Симона ги погледна, след което рязко се отдръпна от мъртвеца, погледна ръцете си, които бяха изцапани с кръв, избърса ги от бялата си блуза, по която останаха червени петна. Очите й се втренчиха в Тони, опитваше се да запази самообладание, но Мария я изнервяше още повече, затова реши, че е време да говори.
-Остави я, тя не заслужава любовта ти. Да направиш щастливо едно създание, което изживява своето небе върху една илюзия, вдлъбната надълбоко в нея е безсмислено. Не виждаш ли, тя оставя единствено празнота в сърцето ти! Не виждаш ли, че не желае душата ти да е прозрачна синева в небето, единственото, което желае, е душата ти да изпита черния дъх на скръбта, и сякаш това не и е достатъчно.
Мария едва сега разбираше всичко,тя стоеше срещу Симона, но вече не виждаше нищо.
-Ти си знаела всичко, как си могла? Боже, аз ти вярвах, каква глупачка съм била.
Мария затвори очите си, не искаше да вижда нищо повече, искаше единствено да заплаче, затова постави ръцете си на клепачите и тихо заплак ...