ГЛАВА ДЕВЕТА

Туше тръгна на гости при Петър. Често му гостуваше. Той остана единственият му най-добър приятел.Жена му вече не го гледаше под вежди. Посрещаше го като близък. Дори често си спомняха през смях оня одърпан Туше, който влезе за пръв път в дома. Той не се засягаше от подмятанията им. Знаеше, че всичко е от добра душа, че на тях дължеше това, което е сега. Къде ли щяха да го изметат от Софийските бунища, ако бе останал там? Обичаше да ходи при тях и заради децата им. Преди войната имаха едно. После ги заредиха всяка година. Пред очите му се раждаха. Пред очите му растяха. За пръв път видя, какво е да държиш това разплакано куленче в ръце, да му подсмъркваш, гукаш заедно с него, то да прави първите си стъпки с теб. Гледаш го, как полита – иска да прекоси света. Лови се за въздуха и хоп – по очи. Светът бил много малък. И ние си мислим така, че светът е много голям и щедър към нас, а като се замислим и огледаме, виждаме, че хоризонтите за някои са просторни и светли, а за нас – близки, затворени и мрачни, от човек – до човек. Живей сам в целия свят! Щастлив ли ще бъдеш? Човек ти трябва, да е до теб, да ти подава ръка и да му подадеш своята. Колко е просто и колко велико. Защо не го разбират всички хора по тая земя, на която сме само гости? Туше обиколи магазините, замислен за живота – своя и в цялост, избра дребни неща за подарък на децата. Те бяха свикнали, когато идва, все по нещо да им носи и този път шумно го посрещнаха, но Мария имаше нещо угрижено в погледа си. Той видя, но не попита. Може нещо с Петър да са си имали... Децата бяха здрави. Не е заради тях. Заигра се с големия. С него беше най-лесно да се играе. Непрекъснато говореше и разпитваше. От него той разбра, какво е станало. Доверително му каза:

-Знаеш ли, че са убили много хора?

-Какви хора?

-Не знам. Татко каза, че ще ходи на погребение.

-Мария, - обърна се към жената, която переше в момента. - какво говори сина ти? Къде ще ходи Петър? Кого са убили?

-Ония са изловили много от комунистите. Някои са се сражавали, но са убили Слав, побратима му и жена му и много други.

Туше подскочи. Името на Слав му подейства като студен душ. Обля го студена пот.

-Защо не ми е казал Петър?

-Нали затова те викна, ако искаш да ходиш с него.

-Ще ида, разбира се! Детето ми е там! А и заради Слав. Знаеш ли нещо повече? Вкъщи ли са били, когато...

-Не. В друга къща. Правили са съвещание за въстанието, което се готви. Нали те са му главатарите там.

-Боже, Боже! - стисна главата си в шепи Туше. - Пак ли такива времена доживяхме?

-Защо „пак“? - разсърди се Мария. - Ти очи имаш ли? Не виждаш ли, че то никога не е спирало? Тоя гладен народ иска да яде, справедливост иска. Има ли ги? Аз се чудя, как една глава лук на две да разрежа за обяд и за вечеря, а други се тъпчат с какво ли не. Една свестна дреха нямам на гърба си, а те ходят като баронеси. Какво да правя с тая гладна сурия деца?Виж наоколо, каква мизерия е! Ще се бием и окото няма да ни трепне. Живот ще жалим. Защо ни е тоя опустял живот? Или ще бъдем хора, или...

Влезе Петър и жена му млъкна. Не даде възможност и на Туше нищо да попита.

-Довечера тръгваме. Утре сутринта сме там. Приготвила ли си ми дрехи? - обърна се към Мария.

-Приготвила съм. То, какво има толкова да приготвям? Петре, - погледна го загрижено. - Внимавайте там! Да не направите някоя...? Сигурно ще има полиция.

-Не бой се! Не сме деца. И ние разбираме нещо.

