Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
-Пич, ще го утрепя този малкия, казвам ти!
-Защо? – попитах аз.
-Нещо прави със Таня, знам! – отвърна Алекс.
-Защо го караш да стои с нея тогава? Пък и той е само на единадедест, няма как да прави нещо!
-Знам, че е на единадесет! Не ми казвай, че няма как! Викам го да я пази, защото тя не може да стои сама, докато ме няма! Страхува се!
-Защо я оставяш?
-Трябва да си ходя, пич! Стават тея моменти в месеца, когато... нещо изперквам. Трябва да съм далеч от нея тогава. Страхувам се, че ще я...не, не искам да кажа, а пък я обичам, не мога! Ти си умен, ще разбереш!
-Някой друг не може ли? Приятелките и!
-Приятелките ѝ са курви! – почти изрева Алекс. -Това пишлеме ми се вързва на акъла, ама усещам нещо, не знам!
-Внушаваш си – отвърнах му.
Знаех защо говори така. Знаех всичко. Той ме мислеше за умен, мислеше ме за приятел, не знаех защо, но за мен беше по-добре така.
Алекс беше едър човек, със сини очи, издължена муцуна, усмивката му беше като на кон, но беше много силен. Беше и тъп, но умееше да влиза под кожата на хората и да ги кара да вършат каквото им каже. Беше и психично-болен. Не можех да определя от какво, но имаше някакъв проблем, който го караше веднъж или два пъти в месеца да ходи на село при родителите си. Не знаех какво правеше там. Веднъж бях отишъл, баща му беше насинен, майка му със счупена ръка и превръзка на главата.
Отдавна не бях ходил, не бях сигурен дали са и още живи. Но не бях чувал и обратното, може би бяха.
Ако Алекс знаеше какво мисля за него, щеше да ме пребие, може би и по-лошо, но ме смяташе за приятел, за близък, нямам идея защо беше решил така. Хората винаги решаваха това за мен по някаква причина. Не ми пречеше, но този помияр беше изключение. Може би дарбата му ме бе сграбчила преди да разбера. Виждах защо ме търсеше – имаше нужда от мен, нужда от близък човек. Алекс беше самотен, въпреки Ния, и това му тежеше. Щеше да му тежи все повече с годините.
-Ще го пребия! – каза той.
-Избий си го от главата, той е само едно малко момче! Плюс това ти е приятел, знаеш, а и се страхува от теб!
-Знам... и има защо, смотаняк мялък, ако ги гепна!
-Забрави това, няма да гепнеш никого! Той ти помага за Ния, нали?
-Да!
-Имаш нужда от него!
-Да, така е!
-Успокой се и ме послушай!
-Добре, прав си, ти си умен човек! Не си като останалите!
-Благодаря ти, а ти си добър човек, не забравяй, не се оставяй на демоните.
-Да... не се оставям. Аз не се оставям.
Замълча малко, след това каза:
-Да си ходим, Ния ме чака!
-Да, тръгваме – отвърнах аз.
Момчето се казваше Тео. Аз се казвам Станислав. Тео беше и мой приятел, въпреки че беше с осем години по-малък от мен. Разхождахме се из езерния парк.
-Човек, чуках!
-Какво?!
-Да! – отвърна той развълнуван.
-Къде и кого?
-У Алекс, Ния – аверката му. Първо ми прави чекия, след това ми духа, след това ми даде да ѝ го пъхна... или тя си го пъхна. Човек, върховно е!
Да, знаех, че е върховно. Напомни ми на една друга аверка, която не бях виждал от години. Нямаше и да я видя, въпреки че все пак беше на тази планета. Казваше се Ема, но това е друга история.
-Тъпан, какви ги вършиш!
-Нищо бе, оня беше на село!
-Спри веднага!
-Не мога, искам пак! Чакам го да ме извика да я пазя, не знам кога, ама нямам търпения пак да отида!
-Слушай, кажи му, че не можеш! Кажи, че родителите ти забраняват или нещо от сорта, че сменяш училището!
-Не мога, не искам, а и... нещо не мога да му откажа, не знам...
