Къщата на самотните

…и аз се обърнах, и погледнах скалата и знаците;

знаците гласяха САМОТА.

Едгар Алан По

   Една стара, запустяла къща... цялата обрасла в бръшлян, с напукани стени, ръждясали улуци, провесени страховито надолу... със затворени кепенци... цялата потънала в самота и тишина... обвита в тъмнината на падащата нощ... необезпокоявана от човешко присъствие... извисяваща се величествено, грандиозно и... самотно на върха на един хълм...

   Търсех избавление. От какво? От самотата – тази, която ме поглъщаше в себе си година след година; която ме обвиваше с отровните си пипала все повече и повече; самотата, която ме довеждаше до състояние на самозабрава и отчаяние. А от тях изходът ставаше все по-труден.

   Някой ми каза: „Иди в къщата на самотните – там ще намериш това, което търсиш. Последвай примера на тези, които са ходили там преди теб и са се връщали променени без да помнят що е самота.”

    Намерих я – и друг път бях я виждал.

    Вечерта бе дошла – беше тъмно, непрогледно. Застанах в подножието на хълма и тя беше там – стоеше гордо на върха, обгърната от черна тъма – стара, но величествена. Луната беше замряла над нея; един единствен светъл лъч стигаше до вратата и едва-едва озаряваше прага – гледка, в която сетивата ми откриваха това, което винаги намират и заради което бях тук; сега обаче бе различно – не беше просто самота, а усамотение, от което по странен и неочакван начин струеше топлота. Тя ме приканваше да вляза... Натиснах дръжката – беше отворено. Влязох – тъмнина. Носех си фенер. Светнах. Стаята, в която се намирах бе празна – къщата бе по-самотна дори отколкото си я представях. Едно единствено продънено легло стоеше тайнствено в далечния ъгъл.

    Огледах навсякъде – нямаше нищо. Леглото беше всичко, което човек можеше да  намери в къщата. Седнах. Само това ми оставаше да направя. Загледах замислено облепените със старовремски тапети стени. Изведнъж малкото оптимизъм, с който се бях изпълнил, когато дойдох, бе заместен от това, от което странях. Замислих се... дали пък не сбърках, като дойдох? Не бях ли още по-самотен тук? Въпрос след въпрос изникваха в главата ми. Не исках да мисля за техните отговори, но противно на волята ми те звучаха настойчиво в съзнанието ми. Те ме подтикваха да си тръгна. Тогава си припомних думите на този, който ме прати тук – всеки, който е идвал тук, се е излекувал от самотност. Реших да остана – какво пък толкова... една нощ...

   Беше тъмно. Не понасях тъмнината – нещото, което правеше самотата още по-страшна, затова отворих дървените капаци, които закриваха прозорците – да влезе светлина, колкото и малко да бе. Луната се бе завъртяла точно към този прозорец и освети изцяло стаята. При липсата на каквото и да било в къщата сметнах, че надали ще има дори лампа. Все пак обаче взех фенера и потърсих ключ за осветление. Търсих, търсих, но не намерих нищо. Дори и полилей не видях.

Легнах на леглото и изгасих фенера.

    В стаята отново бе тъмно като в рог. Погледнах към прозореца – капаците се бяха затворили. Станах и ги отворих отново. Легнах – пак бе тъмно; капаците отново бяха затворени и пречеха на лунната светлина да влезе вътре.

Какво ставаше тук? Нима все пак имаше някого? Отново обиколих цялата къща, но не намерих никого. Бях сам, както е било винаги.

    Отворих за трети път капаците. Стаята отново се освети от ярката светлина на луната. Нейното странно присъствие в помещението някак си облекчаваше иначе потискащата самота – тя ми беше другар... Загледан в леглото, аз тръгнах автоматично към него, седнах, след което легнах и задрямах. Не сънувах нищо, но когато се събудих отново, бяха минали само няколко минути. Усетих внезапна липса. Погледнах – капаците отново прикриваха луната.

    Станах и тръгнах към вратата. Нямаше какво повече да правя тук. Тръгвах си не толкова от страх, колкото заради това, че имаше някого тук, а аз не бях дошъл затова.  Ето я и вратата -  заминавам веднага и не се връщам, явно, че е било грешка идването ми тук.

    Натиснах дръжката, дръпнах вратата към себе си, но тя не помръдна. Пробвах отново и отново с все сили – резултат нямаше. Тогава неочаквано се случи нещо, което смрази изцяло кръвта ми. Един глас, идващ от не знам къде, проговори:

-    Спри! Никъде няма да ходиш! – беше дълбок, властен, леко разгневен.

