нашият бар.
Тя стана като от сън. Видя през прозореца на заведението, че момчето със сламките отново беше на работа. То се движеше гъвкаво покрай масите, весело и тържествуващо, очевидно му доставяше удоволствие да върши това.
– Сервитьорът се е върнал! – кимна и пак се отпусна в скута му. – Това е чудесно. Но искам вкъщи.
Стана тихо в автомобила. Водачът угаси двигателя. Стана и излезе. Какво нощ само! Дъждът ли беше изчистил небето така? Или ще застудее, или ще се стопли. Никакви облаци нямаше.
– Той е добър човек – прошумоли тя, поглеждайки през рамото на адвоката фигурата на младия дядо. – Знае всичко.
– Не, знае достатъчно. Само толкова.
– Дори кога да ни остави насаме знае. Не е малко.
– Всъщност знае повече.
Тя се повдигна, опита се да оправи косата си и да я вдигне на кок. Като в картината.
– Много ли съм грозна?
– Не съвсем. Всъщност не си грозна. Но тези трапчинки... как да ти кажа.
Малките ѝ пръстчета нервно го полазиха и усетиха възбудата му.
– Много си мил. Ти пък побеляваш!
Когато спряха да се целуват, шофьорът спря да гледа небето. Той беше гледал по Нешънъл Джиографик, че то е най-доброто огледало за обратно виждане.
Остави ги да поговорят. Кръстиха внучето му на името на планета. Дали това е правилно? Нима може да бъдеш така смел в мечтите си? Замисли се и настръхна. Добре поне, че е планетата е от нашата галактика.
Обърна се. Направи две широки крачки, после изведнъж се досети нещо и ходът му заситня. Наближавайки, чу следното през отворения заден прозорец на колата:
– Тя вероятно няма де се върне в България. – Мъжът шепнеше. – Понякога се питам дали изобщо някога е искала да живее тук.
– Не ме интересува дали ще се върне в страната. Вълнува ме дали ще се върне при теб.
– Във всеки случай няма да се върне в моята къща. Това е сигурно. А ти? Ти къде ще се върнеш?
– При мен е още по-сложно. Той... мъжът ми...
Свря се отново в скута му.
– Цялата трепериш.
– Какво ще стане? – тя го милваше. – Животът ли ни отнема щастието или ние отнемаме щастието от живота? Как ще се развият нещата занапред?
– Предполагам, че делото ще бъде насрочено след месец. Има разпоредително заседание. Дотогава ще ми направят данъчна инспекция. Без причина, разбира се. Рутинна уж, но продължителна, шумна, задълбочена и съвсем злонамерена. Ще проверяват кантората и от други инстанции. Ще ме изкарат какъв ли не. Ще го разтръбят, те знаят как. Ще публикуват снимки. Някои от колегите ще напуснат. А теб ще те нарочат за... ще видим точно за каква. Може да решат, че си неморална. Безчестна. Възможно е да си имаме неприятности. Но нашите шансове...
– Да, нашите шансове! Какви са? За тях те питам. За нашите шансове.
Най-сетне я разбра.
Шофьорът доближи автомобила и почука на стъклото. Стана му студено. А и тези вътре вече не се целуваха.
Качи се и каза, потривайки ръцете си:
– Утре времето щяло да обърне. Така чух.
Никой не му отговори. Потеглиха.
– Колко много светлинки! – възкликна тя след малко, когато лимузината спря пред портата.
– Мислех да ги махна. Не са ли излишни? Къщата е като коледна елха вечер. Крушка до крушка. Че и разноцветни има отгоре.
– Как така? Нищо няма да махаш! Прекрасни са!
(Край)
© Владимир Георгиев Все права защищены