А аз знаех. Говорех му празни приказки. Не можеше да се махне от Алекс, защото онзи нямаше да го пусне. Ако си тръгнеше, помиярът щеше да го погне. Не ми се мисли какво щеше да му направи. Можеше и да го убие, без да иска или със да иска. Малкият се страхуваше с право, а на всичкото отгоре екстазът и страхът се смесваха в у него и беше объркан.
Нямаше да вземе решение. Не можеше и да каже на родителите си, защото беше твърде малък да... да чука. Пък не знам дали Алекс нямаше да посегне и на неговите родители?!
Малкият не можеше да направи нищо.
-Да се разходим още – казах.
Времето беше супер, а той продължи да ми разказва за Ния, която беше с една година по-голяма от мен.
Живеех близо до тях и понякога минавах пред блока им. Живееха на първия етаж. Нерядко просто седях и ги наблюдавах, без те да разберат. Понякога се прегръщаха в романтична прегръдка и се целуваха, понякога си крещяха, понякога той ѝ удряше шамар и тя изхвърчаше до прозореца. Виждах сълзите ѝ, виждах, че и той страдаше, когато бяхме насаме да говорим, но я обичаше. Знаех, че беше искрен в това. Всичко това бяха просто мимолетни емоции, емоции които си отиваха... и се връщаха. Понякога дори ги виждах как вдишват някакви неща през носа.
Веднъж говорих насаме и с нея, когато бяхме излезли тримата на по бира. Алекс отиде да пикае. С Ния се разговорихме и тя започна да споделя. Чувстваше се комфортно с мен, както Алекс, както и Тео.
-Човек, не съм добре! Мисля, че съм луда.
-Защо? – попитах аз.
-Защото... правя някакви неща, без да знам... защо. Без да помисля, без логика. Преди мислех логично, сега... почти не се случва. Забравих какво е това, не бях такава. Разсеяна съм, отнесена съм, не знам. Все по-зле става с времето.
-Добре си, това е временно и ще се оправиш! – отвърнах аз.
-Мислиш ли? – попита тя.
-Да – казах категорично аз.
Знаех истината. Ния не беше луда, този негодник просто изсмукваше жизнените ѝ сили. Той си беше такъв. Ако Алекс изчезнеше, тя щеше да се оправи. Сигурен бях. Щеше да се оправи от само себе си.
В този момент той се върна и продължихме разговора в друга, желана от него, посока.
Видях се отново с Тео. Беше разстроен. Поиска да сме някъде далеч от хората. После ми показа корема си, гърдите си – имаше синини.
-Той ме би – отвърна ми Тео през сълзи. Забелязах, че по лицето му нямаше нищо. Алекс беше тъп, но беше и умен посвоему.
-Хвана ли ви?
-Не... не, но... като си тръгвах от тях... той просто полудя и ме удари няколко пъти, би ми и шамари, заплаши ме да не правя нищо с жена му, после... после ме пусна да си ходя. Сякаш изпита вина, ама... Стъни страх ме е!
Тео ме прегърна и започна да плаче. Казах му да се успокои, казах му, че няма да допусна това да се случи отново, че ще заплаша Алекс с полиция и той сякаш се кротна. Казах му, че знам как да се справя с грозния мизерник и това подейства.
Но знаех, че му говоря глупости. В най-добрия случай щях да укротя нещата за момента, но след време лошото да се случи така или иначе, ако не и по-зле.
С Тео се разходихме още малко и си тръгнахме. Щеше да скрие синините от родителите си.
Така беше по-добре. Знаех, че ако се стигнеше до полиция, щяха да задържат Алекс за известен период, евентуално да го изкарат невменяем, да го преместят в лудница и след някое и друго време да го пуснат. Това е от лека до средна телесна повреда, нямаше да му дадат до живот. След това щеше да се върне при Ния, или да я търси, може би да преследва Тео, защото го беше изпортил, вероятно да преследва и мен, защото щях да свидетелствам. Едва ли аз или младежът щяхме да заживеем другаде скоро. Апартамените из цялата страна бяха скъпи.
