Симона ги погледна, след  което рязко се отдръпна от мъртвеца, погледна ръцете си, които бяха изцапани с кръв, избърса ги от бялата си блуза, по която останаха червени петна. Очите й се втренчиха в Тони, опитваше се да запази самообладание, но Мария я изнервяше още повече, затова реши, че е време да говори.

 -Остави я, тя не заслужава любовта ти. Да направиш щастливо едно създание, което изживява своето небе върху една илюзия, вдлъбната надълбоко в нея е безсмислено. Не виждаш ли, тя оставя единствено празнота в сърцето ти! Не виждаш ли, че не желае душата ти да е прозрачна синева в небето, единственото, което желае, е душата ти да изпита черния дъх на скръбта, и сякаш това не и е достатъчно.

  Мария едва сега разбираше всичко,тя стоеше срещу Симона, но вече не виждаше нищо.

  -Ти си знаела всичко, как си могла? Боже, аз ти вярвах, каква глупачка съм била.

  Мария затвори очите си, не искаше да вижда нищо повече, искаше единствено да заплаче, затова постави ръцете си на клепачите и тихо заплака.

 -Симона, отведи я във стаята й, тя не е добре!

 -Не ме докосвай!- изкрещя с пресипнал глас Мария, когато почувства дланта на Симона върху рамото й.

 -Помогни ми, не мога да се справя сама? - Тони ги доближи, хващайки я с грубите си ръце и я повлече към стаята й, бутна я към леглото, отвори нощното шкафче и взе малкото шише пълно с успокоителни. Взе няколко хапчета и с бързи движения ги напъха в устата й.

 Вече нищо не можеше да се направи, очите й започнаха да се затварят, дълбокият сън започна да обагря всяко кътче в душата й, нощта наближаваше. Симона стоеше изправена до нея, сякаш очакваше тя да се събуди.

 Мария отвори очите си, тогава в съзнанието й всичко възникна отново, видя Симона да стои пред нея.

 -Какво правиш тук?Аз не искам да те виждам повече, остави ме?

 -Тони, ела трябва да направиш нещо?

 -Убиец!-изкрещя Мария, когато го видя да стои до вратата, но той не каза нищо, напротив приближи се към нея.

 -Миличка, след всичко, което преживя, след загубата на нашия син, ти се промени, но аз ще се погрижа за теб!- Тони я приближи и нежно целуна челото й.

                                                      ХХХ

   Сесила стоеше изправена до леглото на Костадин и  от време на време бършеше челото му, по което имаше избила пот, а по лицето му се стичаха едри сълзи, които изразяваха огромната болка, която пронизваше всяко кътче в душата му.

   -Добре ли си? - попита тя.

   -Да! - отвърна момчето.

   -Искаш ли да излезем...

   -Не! Аз не правя нищо, безсилен съм срещу тъмнината,оставям се в ръцете на бъдещето, няма смисъл да се надявам, защото човек не може да се надява в нещо, което не може да се осъществи. А бъдещето е толкова далече, че не искам да мисля за него. Не искам да чувам и птиците в момента, не искам да усещам вятъра, защото в мен вече няма нищо и надеждата си отиде, значи животът ми действително е приключил.

 Александър влезе и отиде до прозореца, направи леки движения и извика Сесила до себе си, момчето усети присъствието му и каза:

 -Защо ме спаси? - Александър не отговори на въпроса му, напротив, загледа се за кратко навън, след което каза:

 -Писах писмо до сестра ти Силвия, в момента тя се нуждае от нас. Илиян я е напуснал, така че да отидем в България, но причината, разбира се, не е само тази, момчето трябва да се завърне в родината си.

Но дали Костадин ще може да преодолее този вътрешен страх от летенето на самолет, който ще се възвиси отново на три хиляди метра от земята?

 Костадин седеше отново на мястото си в самолета. Александър и Сесила забелязаха колко променен в действителност беше той, защото този, който се оказа, макар че уви, не беше и никой друг.

 -Пристигнахме, тук отново ще можеш да намериш семейството си-каза Сесила.

 -Семейство, аз имам ли все още такова...Спомням си своя баща, който искаше да ме пропъди от животът си, може би не бях достоен за неговата любов! Аз лош ли бях? Не, не бях. Бях просто дете, което вечер го очакваше да се завърне от поредното си парти, а мама, мама я виждах как страда и не можех да направя нищо.

 Самолетът кацна на летището, всичките пътници, които бяха в него слязоха.

Александър и Силвия видяха Силвия и дъщеря й Клавдия сред тълпата от преминаващи хора, те също ги видяха и тръгнаха към тях.

