ГЛАВА ДЕВЕТА
Туше тръгна на гости при Петър. Често му гостуваше. Той остана единственият му най-добър приятел.Жена му вече не го гледаше под вежди. Посрещаше го като близък. Дори често си спомняха през смях оня одърпан Туше, който влезе за пръв път в дома. Той не се засягаше от подмятанията им. Знаеше, че всичко е от добра душа, че на тях дължеше това, което е сега. Къде ли щяха да го изметат от Софийските бунища, ако бе останал там? Обичаше да ходи при тях и заради децата им. Преди войната имаха едно. После ги заредиха всяка година. Пред очите му се раждаха. Пред очите му растяха. За пръв път видя, какво е да държиш това разплакано куленче в ръце, да му подсмъркваш, гукаш заедно с него, то да прави първите си стъпки с теб. Гледаш го, как полита – иска да прекоси света. Лови се за въздуха и хоп – по очи. Светът бил много малък. И ние си мислим така, че светът е много голям и щедър към нас, а като се замислим и огледаме, виждаме, че хоризонтите за някои са просторни и светли, а за нас – ...