-Туше, - започна заръките си към него. - зная че ти е трудно, но не се намесвай сега в семейството им! Има време. И ти ще помагаш. На ръцете на Василка са останали шест деца. Жельовото и на Христо големият ще помагат, но са си деца. Трябва им родителска ръка. Ле, ле, Боже, какво й е сега на тази жена? - изплака, но Петър й се скара. Стига си опявала! Всекиго може да стигне. Кога му дойде времето, мене опявай!

-Пепел ти на езика! - погледна го Мария уплашено, през сълзи.

-Пепел, не пепел, сложи ни да ядем, защото път ни чака!

Жената не каза повече нищо. Редеше синията, но се усещаше, че не е тук. Мисълта й блуждаеше за друго. Очите й ту се пълнеха, ту съхнеха. И Петър повече не й се скара. Разбираше я. Изпрати ги с бебето на ръка. С другата ги прекръсти мълчешком.

Пътуваха цяла нощ. Бяха десет човека. Седнаха на различни места. Не разговаряха по пътя. Разбираха, че за случилото не бива да се говори, а и не трябва да се знае къде отиват. Пристигнаха пред обяд. Още от влака видяха кордона от полиция. Пръснаха се в различни посоки. Многобройния народ сам им показа пътя, накъде трябва да ходят. Василка прегърна земляците си. Очите й горяха, но сълзи нямаше. Прегърна и Туше. Не го познаваше. Слав й бе разказал всичко, но тя не можа да разбере кой е. При Кукуш той не й се показа.

Прегърнаха се и с децата. Сокол беше най-малък и непрекъснато плачеше. Туше го притисна до гърдите си. За пръв път той се докосваше до сина си и то в такъв трагичен момент. Сърцето му замря. Сълзи изпълниха очите и гърлото. Тъмна завеса се спусна пред погледа му. Ръцете, които притискаха детското телце, трепереха. Целуна го с трептящи устни. Сълзите се изплъзнаха и покапаха по личенцето му. Петър го стисна за рамото. Усети твърдата му длан, съвзе се и пусна Сокол. Той продължи да плаче, прехвърлян от ръце на ръце. Шествието тръгна. Македонците навлязоха по средата, за да могат да разменят по някоя дума с местните хора. Разбраха, че въпреки преживяваното, въстанието ще се състои. Споделяха и за своята подготовка. Туше попита един работник, дали би могъл да си намери работа тук. Той го поогледа, но му отговори:

-Сигурно. Сега ще има много свободни места. Колкото черни забрадки, толкова и работници ще трябват. Вече се започна. Това е началото.

Туше разбра, че въпросът му е неуместен и се извини смутено. За себе си бе решил да се пресели тук, по близо до семейството на Слав. Пред гробовете мургав мъж произнесе прощално слово, но избягваше политическите теми. Наблегна на дейността на убитите като учители и просветители. Петър не издържа. Изправи се след него до ковчега на Слав и заговори. Не го познаваха и всички се вслушаха в думите му. Наостриха уши и се хванаха за кобурите и полицаите.

-Братя, - обърна се към всички и преглътна. - пред нас лежат двама мъже, давали кръвта си за майка България. Кой е нашият приятел Слав? - Българин от Македония. Той не веднъж е проливал кръвта си по планините и полетата за свободата на македонския народ. Комита в Илинденското въстание, член на вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация, воин в Балканската война, когато решителните български войски напредваха с гордост и успехи срещу поробителя. Българската земя, на която живеят македонци се окъпа в кръв. Виновниците за тази пролята кръв, пожарите и безчинствата са съюзниците от Балканските сили, които не се интересуваха македонецът българин ли е, или не, а деляха света на мои и твои, според интересите. Същите безумни правителства хвърлиха страната ни в нова братоубийствена война – Първата световна. Глад, нищета и унижения се разпростряха върху народите от всички страни. - Събралият се народ беше занемял. Всички уплашено се споглеждаха. - Братя, - продължи Петър. - Как може един честен български офицер като Христо да се помири с всичко това? Неговите войски помитаха турската сган, която пет века ни тъпчеше и поругаваше. Проля кръвта си на бойните полета, защото вярваше в правото дело, но разочарованията и при него дойдоха, защото разбра, че правителството стъпка гробовете на осемдесет хиляди български войници, за да не пропусне приятелството си с Германия и стана причина за още толкова трупове, за да доведе страната ни до това бедствено положение. - видя, че полицаите настъпваха към него и се обърна към тях. - От какво се страхувате? Не мърсете ръцете си с народна кръв! Не сте ли и вие българи?