 -Силвия, толкова време мина от последния път, когато те видях!

 -Да!Времето променя хората и аз се промених, станах друга.

Защото не мога да бъда това, което бях.Защото не мога и не искам да бъда все същата жена, която не може да възприеме действителността такава, каквато е. Но въпреки всичко аз я приех, защото това вече не съм аз - Силвия рязко отстъпи назад и каза:

 -Това ли е момчето, за което разказвахте толкова много в писмата си?

 -Да! - отвърна Александър и леко целуна сестра си по брадичката.

 Момчето тръгна напред и леко докосна Клавдия по лицето, която стоеше срещу него, но тя се отдръпна и слисано го погледна.

 -Спокойно! - намеси се Силвия, след което продължи. - Той е сляп.

                                                    ХХХ

  Мария имаше  чувството, че ще полудее. В съзнанието и възникваха образи, които я караха да изтръпва от ужас винаги, когато се появяваха.

  -Как се чувствате?

  .Не знам, за първи път не зная какво да отговоря! - отвърна тя, след което видя по-добре човека облечен в бялата си престилка.-Объркана,защото в един момент, докторе, виждам съпруга си да убива невинен човек, а в друг да стои срещу мен, изпълнен с толкова нежност и топлина, сякаш целият свят се състои в това аз да бъда жива благодарение на него.

 -Докторе, казах ви, че тя полудява! - намеси се Тони.

 -Но аз не съм луда!

 -Аз не съм казвал такова нещо! Просто съзнанието ни ви позволява да мислите и да постъпвате както другите - рече докторът.

 -Но в момента аз виждам всичко до толкова ясно, че не може да ме убеди в противното. А вие искате да повярвам, че душата ми е луда от само себе си.Но,ако това е така, то аз не би трябвало да имам душа. Искате да повярвам на вас за моята лудост, но вие не знаете нищо, от това, което е всъщност. Да приемем, че аз съм луда. Но вие не сте ли по-малко луд и от самата мен като допускате и отказвате да повярвате на всичко казано до тук, не знам...

  Мария наблюдаваше как Тони и д-р Илиев излизат от стаята, в която останаха само тя и Симона.

 -Не разбирам, как можеш да ми причиняваш всичко това-аз ти вярвах, а ти разруши живота ми, може би през цялото това време си била водена от някаква тъмна и безскрупулна идея за отмъщение, а в момента желаеш да ме изкараш невменяема. Колко лесно би било нали... Аз отивам в лудницата, а ти заемаш моето място.Имуществото ми,съпруга ми, взимаш всичко. Тогава ти си аз, а аз съм просто още една луда.

 -Мария, той страда достатъчно по теб, но аз няма да ти позволя да го нараняваш повече. Ти си виновна за всичко, обвинявам те за смъртта на онзи невинен човек, ти ще трябва да си платиш!

 -Кучко, ще те убия! - и тя обви ръцете си около крехката и шия, сякаш в този момент наистина щеше да я убие, но тогава Тони връхлетя в стаята и сложи усмирителната риза, чрез която желаеха да спрат агресията й.

 Тони погледна към д-р Илиев и след кратко мълчание каза:

 -Виждате ли за какво говоря,тя е агресивна?

 Преди малко беше толкова спокойна, че аз повярвах в нея и за една част от секундата забравих за лудостта й.

 -Тони, какво правиш?Искаш да си отида, добре, но защо по този начин! Нима не знаеш, че всичко в този дом ще ти напомня за мен и напразно ще ме търсиш в празните стай. Ще виждаш нея, но всъщност ще искаш да виждаш мен, ще чуваш този чужд и същевременно непознат глас, който ще те води към един нов живот. Но,аз ще бъда толкова далече, колкото би трябвало да бъда. Защото любовта ти, която се превръща в омраза ще те тласка към отмъщение. Искаш да ме пратиш в лудница, добре ще отида, но не защото в действителност съм луда, ами защото ако остана при един луд, това значи, че аз трябва да съм по-луда и от самия теб. - Тя стана, лицето й беше придобило блед отенък, косите й безразборно разпилени покриваха част от очите й, а дългата й бяла дантелена нощница плавно докосваше нозете й, тръгна и отвори вратата, прекоси фоайето, насочвайки се към изхода погледа й се насочи към килима, където все още се очертаваше червено петно от кръв.

 -Разбира се, че има кръв. Вчера Мария беше взела ножа, размахваше го и крещеше, обвинявайки всички за смъртта на нашия син. Тръгнах към нея, тогава тя се поряза. - Мария го погледна и каза:

 -Тони, това което ти наистина не можеш, е да спреш! - отвърна тя и тръгна пред д-р Илиев.