След години пак щяхме да се сблъскаме с него.
Бях говорил и с Ния по този въпрос. Страхуваше се до смърт и долу-горе беше на моето мнение. Нямаше никакъв шанс да подвигне обвинение за домашно насилие. А и не искаше да се върне при родителите си. Каза ми, че там беше долу-горе същата работа, че и по-зле. Другият вариант беше да стане бездомна, но не предпочиташе това особено много.
Разхождах се сам, отново край езерото в градския парк, и мислех.
Случваше се за пореден път. Отново това отвратително, горчиво, противно прозрение. Защо всеки път ставаше така, защо аз бях единственият, който го мислеше? Защо никой не ми помагаше, не го разбираше?
Защото хората твърде често отказваха да признаят, че някъде с някой има проблем. Прекалено често, ако питате мен!
Предпочитаха да потънат в представите си за живота, да спят спокойно и в същото време да търпят бълхите под юргана.
А грозната, противна, нагла, тегава истина беше следната:
Някой трябваше да се иде от този свят и единственият въпрос беше кой – Ния, Алекс, Тео или... може би аз?
Вероятно и родителите на Алекс в селото, ако все още бяха живи! Не бях чул нищо ново за тях в последните дни.
Лошото щеше да се случи, беше въпрос на време. Аз просто трябваше да избера какво да бъде то.
Спомних си случая с онази отрепка Г. С., който уби две невинни момичета с кола по улицата. Без да спазва правила, без нищо, сам го беше избрал. А те само се разхождаха.
Ами ако той беше умрял вместо тях? Евентуално, ако беше пукнал преди тях?
Явно просто... някой трябваше да си умре. Защо, с каква цел, не знам, но резултатите бяха тези, фактите бяха тези!
Все едно някакъв злокобен, висш, несломим разум си искаше дана и се бореше да го получи, като скапваше щастливия ни живот и така бавно ни тласкаше към пропастта. А от нас зависеше само едно – кого да бутнем, за да можем да продължим напред.
Ами онзи лудия от репортажа? Лунатикът, когото понякога пускаха от лудницата, избиваше петима-шестима, защото гласовете така му казват, и след това властите го вкарваха обратно. После пак го пускаха, пребиваше санитарката си почти до смърт, докато я дебнеше след работа, и после пак го вкарваха. Но го пускат пак, защото престоят му струваше и пари на държавата.
Явно за да живее един, друг трябва да умре. Въпросът е кой? Явно...
Как, по какъв начин да умре, по какъв начин да живее? Има хиляди варианти в човешката история – известни и ужасяващи, неизвестни и още по-ужасяващи. Ако тръгнеш да проучваш, можеш лесно да се изгубиш в този вихър от благоденстивие и агония.
Можеш да изгубиш и разсъдъка си, като мен сега.
Явно...
...това стои просто по този начин...
...защо...
...защото... просто защото така.
Разходих се още малко, след това звъннах на един приятел. Винаги е хубаво да имаш приятели. Приятелите са нещо безценно. Липсата им също... посвоему.
-Здравей?
-Здравей?
-Играчки?
-Да, пари?
-Да.
-Идвай.
Аз отидох.
Времето беше хубаво, предложих на Алекс и Ния да отидем на пикник. Намериха го за добра идея. Сметнаха, че това ще се отрази добре и ще повлияе положително на връзката им.
-Такова е, пич – караме се, сдобряваме се, така е! Разбираш ме! Когато срещнеш любовта на живота си, ще ме разбереш още по-добре! – каза той и се усмихна на Ния, докато тръгвахме.
-Да, знам, така е! – отвърнах и аз, а в същото време си мислех какъв глупак е, как сънува блажени сънища върху матрака с бълхи.
Ния също му се усмихна. Двамата се прегърнаха и потънаха в страстни целувки. Като ги гледаше, човек нямаше и да се замисли за пропастта помежду ми. По-лошо – дори да знаеше, по-скоро би го забравял, отново и отново, само и само да не мисли за това. Така както правеха и те, по свой начин всеки.