Не можа да продължи. Двама полицаи се готвеха да го сграбчат, когато народът се люшна. Стена от хора препречи пътя на разярените полицаи. Петър изчезна в прегръдките на народните маси. Доверени хора изведоха македонците на сигурно място. Решиха да не тръгват от врачанската гара. Нощта ги преведоха през тайни места и пръснаха на различни селски гари, докато полицията ги чакаше на градската. Градските власти синееха от ярост. Не знаеха нито кой е оратора, нито от къде е. Кой би могъл да им каже? Македонец. Но македонци по цяла България, а и извън нея. От всички посоки може да е пристигнал. Други по-тежки грижи ги накараха да забравят Петър – надвисналите черни облаци

Туше не разбираше нищо от политика и не свързваше социалното бедствие на народа с правителства, управа и каквото и да е друго. Той мислеше, че човека сам гради живота си и съдбата е тая, която го води. Не беше крайно религиозен, но Бог за него беше над всичко. Това погребение и настръхналото множество го хвърли в безброй мисли, които пръскаха главата му със несъстоятелността си. Защо си отидоха зян Слав, Христо, жена му, пък и други хора? За какви идеали говорят? По-силни ли са те от Бога? Нали – което не е от Бога е от Дявола. Беше се изплашил до ужас и за Петър. Що за решителност? Четири деца е оставил в дома си. Как смее? Не го обвиняваше, но просто не можеше да го разбере, а толкова се се страхуваше за приятеля си. И той ли като Слав? Мислите му се упътиха към дома, където бе сина му. Ще отиде там, ще работи, много ще работи, за да помага в отглеждането на децата! Бог му праща тази мъка, за да очисти миналото си и бъде полезен. Ще изпълни заръката му! Започна да се подготвя. Намери кой да купи нивата му, подготвена за садене напролет с тютюн. Взе добри пари. Сложи резата на едностайната си къщица и се отправи при Петър да се сбогуват. Изслуша наставленията му, поговори с него за погребението. Опита се да му зададе въпросите, които го мъчеха, но той го потупа по рамото и му каза:

-Не се мъчи да разбереш всичко наведнъж! Ще отидеш там, ще станеш работник и животът ще те научи на всичко.

Разцелува децата, които обичаше от сърце и тръгна. Влакът го понесе към нови неизвестности, но сега беше по-спокоен. Не е вече оня скитник, който се влачеше по полета, гари и градове. Стана човек, има син и трябва да живее честно заради него и себе си. Загледа се през прозореца. Мъглите се влачеха по слоновете и сякаш извираха от под камънаците. Оголените клони на дърветата се люшкаха като призраци. Само боровете и елите стоически понасяха вятъра, готови да посрещнат и първите снегове. Усети нахлуващия студ. Когато пристигна, бързо си намери работа като товарач в гарата. За него нямаше значение каква ще е работата, достатъчно му е да има средства за себе си и да помага на Василка. Намери си квартира в близост – една малка спретната стаичка при възрастна жена, останала вдовица след войната, големият й син – убит в Балканската, а другите й две – покосени от холерата. Зарадва му се като на син. Готвеше му, чистеше и все го разпитваше, какво е работил през деня, тежко ли му е било... Той се чувстваше притеснен от грижите й, но постепенно свикна и се почувства като в семейство, а нея прие като майчица.

