Кръвопускане - 13

     Влязоха в автомобила. Тя трепереше цялата.

     – Какво има?

     – Не знам. Нещо лошо е полепнало по мен... Искам вкъщи.

     Журналистката се гушна в него като коте. Косата ѝ още беше мокра.

     Дъждът спря внезапно. Шофьорът пръскаше предните стъкла, за да вижда по-добре. Пусна парното на максимална степен. Знаеше, че трябва да мълчи.

     И пътниците мълчаха.

     Покрай магазина за битова техника имаше двама несретници с прилични облекла. Млатеха се здраво. Адвокатът ги изгледа: тези нямаше да постигнат извънсъдебно споразумение, нека се бият. По-нататък видя, че край турската сладкарница детенце дърпаше полата на майка си...

     Дете. Майка. А бащата?

     Накъде пътуваха?

     Погледна журналистката. Тя кротуваше до него.

     После стрелна с очи шофьора. Той се надяваше на този поглед. Вдигна рамене. Усети намигването.

     След половин час бяха край бара.

     – Виж, вътре е шумно и светло! – повдигна я от скута си. – Това е нашият бар.

     Тя стана като от сън. Видя през прозореца на заведението, че момчето със сламките отново беше на работа. То се движеше гъвкаво покрай масите, весело и тържествуващо, очевидно му доставяше удоволствие да върши това.

     – Сервитьорът се е върнал! – кимна и пак се отпусна в скута му. – Това е чудесно. Но искам вкъщи.

     Стана тихо в автомобила. Водачът угаси двигателя. Стана и излезе. Какво нощ само! Дъждът ли беше изчистил небето така? Или ще застудее, или ще се стопли. Никакви облаци нямаше.

     – Той е добър човек – прошумоли тя, поглеждайки през рамото на адвоката фигурата на младия дядо. – Знае всичко.

     – Не, знае достатъчно. Само толкова.

     – Дори кога да ни остави насаме знае. Не е малко.

     – Всъщност знае повече.

     Тя се повдигна, опита се да оправи косата си и да я вдигне на кок. Като в картината.

     – Много ли съм грозна?

     – Не съвсем. Всъщност не си грозна. Но тези трапчинки... как да ти кажа.

     Малките ѝ пръстчета нервно го полазиха и усетиха възбудата му.

     – Много си мил. Ти пък побеляваш!

     Когато спряха да се целуват, шофьорът спря да гледа небето. Той беше гледал по Нешънъл Джиографик, че то е най-доброто огледало за обратно виждане.

     Остави ги да поговорят. Кръстиха внучето му на името на планета. Дали това е правилно? Нима може да бъдеш така смел в мечтите си? Замисли се и настръхна. Добре поне, че е планетата е от нашата галактика.

     Обърна се. Направи две широки крачки, после изведнъж се досети нещо и ходът му заситня. Наближавайки, чу следното през отворения заден прозорец на колата:

     – Тя вероятно няма де се върне в България. – Мъжът шепнеше. – Понякога се питам дали изобщо някога е искала да живее тук.

     – Не ме интересува дали ще се върне в страната. Вълнува ме дали ще се върне при теб.

     – Във всеки случай няма да се върне в моята къща. Това е сигурно. А ти? Ти къде ще се върнеш?

     – При мен е още по-сложно. Той... мъжът ми...

     Свря се отново в скута му.

     – Цялата трепериш.

     – Какво ще стане? – тя го милваше. – Животът ли ни отнема щастието или ние отнемаме щастието от живота? Как ще се развият нещата занапред?

     – Предполагам, че делото ще бъде насрочено след месец. Има разпоредително заседание. Дотогава ще ми направят данъчна инспекция. Без причина, разбира се. Рутинна уж, но продължителна, шумна, задълбочена и съвсем злонамерена.  Ще проверяват кантората и от други инстанции. Ще ме изкарат какъв ли не. Ще го разтръбят, те знаят как. Ще публикуват снимки. Някои от колегите ще напуснат. А теб ще те нарочат за... ще видим точно за каква. Може да решат, че си неморална. Безчестна. Възможно е да си имаме неприятности. Но нашите шансове...

     – Да, нашите шансове! Какви са? За тях те питам. За нашите шансове.

     Най-сетне я разбра.

     Шофьорът доближи автомобила и почука на стъклото. Стана му студено. А и тези вътре вече не се целуваха.

     Качи се и каза, потривайки ръцете си:

     – Утре времето щяло да обърне. Така чух.

     Никой не му отговори. Потеглиха.

     – Колко много светлинки! – възкликна тя след малко, когато лимузината спря пред портата.

     – Мислех да ги махна. Не са ли излишни? Къщата е като коледна елха вечер. Крушка до крушка. Че и разноцветни има отгоре.

     – Как така? Нищо няма да махаш! Прекрасни са!

     (Край)