Говори се –

От вчера насам все повече се говори за това, чии очи купувачът на очи е взел при своето предишно идване. Вече ги няма съмненията, няма ги догадките. Купувачът на очи е взел очите на бащата на фантазьора на града. Защо?
Говори се (защото някои си припомниха), че по онова време, преди повече от петдесет години, в града (който тогава бил мъничко село), живяла прекрасна жена. Било е по времето на Голямото Земетресение. Чудно как при такъв трус нямало жертви, а едничкото срутено била бакалията на изчезналия след земетресението тогавашен бакалин. Жената била красавица, казват старчоците, и се чудят защо са я забравили. Казвала се е Дементия, но понеже това име, незнайно защо плашело всички, наричали я Майя. Майя била скромна, неомъжена и ваела скулптори. Мъжете я обожавали, жените я мразели.
Говори се, че Майя често споменавала името на един мъж. Хората решили, че това е нейна стара любов, но тя отричала, като казвала, че този мъж просто бил неин клиент, съдбовен клиент. Когато хората се поинтересували за този тайнствен клиент, тя простодушно казала, че го срещнала само веднъж на междуградския път, водещ насам към Балкана. Попитали я защо този клиент е тъй съдбоновен, да не би да е купил няколко от най-скъпите й скулптури. Майя отвърнала, че той бил съдбоновен, именно защото се оказало, че не бил никакъв клиент. Този отговор объркал хората от нашия град. Майя пояснила, че клиентът, който всъщност не бил клиент, вместо да поиска нещо от това, което Майя правела, провел с нея най-важния разговор в живота й. Какъв бил този разговор?
Говори се, че човекът казал на Майя нещо толкова силно и толкова значимо, че отворил очите й, вдъхнал й сили и тя само след час в един крайпътен ресторант се възправила срещу съдбата си. Хората от града слушали тази история и не я разбирали.
Говори се, че бащата на нашия фантазьор дочул тази история и веднага я пояснил на едно спонтанно улично събиране. Той уверено твърдял, че Майя била посветена от вълшебния непознат в светостта. Само една толкова красива, добра и скромна жена можела да бъде светица. Нямало причина да не се повярва на това.
Говори се, че незнайно защо, след като всички се убедили, че Майя е светица, градът пощурял. Мъжете започнали да се опитват да й правят подаръци и да не могат да спят. Жените си шушукали и правели черни магии.
Говори се, че един ден Майя полудяла. Мъжете се завайкали, жените започнали да се разкайват. Но скоро се разбрало, че Майя е бременна и всичко се обърнало с главата надолу. Светицата се превърнала в уличница. Хората я хулели, а сетне отритнали.
Говори се, че единствен на помощ й се притекъл старият фантазьор на града. Мъжете научили кой е бащата, а жените доволно потривали ръце. Скоро Майя родила момче, но никой не поискал дори да погледне отрочето на фантазьора и уличницата. Един ден Майя умряла.
Говори се, че в деня на погребението старият фантазьор на града стоял самичък до ковчега на Майя, за да почете паметта й. Говори се, че бил без очи. В нашия град много неща се говорят, кои верни, кои не. Но се говори, че очите на стария фантазьор на града били взети от купувача на очи. Защо?
Говори се, че старият фантазьор на града един ден, съвсем случайно, открил сред вещите на Майя една бутилка от ликьор. Бутилката била празна, но добре запечатана и затулена със запушалка. Това изненадало стария фантазьор и той отпушил бутилката. На дъното на бутилката имало парче плат, в който били увити две обеци. Обеците били от перли, а формата им била сълзи. Изкусна изработка. Старият фантазьор решил, че Майя ги е изработила и ги е скрила в бутилката от ликьор. Нямало как да я попита, нали била луда, и почти нищо не разбирала от това, което й се говори. Но нали била скулптор, защо пък да не умеела да изработва обеци. Те били тъй изумително красиви, а това, че приличали на сълзи навявало толкова чувства. Но защо били поставени в бутилка от ликьор?
Говори се, че старият фантазьор на града щял да върне перлените обеци в бутилката от ликьор, но случайно погледнал етикета й. Какво било учудването му, когато върху червения фон прочел следния черен текст – “Сладък ликьор Чезал”. Чезал било името на същия онзи тайнствен непознат от далечното минало на Майя. Тогава нещо в стария фантазьор го накарало да разгледа по-отблизо обеците.