    Краката ми се подкосиха. Целият се вцепених от страх. Явно, че наистина имаше някого в къщата и не съм бил съвсем сам. Въпреки това събрах смелост и попитах плахо:

-    Кой е там?

-    Никой! – прозвуча категорично гласът.

-    Какво си тогава ти, което говориш?

-    Аз съм това, което те подтикна да дойдеш тук; аз съм самата причина, поради която ти си тук – гласът беше строг и кънтеше из стаята. – Аз съм коренът на въпросите, които изникват в твоята глава, но също така съм и техните отговори.

-    Насистина ли? Какво правя тук тогава? И защо не мога да си тръгна?

-    На първия въпрос можеш да си отговориш само ти. Не те пускам, защото си дошъл с определена цел, а ето, че бягаш от нея. Защо? Страх ли те е? – повиши тон той.

-    От самотата ме е страх – смутолевих аз. -  Затова съм и тук... Исках да си тръгна обаче, защото не желая някой да нарушава спокойствието ми тук. Не искам някой да пречи на това, за което съм дошъл! – притесних се.

-    Но защо? Нали не искаш да си сам? А ето, че отиваш там, откъдето бягаш! – гласът отново повиши тон, но сякаш сега имаше нотка на загриженост.

-    Не е вярно! Аз просто... кажи ми тогава как да избягам от нея?

-    Самотата никога няма да те напусне, докато не я напуснеш ти. Истината е, че ти никога не си бил сам. Дори когато си бил на върха на отчаянието, винаги е имало някой до теб.

-    Но как може да е така, след като всеки ден доказва обратното? Та аз си нямам нищо, нямам си никого на този свят – нито семейство, нито приятели. Единственото, което притежавам, е домът ми, единственият човек, който някога ме е обичал, беше майка ми. А след нейната смърт сякаш и аз умрях за света.

-    Това не е вярно! Думите ти са лъжа! Ти имаше съпруга. Ти създаде семейство. Но беше сляп за това, колко силна бе нейната любов към теб. Ти гледаше единствено лошите неща във вразката ви. За разлика от нея, ти не я обичаше. И предпочиташе да си сам, да живееш без нея. Ти търсеше самотата. Горката жена те обичаше до болка, но като видя, че никога няма да получи същото от теб, тя се спомина. И ти остана – тук гласът направи кратка пауза – сам.

-    Не! Не е възможно! – усетих как сълзи започват да се стичат по лицето ми. Не исках да повярвам в тежките думи на гласа.

-    Точно така е. Въпреки това обаче ти имаше и приятели. Имаш и сега. Само че не искаш да го приемеш. Как можеш да твърдиш обратното, при условие че ти самият знаеш, че не е така. Нима няма постоянно някой около теб, който да споделя щастията и тъгите ти? Ако ти нямаше приятели, щеше ли някой да идва редовно да те вижда, когато беше в болницата? И кой друг, ако не някой приятел, те упъти към тази къща? Това трябва да проумееш, ако искаш да се излекуваш. На теб всичко ти се струва прекалено идеално и очакваш винаги хората да са лицемерни, да търсят изгода в приятелството с теб; да не са искрени и да са мили към теб само от съжаление. И така отново отиваш при самотата.

    Останах изумен. Не знаех какво да кажа. Сега, когато се връщах назад, постепенно разбирах, че всичко, което гласът ми казваше, е вярно.

-    Самотата няма да те напусне. Тя не е идвала при теб, не те е търсила дори. Ти си този, който отиде при нея. Намери я, прецени, че е по-лесно така и остана там. Остана и се самозабрави. Никой не може да ти помогне, докато ти не разбереш, че не си сам и това, което изпитваш, е единствено плод на съмнението ти. 

    Настана тишина. Отново се почувствах неспособен да кажа каквото и да е. А гласът мълчеше.

    Погледнах към прозореца. През процепите се процеждаше светлина. Не беше лунна -  слънцето бе започнало да изгрява. Отидох до вратата. Спрях и се обърнах. Запитах отново:

-    Какво си ти?

-    Аз съм ти – отвърна просто гласът.

    Усмихнах се – вече нямаше помен от самотата. Бодро натиснах дръжката на вратата и отворих. Озари ме ярка светлина.

    Дошъл бе нов ден.