Казвам се Лакташ. И това е името ми. То си е мое. Както и душата. За тялото обаче ще е лъжа, ако го кажа. То не е Тиберий. Лакташ съм аз. То е Тиберий. Беше. После аз му го взех. А Тиберий къде е, не знам. Особено държа да разберете, че не ме интересува дори и най-дребничката идея, най-малкия намек къде е той. Беше просто жител на този свят и ми трябваше неговото тяло. Като кораб сред морето, където да се помещавам и крия от бурите. Да се отправям на пътуване и да ме отвежда до нови места и нови чувства. Когато отнемеш нечие тяло, никога не разбираш какво се е случило с душата му. И аз не знам. Не искам.

Родих се Лакташ. И беше Отвъд. В Нищото съм заченат и там се появих. Без тяло. И дълго стоях там, а светът отсам беше само сянка. Като в запотено огледало. Светлини и очертания, тъмнина и неясни представи. Но нещо ме смущаваше. Тих яд в безцелното ми скитане из небитието на дома ми. Не може никой да добие и едничка бегла представа какво изпитва душата, която се рее Отвъд. Сякаш замръзваш, но смъртта не идва никога. И нищо телесно да не ти е познато. Не ще ме разберете. По-важно е, че така на повърхността на всичките ти мисли като плесен се просмуква омраза. Не тази с жар и плам, с напрегнатост. А дълга и студена като зимата и вечните ледове.

Решил бях да се добера до Света. И дебнех в мрака, там, дето се къса реалността и се отваря порта към Небитието. В задънената уличка, която свършва със стена. И на стената мъдри се изображение гротескно, отвъд което чаках аз. И там дойде Тиберий в нещастната за него вечер. Застана и се вгледа... и аз преминах през портала. О, как се гърчи тялото, когато усети ледените пръсти на смъртта. И как проклинат и се вайкат устните. Ту горестно, ту с плам на обвинител срещу тази мерзост тъй несправедлива. А очите на Тиберий - от топлината на зеленото в тях не остана нищо. Сега са синьо-сиви. Като мен. Бях жаден и опитвах всички чувства, на които вие сте способни. Подлъгах сетивата на тялото с всички изкушения на плътта. Едно не успях да опитам и то най-много ме изяжда. И предизвиква тежка завист и омразата ми става стократна. Не успях да прозра, що е туй „топлината в сърцето”. Имате поети и писатели, художници и музиканти. И все възпяват тази „любов”. Топло чувство. Единственото топло чувство аз изпитах, когато положих ръката си върху нагорещения камък в едно огнище и мисля, че бе ужасно. Ако любовта топли наистина толкоз повече душата – то аз не искам да познавам тази тръпка.

И ето, че настъпи време да ви накажа. За всеки миг, прекаран от мен в Нищото. Да ви накарам един по един да се разкайвате, задето изпитвате неща за мене чужди. Изпървом накарах туй нещастно тяло да се извиси над вашите тъй много, че да хвърля сянка най-малко над петима. И с крила го надарих, в които вплетох всичкия непрогледен мрак на Отвъдното. Обвих го в размити очертания и го нарекох „Ужас”. Сега не съм приличен на Тиберий. А вие ме нарекохте с единствената дума „Демон”. „От там, където ида, мнозина има като мене и горко вам всички, защото студът на моята омраза ще погълне всички вас и ще ви прати в Небитието.” Така помислих отпървом, когато започнах да строя храмове в моя чест и да ви карам да се прекланяте пред мен, а после ви обгръщах с лед в ужасен ритуал на жертвоприношение. Бях станал Лакташ Единствения. Всемогъщ и всепоглъщащ. И мнозина от вас затрих. Променях и изменях, обръщах всичко в познатите за мене форми. Рушах, изграждах после извратено ново. И тъй, додето спрях успокоен и се загледах – за мене мина миг, за вас епоха.

Сега светът почти е пуст, а хората се движат като неясни сенки. Не помнят ни кои са, ни от где. И мракът е тъй гъст, че е станал непрогледен. И всичко сякаш заприлича на Отвъд. И гледах сякаш пак в омразното за мене огледало. Затворът на душата ми, от който така неистово аз исках да избягам. А ето, че отново съм пред него.