azura_luna (Петя Стефанова)
154 7184
10 мар. 2020 г., 17:18

Къща без цветя 

  Проза » Рассказы
1511 5 21
4 мин за четене

При игра на "Народна топка", един от третокласниците се подхлъзна. Загуби равновесие и падна върху стоящата в близост възпитателка. Докато се изправяше тридесет и шест годишната жена усети някакво хрущене в коляното на десния си крак, но не му обърна внимание. Огледа уплашеното момченце от всички страни и изтупа връхната му дрешка.  

-Удари ли се някъде? – попита някак неестествено бодро тя, докато се опитваше  да запази самообладание и да успокои детето.

- Не много… - каза малкия и помоли Вера да го изпрати до вкъщи след часовете.

Докато вървяха, Антон бъбреше нещо за това как се е научил да помага на животните и че иска да има куче. Вера слушаше, като от време на време болката в крака й я отнасяше. Скоро стигнаха къщата, където живееше момчето.

Вера се огледа. Постройката бе едноетажна. Прашни малки прозорци я гледаха враждебно. На места оградата на къщата бе повредена, а в двора имаше струпани вехтории. Отдавна не бе виждала толкова глухо и безцветно място. Нямаше дори цветя. Не предполагаше, че за да излезе за училище, Антон трябваше да разменя обувките си с по-големия си брат Велко.

Вера замижа, но не успя да преглътне. Една човешка сълза заседна в гърлото й и пак се опита да бъде бодра.

-Хайде Тони, утре ще се видим в клас... – жената изпрати детето до ръждивата, някога синя порта и тръгна на обратно.

Живееше сама в едностаен апартамент на няколко спирки от училището. Родителите й бяха починали преди пет години. Понякога й се обаждаше близначката й Валя, но не бяха особено близки. Валя бе родена десет минути преди Вера и се имаше за по-голямата. Въпреки това не успя да се замогне. Омъжи се, но мъжа й се пропи. Наложи се често да взема пари в заем от Вера, за да храни сина им Ачо. Вера обичаше племенника си и често заделяше от неголямата си заплата за него. Когато се прибра, усети че я втриса. Болката в крака й се усили и тя инстинктивно набра познатия номер на близначката си.

-Како? - обърна се Вера към жената в слушалката.

- Сега съм заета… - отклони разговора Валя.

-Можеш ли да ме закараш в поликлиниката? – опита се да бъде смела Вера, но не чу да й отговарят. Валя беше затворила…

След злополуката трудоустроиха Вера. Господ й отне възможността да ходи сама. Прекараните дълги дни в болничната стая, затвориха сърцето на младата жена. Никой не я навестяваше. Започна да се усеща някак глуха и повредена, като къща без цветя. Понякога близначката й носеше чанта с плодове, но Вера ги връщаше, за да може Ачката да поема повече витамини. Оправдаваше се, че тя е добре и детето се нуждае от тях, за да расте. Когато Валя си тръгваше, Вера установяваше, че освен плодовете, липсват и монети, които отделяше, за да си купува най-необходимото. Казваше си, че е за доброто на Ачката и се опитваше да бъде бодра. Понякога слизаше в мазето и все пренареждаше ръчно духаната стъклария, която приживе баща й – майстор Ангел, бе произвел. Неговите шишетата и вази пъчеха гърди по дървените полици. Стояха изправени и горди, каквато Вера никога нямаше да бъде. Докато забърсваше праха от бащините произведения, се спъна в неголяма кутия, навярно от стари мъжки обувки. Бе забравила за нея. За да съхрани хубавите спомени отдавна не я беше отваряла.

-Ето къде си била… - каза на себе си Вера и отвори нетърпеливо капака на кутията.

Помещението се напълни с цвят. Жълти звезди, сини камбанки, червени цветя, розови снежни висулки -  ръчно изрисувани коледни играчки от стъкло. Баща й ги бе направил, когато двете с Валя бяха на около девет години и когато все още бяха близки. Тогава си говореха как са се научили да спасяват животни и че искат да имат куче. Вера замижа, после си припомни къщата на малкия Антон и закуцука натам. Носеше кутията на баща си. Искаше й се оцвети и изпълни с звук онова глухо място… да посади цветя.

© Петя Стефанова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря, че се спря и на моята страница!
  • Човечност - това е мястото, където чистото и топлото си дават среща.
  • Венета, благодаря за мнението и изчерпателния коментар!
  • Почувствах топлата, обичлива облъхнатост на тази история! Особено ми хареса очертаната композиционна линия: от завръзката ("Отдавна не бе виждала толкова глухо и безцветно място. Нямаше дори цветя" до низходящата кулминация ("Започна да се усеща някак глуха и повредена, като къща без цветя" и оттам до развръзката ("Носеше кутията на баща си. Искаше й се оцвети и изпълни с звук онова глухо място… да посади цветя". За мене това е един умело построен и напълно завършен разказ, сюжетно строен, идейно обвързан с красотата в живота и в човешката душа, с най-точно намереното заглавие "Къща без цветя". Поздравления, Петя!
  • Благодаря, Костадин!
  • Наистина много хубав и топъл разказ,и аз като ИнаКалина!
  • Радвам се, че ти е допаднало!
  • Има и такива хора, да, но рядко се появяват напоследък...
    Хареса ми
  • Благодаря, че прочете и коментира, Красимира!
  • Препоръчвам и другите ти разкази и те поздравявам за темите и хубавото перо!
  • Благодаря за милите думи, Ивелин!
  • Давайки ... засаждаме семената на своята доброта ...
    Не спирай да сееш, момиче ... плодовете ти са прекрасни ... )))
  • Благодаря за вниманието, Силвия! Бих искала да пиша по-често, но...не всичко зависи от желанието
  • Пишеш много хубаво, Петя! Появявай се по-често, моля.
  • Благодаря, Ангелче!
  • Благодаря за отзивите! През последните месеци, видях твърде нелицеприятни места и неща, които със сигурност остават за мен някакъв вид житейски урок. Този път в имената няма особена символика, освен че прототипа на героинята също се казва Вера...
  • Сблъскала сте Ин и Ян... После? Хубаво започва. Странно ми стана как се въведоха имената на героите, сякаш ги познаваме и отпреди това. Иначе да, определено трябва продължение, за да бъде “изстискан” житейският урок, който е така загатнат... Имената и дрехите не правят човека значим, той прави тях такива. Адмирации!
  • Ще помисля...
  • Хубав разказ, който трябва да има продължение! Чакам с нетърпение!
  • Благодаря за топлите думи, Петър!
  • Думите не са нужни, сега ще се напълни въздухът с тях, знам. Само сърце е нужно, и тя го има, и иска да помогне. И може би иска да не е сама, да остане нещо след нея. Нещо не задължително голямо, но нещо добро да остане. Нещо красиво.
Предложения
: ??:??