-Да вървим! – каза той.
-Хайде! – отвърна развълнувана и весела Ния.
Запалихме колата и тръгнахме. Бях взел повече бира.
Преди това се погрижих усърдно да изберем мястото. Искаха на езерото, но аз им казах за една невероятна поляна сред дърветата, която случайно бях открил. Бях прав в това – полянката беше приказна. Бих я избрал и при всеки друг подобен случай.
...но не съвсем същия...
Паркирахме, седнахме, говорихме, ядохме, пихме, смяхме се. Беше много приятно, невероятно приятно. Отдавна не си бях прекарвал така. Изненадах се от добрата страна на тези хора, особено тази на Алекс. Дълбоко в себе си той беше добър човек, знаех го, но с лоша съдба. Та не сме ли така повечето от нас? Правим всичко, за да сме добри, да постъпваме правилно и накрая всеки път след нас остава пръст и пепел. Аз не бях по-различен. Знаех, че нямаше и да бъда.
-Ох, пикае ми се – каза Алекс - отивам да го източа.
-И на мен, идвам да ме изпикаеш! – казах аз с усмивка.
-Че не можеш ли сам бе, чекиджия!
-Искам да те чувствам, докато го правя – казах аз и измлясках с устни във въздуха.
Ния вдигна вежди, Алекс се изхили:
-Педал такъв, айде идвай, после ще те опна, като толкова искаш.
-Става – отвърнах.
Ние станахме, а лицето на Ния се помрачи.
-Ама... сама ли ще ме оставите?
-Мило, спокойно - каза той, клекна и взе лицето и в ръце – ей сега ще го опъна и се връщам, ще ни слушаш докто пъшкаме, нали?
Тя се усмихна на шегата.
-Бездруго тоя е слаба ганджа, издържа до десет секунди макс – допълних аз.
Тези шеги я отпуснаха и тя се засмя. За момент се уплаших, но всичко тръгна по план.
-Добре, отивайте! – отвърна с усмивка Ния.
Закрачихме между дърветата. Той се отдалечи с гръб към мен, извади онази си работа и започна да пикае, въздъхвайки:
-Ох, човек, бруталия! Почти както когато го пъхам на Ния и ѝ се празня вътре.
-Ха-ха, смятай! – отвърнах аз.
Престорих се че пикая. Той продължи да говори. За момент се разколебах... след това действах, без да мисля.
Колкото повече стискаш – толкова по-дълго пикаеш.
Колкото повече протакаш – толкова по-дълго духаш супата.
Бръкнах в задната част на панталона си, извадих малкия пистолет, сложих заглушителя, насочих го към кръста на Алекс и стрелях.
-ААААХ... – почти изрева той.
Обърна се, едва държащ се на крака.
-К`во! Защо бе глупак, педал, курва мръсна! – каза с писклив глас.
Стрелях отново в корема му, докато гледах насълзените му очи, след това в гърдите, но вместо това го улучих във врата и той отскочи назад като дървена кукла.
Издаде няколко гърлени хрипа, от устата му потече кръв на балончета, тялото му направи два-три гърча, след това застина.
Видях как живота напусна сините му очи.
Това беше. Алекс изживя живота си. Докато го гледах така, изпитах неописуема жал, но трябваше да продължа. Така повеляваше... безсмисленото нещо.
Докато вървях към Ния, усетих леден полъх, бях изпотен, ръцете и краката ми все едно бяха пълни с олово, но трябваше да продължа. Имаше още много работа за вършене.
Отидох при Ния и седнах пред нея по турски. Тя ме гледаше.
-Какво става, къде е Алекс?
Аз не отговорих веднага.
-Алекс си тръгна!
-Моля! – не можеше да повярва тя.
-Да, каза че не те обича повече и е срещнал друга. Затова искаше да дойдем тук. Обичаше те твърде много, за да понесе болката в очите ти.
Устните и потрепериха. След това тя се разплака.
-Алекс, не! Защо... защо постъпи така?!
Аз я прегърнах, като в същото време държах ръцете и далеч от пистолета, който тя не виждаше.