Говори се, че не е трябвало да го прави. От перлените обеци изникнал целият живот на Майя и старият фантазьор видял страшни неща. Вбесил се и с един удар убил невярната си жена. Горката луда Майя нищо не разбрала, издъхнала на мига.
Говори се, че купувачът на очи по това време бил в нашия град. Научил за стореното от стария фантазьор и му взел очите. Кои очи са по-живи от тези, които са видели цял един живот в един миг? Кои очи са по-свидни от тези, които знаят светостта и падението? Но за какво, целият град се питал, спазарили очите старият фантазьор и купувачът на очи?
Говори се, че старият фантазьор попитал купувача на очи дали някога ще се връща отново в града. Бил чувал, така се говорило, че петдесет години по-рано е идвал и е взел очите на бакалина от онова време. Купувачът на очи отвърнал, че сигурно ще дойде пак. Старият фантазьор поискал, когато отново дойде купувачът на очи, да харесва които си иска очи, но да не пипа очите на сина му. Купувачът приел и сделката била сключена.
Говори се, че един от нас е спасен. Всеки друг може утре да изгуби очите си. Не знам, колкото до мен, аз съм се подготвил. Въпреки че едва ли купувачът на очи се интересува от моите очи. Но аз прибрах всички дългове, които ми се дължат, дори написах завещание. Оставам всичко на…, но това не интересува никого, поне до утре. Намислил съм какво ще искам в замяна на очите си, стига купувачът на очи да се съгласи. Това съм готов да споделя. Искам, поне за миг, да погледна в онези перлени обеци.  
Това е, което се говори вчера и днес.   
              

 Ден Трети, час преди последния час  –

Камбанката при входа на бакалията не звънна. Не го очаквах по това време, когато нощта начева своя дълъг път.
Приближи се бавно, ръцете му бяха празни, тежкият фенер не беше с него. Доближи тезгяха, посегна да постави длани отгоре му, но се отказа и ги отпусна до тялото си.
- Искаш ли бира? – попитах.
- Не, благодаря – гласът му бе ясен и спокоен. – Направи ми едно кафе, ако обичаш. - Да, веднага – и се забързах да усиля изтляващата печка с някое дръвце. Щом повдигнах плочата, видях как две въгленчета проблеснаха за миг, а после угаснаха. Сякаш денят копнееше да свърши и бързаше да го направи, преди някой да му попречи. Джезвето закъкри, а под него печката забумтя. Последното кафе напрягаше сили, за да е готово навреме.
Моят приятел, клошарят, стоеше и не помръдваше, чаках мълчанието му да се разгори и да възвести началото на една изповед.
- Знаеш ли, идвам сега не за друго, а за да ти дам нещо – напуканите му устни останаха открехнати за частица от секундата, мълчанието отново нахлу между нас, но веднага отстъпи. – Бях го намислил отдавна, но преди това исках да се уверя, че нещата са такива, за каквито ги смятам. Искам да вземеш това!
Протегна ръката си над тезгяха и отвори немитата си, насечена длан. В шепата му имаше смачкано парче плат, което той внимателно разгъна. Видях две чисти, бляскави, плътно бели, малки сълзи. Бяха обеци от перли.
- Сигурно си чувал за “лалето”, в града се говори какво ли не. Това бяха нейните обеци. Но… така се стекоха събитията, че тя не можа да ги вземе. Знам, че ти ще успееш да им намериш достоен притежател. Изработвал съм ги с цялото си сърце. Те бяха моята мечта.
Нямах думи. Какво искаше той? Да ги продам на някого? Но защо?
- Но как така ще ми ги даваш? – силно отблъснах ръката му. – Те са твърде ценни за теб. Не мога да ги продам.
- Не искам да ги продаваш, искам да ги задържиш. Докато не откриеш някоя щастлива жена, която да ги носи.
Ръката му отново се протегна над тезгяха, чакаше. Аз не смеех да помръдна.
- Знаеш ли кое е тъжното при тези обеци? Те никога не са били носени – усмихна се, поклати замислено глава и продължи. – Животът е така устроен, че пропуснатото е повече от постигнатото, началата са трудни, а свършеците мъчителни. Аз така и не откъснах своето “лале”. Дълги години си мислех, че съм се уплашил, че съм нямал смелост. Бях прекалено нежен, за да го сторя.