Въстанието в града бе осуетено от нови арести. В най-тежките дни за България из града вилнееха конните войскови поделения, полицията. Не можеше никой да си покаже главата навън. Килиите бяха натъпкани – тела смазани до кървава каша. Често излизаха от там мъртви, недочакали присъдите, които всички вътре и вън очакваха.

Когато положението малко се поуспокои, Туше реши да отиде при Василка. Страхуваше се. Може би това бе повече неудобство, но той си го наричаше страх. Беше студен ноемврийски ден. Слънцето се показваше и скриваше зад натежалите като олово облаци. Вятърът ги подмяташе сякаш на игра. Земята бе замръзнала. По някоя заблудена снежинка парваше минувачите по лицата. Още несвикнали на студа, те се гушеха в палтата си. Който имаше по-дебело – добре, но който беше като него, трепереше в тънкото си излитяло дрешле. За палто не бе мислил никога. Имаше пари да си купи, но ги събираше и знаеше защо. То бе по-важно от неговите несгоди. Влезе в случаен магазин. Постопли се. Продавачът го поглеждаше накриво. Като поразмърда замръзналите си крака, се огледа наоколо. На рафтовете видя футболна топка. Кой знае колко ли пари струва? Попита. Оня се позасмя подигравателно, но му каза цената. Туше реши, че сина му си заслужава да купи такъв скъп предмет. Какво му е купил до сега? Само го е виждал отстрани. Ония хора са се грижили за него. Пък и останалите деца ще се зарадват. Не трябва да ги дели на мое и ваши. Не се двоуми повече. Плати, взе топката и локум и излезе. Продавачът остана със зяпнали уста. От къде пари у тоя гольо? Всякакви ги има. Стоплен от топлината в магазина и подаръка, който притискаше до гърдите си, Туше се отправи към къщата, която много пъти бе обикалял, стремейки се да остане незабелязан. Портата беше отворена. Застана, огледа двора да види някой, но никой не се мерна. Пристъпи несигурно към къщата и почука. Сърцето му ту заиграваше, ту се спотайваше в гърдите. Обля го хладна пот. Краката му се подкосиха. Ами ако излезе той? Има ли значение, кой ще излезе? Вратата се отвори и на прага застана около осемнадесетгодишно момиче. Пред очите му се стелеше мъгла и през нея я видя. Погледът му блуждаеше. Лицето му бе бледо като на смъртник. Момичето попита нещо. Не го разбра. Гледаше като глухоням. Колко се бе подготвял, а сега всичко изчезна. Сепна го сърдития глас от прага:

-Не ме ли чувате? Питам, Ви, търсите ли някого?

-М.м.майка ти. - смутолеви той и веднага разбра, че сгреши.

-Майка ми не живее тук.

-Не. Не твоята майка. Зная. - още повече се обърка. - На Сокол майка му.

-Леля Василка? Какво е станало? Сокол ли нещо е направил? - уплаши се сега пък момичето, защото него го нямаше вкъщи.

-Нищо не е направил. Търся майка му.

-Момичето потъна в къщата, оставило вратата отворена. Чу гласа й.

-Лельо Василке, търси те някакъв мъж. Казва: „На Сокол майка му.“ Много е особен.

-Какво му е особеното? Да не е полицай?

-Не. Няма вид на полицай. Като че ли е смахнат. Бял като платно. Да не е от приятелите на чичо Слав? Може да се крие.

-Добре. Ще видя сама какъв е. - показа се на вратата.

Туше действително беше особен. Изглеждаше болен. Може би е ранен и изгубил много кръв. Тя отново не го позна. А той мълчи. Дали да не му затвори вратата? Не бива. Попита:

-От къде познавате Сокол?

-Аз съм Туше. Не ме ли познаваш? Аз...

-Туше! Братле! - спусна се към него Василка. Докато той се съвземе, тя се намери в прегръдката му. - Няма го Слав, брате! Няма го!

Той я успокояваше, а момичето ги гледаше учудено. Дръпна леля си за рамото:

-Недейте на вратата! Влезте вътре!

-Влизай, влизай, братко! Аз те чаках да дойдеш. Петър ми писа.

