Къща без цветя
При игра на "Народна топка", един от третокласниците се подхлъзна. Загуби равновесие и падна върху стоящата в близост възпитателка. Докато се изправяше тридесет и шест годишната жена усети някакво хрущене в коляното на десния си крак, но не му обърна внимание. Огледа уплашеното момченце от всички страни и изтупа връхната му дрешка.
-Удари ли се някъде? – попита някак неестествено бодро тя, докато се опитваше да запази самообладание и да успокои детето.
- Не много… - каза малкия и помоли Вера да го изпрати до вкъщи след часовете.
Докато вървяха, Антон бъбреше нещо за това как се е научил да помага на животните и че иска да има куче. Вера слушаше, като от време на време болката в крака й я отнасяше. Скоро стигнаха къщата, където живееше момчето.
Вера се огледа. Постройката бе едноетажна. Прашни малки прозорци я гледаха враждебно. На места оградата на къщата бе повредена, а в двора имаше струпани вехтории. Отдавна не бе виждала толкова глухо и безцветно място. Нямаше дори цветя. Не предполагаше, че за да излезе за училище, Антон трябваше да разменя обувките си с по-големия си брат Велко.
Вера замижа, но не успя да преглътне. Една човешка сълза заседна в гърлото й и пак се опита да бъде бодра.
-Хайде Тони, утре ще се видим в клас... – жената изпрати детето до ръждивата, някога синя порта и тръгна на обратно.
Живееше сама в едностаен апартамент на няколко спирки от училището. Родителите й бяха починали преди пет години. Понякога й се обаждаше близначката й Валя, но не бяха особено близки. Валя бе родена десет минути преди Вера и се имаше за по-голямата. Въпреки това не успя да се замогне. Омъжи се, но мъжа й се пропи. Наложи се често да взема пари в заем от Вера, за да храни сина им Ачо. Вера обичаше племенника си и често заделяше от неголямата си заплата за него. Когато се прибра, усети че я втриса. Болката в крака й се усили и тя инстинктивно набра познатия номер на близначката си.
-Како? - обърна се Вера към жената в слушалката.
- Сега съм заета… - отклони разговора Валя.
-Можеш ли да ме закараш в поликлиниката? – опита се да бъде смела Вера, но не чу да й отговарят. Валя беше затворила…
След злополуката трудоустроиха Вера. Господ й отне възможността да ходи сама. Прекараните дълги дни в болничната стая, затвориха сърцето на младата жена. Никой не я навестяваше. Започна да се усеща някак глуха и повредена, като къща без цветя. Понякога близначката й носеше чанта с плодове, но Вера ги връщаше, за да може Ачката да поема повече витамини. Оправдаваше се, че тя е добре и детето се нуждае от тях, за да расте. Когато Валя си тръгваше, Вера установяваше, че освен плодовете, липсват и монети, които отделяше, за да си купува най-необходимото. Казваше си, че е за доброто на Ачката и се опитваше да бъде бодра. Понякога слизаше в мазето и все пренареждаше ръчно духаната стъклария, която приживе баща й – майстор Ангел, бе произвел. Неговите шишетата и вази пъчеха гърди по дървените полици. Стояха изправени и горди, каквато Вера никога нямаше да бъде. Докато забърсваше праха от бащините произведения, се спъна в неголяма кутия, навярно от стари мъжки обувки. Бе забравила за нея. За да съхрани хубавите спомени отдавна не я беше отваряла.
-Ето къде си била… - каза на себе си Вера и отвори нетърпеливо капака на кутията.
Помещението се напълни с цвят. Жълти звезди, сини камбанки, червени цветя, розови снежни висулки - ръчно изрисувани коледни играчки от стъкло. Баща й ги бе направил, когато двете с Валя бяха на около девет години и когато все още бяха близки. Тогава си говореха как са се научили да спасяват животни и че искат да имат куче. Вера замижа, после си припомни къщата на малкия Антон и закуцука натам. Носеше кутията на баща си. Искаше й се оцвети и изпълни с звук онова глухо място… да посади цветя.
© Петя Стефанова All rights reserved.
до низходящата кулминация ("Започна да се усеща някак глуха и повредена, като къща без цветя"