-Спокойно – отдръпнах се от нея и я погледнах в очите, държах ръцете и в мойте - каза да вземеш всичко, което има в апартамента, след това колата и да започнеш нов живот. Съжалява за всичко, което ти е причинил и това е неговото опрощение.
-Алекс... – пророни тя през сълзи.
Замълча за известно време, само ме гледаше в очите, примигна два-три пъти, след това каза:
-Ти... благодаря ти – и изненадващо за мен ме целуна.
Взираше се в мен още известно време. Нищо не ѝ казах, но явно беше разбрала какво съм извършил. А аз ѝ имах пълно доверие, без да знам защо.
Станахме, събрахме пикника и си тръгнахме.
Отидохме до квартирата на помияра, взехме всичко, което ѝ беше необходимо, плюс две лопати, и отново запалихме към мястото.
Щом стигнахме там, аз взех лопатите и отидох до трупа. Тя щеше да ме изчака в колата. Дори и да заминеше ми беше все тая, можех да се върна пеша.
Струва ми се, че копах цяла вечност, оказа се по-трудно, отколкото си мислех, но адреналинът ме държеше и не спрях. В един момент просто бях заровил тялото дълбоко и го бях покрил с пръст и листа.
Когато се върнах, тя още ме чакаше в колата, сякаш ми беше благодарна по някакъв начин.
Тя можеше да кара. Предложи да ме остави в града и когато стигнахме там, ме целуна отново и каза:
-Благодаря ти! Ти си... наистина добро и умно момче. Ако можех да остана, щях да ти дам повече, но не мога.
-Да, знам, не се притеснявай – отвърнах аз.
Не можеше да остане. Някой трябваше да поеме вината за изчезването на Алекс. Рано или късно щяха да стигнат до един от нас двамата.
-Ти пое моя товар, нека сега аз поема твоя.
-Накъде ще отидеш?
-Румъния, най-близо е. Оттам в Сърбия и после в Хърватска – винаги съм мечтала за тези плажове. Страх ме е да съм сама, но ще се справя. Друго не ми остава.
-Добре, грижи се за себе си!
-Ще го направя, ти също – отвърна тя и ме целуна за последен път.
Тя беше слаба, с леко тъмна кожа, черна коса, астенично лице и орлов нос, светли очи и орлов нос, който по странен начин ѝ отиваше. Виждал бях и по красиви жени, но тя излъчваше някакъв специфичен сексапил, който очевидно пленяваше мъжете. Който явно беше и нейно проклятие.
Тя беше добър човек, с лоша съдба, както Алекс.
Щях да помня насладата от срещата с нея години след това.
Слязох от колата и тя тръгна. Щеше мине границата, преди да я обявят за издирване.
Бях малко кален, но се прибрах. Спах като къпан. Вината започна да ме яде чак на другия ден.
Бяхме с Тео край езерото. Той отново плачеше, този път за Ния.
-Човек, аз я обичах! Как може да си тръгне?!
-Свиквай с това, пич! Ще ти се случва още много пъти в живота.
-Неееее! Не искам!
-О, даааа! – казах аз с лека усмивка, хванах го с ръка и започнах да го търкам с юмрук по главата.
-Мразя те!
-Знам.
Вината ме ядеше ужасно. Обявиха Алекс за издирвне. Бяха по петите на Ния според следствието. Един път дойдоха да разговарят с мен, но нищо. Обаче не бях изпитвал такъв вледеняващ страх през живота си. Леденият полъх от гората ме обливаше през целия разговор.
Сънувах Алекс няколко пъти, сънувах полицаи, съдилища, затвори, но все още бях тук. Не знам, но ми се струваше, че никога нямаше да го намерят. Оставаше ми само вината, но малкият Тео я облекчаваше по свой си начин.
Беше най-обикновено хлапе с кусурите си, но го обичах.
И най-важното – щеше да живее.
К Р А Й
© Пресиян Пенчев Все права защищены
palenka. Моето мнение е, че клиничните случаи са точно масов, обществен проблем на държавата. Ще ми се, разбира се, да не съм прав.