Като се спомена името на Петър, момичето разбра, че тоя мъж идва от македонския край. Вече по друг начин погледна на него. Влязоха в кухнята, където беше най-топло. Туше остави подаръка на масата.

-Това е за децата.

Детелина разви хартията. Топката я порази и тя извика като малко дете:

-Колко е красива! Лельо, виж много е красива!

-Защо си взел толкова скъпо нещо? Можеше дреха да си купиш за тези пари. - учуди се Василка.

-За децата. - повтори малко натъртено Туше, сякаш искаше да свикне с тая дума и да не сгреши, да го каже в единствено число.

-Благодаря. - Не знаеше повече какво да измисли тя. - Благодаря. Ти къде си сега?

-Тук. Работя на гарата. Имам квартира. Рекох си – погледна момичето. Може ли да говори пред нея? Василка му кимна утвърдително с глава. - Рекох си, че ще е по-добре да съм тук наблизо – да ви помагам, ако ми разрешите.

-Разбирам, разбирам. Имаш право. Добре си направил.

-Защо? - попита учудена Детелина, като остави обратно на масата топката. - Имаме ли нужда от помощ? Ако има, аз и Петко ще работим.

Василка се сконфузи. Тия деца нищо не разбират, защото не знаят истината, но кой им е казал, за да разберат? Реши се:

-Не се сърди, Детелинче! Той има право да даде своята помощ, защото е баща на Сокол.

-Какво? - оцъкли се момичето и в двамата. - Какъв баща?

-Истински. И аз не съм му майка. Намерихме го пеленаче, когато запалиха града. Бяха убили майка му, а той беше в четата – ранен. Мислел е, че детето е умряло. По-късно разбра, че е при нас. Не искахме да разстройваме Сокол. Затова не му казахме.

Много изненади й се събраха на Детелина. Седна на стола да си поеме дъх и осмисли казаното. Другите мълчаха. Мислеше си – какво чудно има? На война е така. Ами аз какво търся тук? Не съм ли и аз чужда? Защо се меся, където не ми е работата? Мама така ми заръча на свиждането – да не оставам сама, тук да дойда. Сокол – негов... Не си приличат. Но той не прилича и на чичо Слав и леля Василка. Кестеняв е. Ако на истина му е баща, нещата се променят. Щом казват, сигурно е така. Ако дадат свиждане, ще питам татко. Той сигурно знае. Василка сякаш прочете мислите й:

-Ще питаш баща си! Той ще ти каже. Знае.

-Дали ще ни дадат свиждане?

-Ще проверим, момичето ми. Ако не дадат, ще им пишем. Наши хора ще предадат писмото.

Всички момчета нахълтаха едновременно в къщата. Като видяха госта, се стъписаха. Петко точно бе отворил уста да каже нещо, но Детелина му направи знак и той замълча.

-От къде идвате така всички? - попита Василка.

-Шляят се по студа. Прибрах ги. - отговори Петко.

Сокол позна Туше.

-Тоя чичко беше на погребението. От македонците е, нали?

-Да. - зарадва се бащата. - Значи си ме запомнил.

-Запомних те, защото ти плачеше. Помня и онзи, дето говори. Приятел ли ти е?

-Да. Приятел.

-Топка! -спусна се детето. Сега я бе видяло. - От къде е? Кой я купи? За нас ли е? Виждал съм ги в магазина, но са много скъпи.

-За вас е. Аз я купих. - каза замаян от радост Туше.

-Ти! - спусна се детето и го прегърна. - Ти ли, чичко?

Бащата клатеше утвърдително глава. Прегръщаше и целуваше сина си. Сълзите рукнаха неканени.

-Защо плачеш пак? За татко ли?

-Да, момчето ми. И за себе си. И за тебе. И за всички.

Сълзите го задавиха. Останалите момчета го гледаха и не можеха да разберат нищо от думите му. Защо тоя човек ще плаче за тях? Детелина дръпна Петко настрана. Зашепна му нещо. Той се ококори. Василка ги видя и каза:

-Детелинче, заведи момчетата в твоята стая и им разкажи всичко!