Отправи поглед към перлите в ръката си:
- Помниш ли съня на фантазьора на града? Сънят за моста и пресъхналата река. Все ми е в главата. Помниш ли последните думи на купувача на очи: “Твоята надежда, младежо, е празна, защото нямаш фантазия.” Как мислиш, какво значат тези думи?
Обърках се. Не знаех какво значат думите, това беше просто сън. И засмотолевих:
- Значат… какво значат… може би, че  всяка надежда се крепи на фантазията, а не на реалността. Не знам, може и да значат друго…
- Не, не… Представи си непрестанен, ситен, снежен валеж, който едва покрива ледено езеро. Фантазията е рисунъкът, който твоите стъпки изписват върху тънката снежна покривка, образувала се върху леденото езеро. Знай, че ако си тромав, езерото ще се пропука и ти ще пропаднеш. Счупеното езеро не може да служи на фантазията. Но това не е най-лошото, до което водят тежките ти стъпки. Знай и друго, може и да не си тромав, но да се окажеш морен. Ако не ти стигнат силите и в миг стъпките ти секнат, слабият, но постоянен валеж ще покрие рисунъка ти и фантазията ще изчезне. Животът е тази тънка снежна покривка, а да рисуваш отгоре й е умението да живееш. Една надежда е празна, когато залага на реалността, вместо на фантазията.
Продължаваше да държи ръката си пред мен и да предлага своите сълзи, превърнати в две перлени обеци.
- Знаеш ли какво е фантазия? Фантазия е две перлени обеци върху две красиви уши на една щастлива жена. Това е фантазия. Реалността е моята черна шепа, стиснала две спящи, ненужни бели перли. Не е ли мостът над пресъхналата река наежена вежда над сляпо око? Не е ли реалността болезнен повик по изгубена фантазия?
Бакалският ми ум се блъскаше в главата и търсеше изход. Думите се лееха, но идваха с мъка.
- Знаеш ли, не знам за една жена, но един мъж трябва да има деца. А мен ме е страх, че няма да имам. Ще умра и няма да имам. А какво е един мъж без деца? Нищо, нула. Мъж без капчица фантазия. Децата на един мъж са неговата империя. Те са това, към което мъжът се стреми. Един мъж трябва да има деца!
Нещо ме бе стиснало за гърлото и не искаше да ме пусне. Ако сега светът свършеше, аз нямаше да мога да издам и звук.
- Знаеш ли, аз не плача. Дори в най-мъчните си часове. Сълзите ми ги няма. Душата ми може и да се раздира, да се извива и гърчи, аз не плача. Просто сълзите ми ги няма.
Погледнах към шепата му. Двете обеци, непотрепни, се бяха сгушили една до друга. Ръката му продължаваше да виси над тезгяха.
- Знаеш ли, не съм ти казвал досега, баща ми беше лекар. Силен и спокоен човек. Обичаше професията си, но не тя градеше живота му. Умееше да вниква в човешката душа и да открива подтиците й. Дошъл тук, в планината, още когато града ни е бил село. Възнамерявал да остане за малко, но срещнал майка ми. Майка ми беше велика жена. Рисуваше. Картините й бяха така чудни, че им се наслаждавах по цели дни. От баща си наследих прецизността и дълбочината, от майка си – лекотата и поетичността. Станах ювелир. Но един ден всичко се срина…
Кафето върху печката бе изкипяло. Но само някъде от далеко бях усетил кипежа му и чух неговото свистене.
- Знаеш ли, не е важно дали очите ти виждат или не. Опитът ми е такъв и това ти казвам. Също не е важно дали си ювелир или клошар, ама никак не е важно. Аз не съжалявам, че не посегнах да откъсна своето “лале”. Историята за Дементия, дебелия бакалин и мъжете в нашия град показва, че затова не се изисква смелост. Но съжалявам, че не потърсих уханието му, съжалявам, че не се радвах на присъствието му. Моето “лале” си отиде, защото нямах достатъчно фантазия. Затова вземи перлите и спаси надеждата в тях.
Извъртя ръка и постави двете перлени обеци на тезгяха пред мен. Обърна се и се насочи към вратата на бакалията. Спря се пред нея, извърна глава и рече:
- Ти си моят най-добър приятел! Може и да не съм щастлив човек, но приятелството ти ми помогна да прогледна и да открия съдбата си. Аз всъщност не искам онези хиляда пари.
Камбанката при входа на бакалията не звънна.