Стоян използва момента и грабна топката от ръцете на Сокол. И той беше дете – едва на дванадесет години. Петко го шляпна по врата и ги изведе.

-Сигурно ти е много трудно. - каза Туше.

-Не.не! Те са ми много добри. Знаеш ли колко ме слушат? Ако не бяха те, да съм умряла подир Славо. - разплака се. - И за Христо и Велика ми е мъчно. Какви добри хора бяха те! Не се знае и с останалите какво ще стане. Говори се, че ще ги осъдят на смърт. Ох, Боже, до къде я докарахме! Слав би ми се скарал, че се вайкам , но силите не ми достигат. Юрнали се бяха – въстание, та въстание. Те им сега въстание и на тях, пък и на нас. Проклети да са тези кучета! Може да са били прави нашите и сигурно са прави, но бял ден не съм видяла. Все войни, войни, войни. Ще има ли някога край тая?

-Сигурно. - зауспокоява я Туше. - Но ти не ги кори! Те искаха по-добро да бъде и ще стане...

От другата стая не се чуваше никакъв шум. Как ли ще се справят? Какво ли ще направи и каже Сокол? Дете е. Дали ще разбере? Това трябваше да стане по-късно, но така е било писано... И двамата мълчаха със свити сърца, в очакване да стане нещо и разреши болеещите в тях въпроси. Никой не идваше. Нищо не се чуваше. Василка не издържа на напрежението. Излезе. Когато отвори вратата на другата стая, всички се втренчиха в нея. По лицето на Сокол се стичаха сълзи. Той се спусна и потъна в прегръдката на майка си. Задавено попита:

-Вярно ли е, мамо?

-Вярно е, чедо. - задъхвайки се, отговори тя.

-Аз му казах, – заговори Милен. - че си спомням, как баба го донесе и каза, че нашето бебе не е умряло. Той е нашето бебе. Сега си го спомних. Никога не съм мислил за това. Нашето бебе дядо го погреба заедно с кака.

Василка се разрида с пълно гърло. Милен я върна към всички преживени болки. Сокол започна да я успокоява:

-Не плачи, мамо! Ти не си виновна. И аз не съм виновен. Войната е виновна.

-Голямото момче на мама! - целуваше го и продължаваше да плаче.

-Мамо, - Сокол се отдръпна от майка си. - Как да му викам на оня чичко, като ми е баща?

-Татко. - отговори Василка, но болка преряза сърцето й. - Славе, Славе... - занарежда пак. Страдаше. На света няма да има баща като него. Изправи се, изтри сълзите. - Върви, чедо, върви! Баща ти е. Татко ще му казваш. И той не е виновен. Ти никога няма да забравиш татко си Слав.

-Да, мамо. - хвърли се на врата й и отново я зацелува. Нали тук ще си остана. Няма да ходя при него.

-Разбира се. Ние никога няма да се разделяме, докато аз съм жива.

Поведе го за ръка Усещаше, въпреки треперенето на своята ръка и трепета на детската. Туше се бе заковал на стола. Само трепета на скулите върху бялото лице показваше, че е жив. Сокол пристъпи до него, погледна го и му стана страшно. Хвана го за коляното и го подръпна.

-Та,татко, какво ти е?

Тези думи, произнесени от детските устица, разтърсиха бащата. Той скочи, грабна го на ръце, завъртя го из стаята, притисна го до гърдите си и заплака. Това бяха сълзите на дълго чаканото щастие. Татко! Нима него нарекоха така? Сънува ли? Ако сънува, нека тоя сън продължи вечно. Не. Не сънува. Сокол е тук, до него. Баща и син са заедно, благодарение на тези честни, почтени, достойни хора. Остави Сокол и се приближи до Василка. Коленичи.

-Благодаря ви за всичко! Благодаря ви, че ми върнахте надеждата! - грабна ръката й и я целуна.