Легенда за Рилка  и Пирин.

    Кристално чистите води на езерото обгръщаха тялото на младото девойче, дошло да се освежи от юлските горещници. Слънцето така безжалостно печеше, че ни една жива твар не смееше да се покаже навън от бърлогата си. В гъстата гора около езерото, не шаваше ни едно листенце, сякаш живота беше спрял.   Небето беше синьо, и  слънчо беше единствения господар на тази нажежена до “червено” синева. Ни орел, ни палава чучулига се мяркаха в безкрайната небесна шир. Заради голямата жега, светът беше замрял напълно. Само водите на езерото, издаваха странен шепот, обгръщайки с ласка голото тяло на красивата мома.

Рилка беше една. Нейната красота беше известна на всички в този южен край. Много момци се бяха опитвали да спечелят нейното благоволение, но напразно. Сърцето на Рилка оставаше заключено с десет катинара за въжделенията  и на най-видните ергени на областа. Една беше Рилка по хубост в този край, една беше и с благия си характер. Сърни се хранеха от ръката й, и всякаква жива твар във вековната гора не се страхуваше да пие вода от нежната ръка на тази най-голяма хубавиня на земята.

Кога седнеше на голямия камик на брега на езерото, само Слънчо имаше право да гали напетата снага на Рилка, само Слънчо имаше възможност да се радва на изваяните форми на най-красивата, най-напетата мома в околноста. Рилка беше кралицата на тези вековни борови гори, които криеха не малко тайни, не малко богатства.

Всяка пролет, млад овчар на име Пирин идваше да пасе огромното си стадо по сенчестите ливади, всред гъстите борови гори на Рилкиното царство. Пирин беше висок като бор и силен като бурята, която есенес върлуваше из този край. Големите му черни очи, горяха като въглени от нестинарска жарава, а кога погледнеше някоя мома, сякаш я пробождаше със сабя дамаскиня. Не една мома от неговия край, беше изтръпвала от погледа му, не една буйна красавица бе пожелала да кротне в силните му ръце, но Пирин нямаше очи за момите  наоколо. Обикновено сядаше под някой бор опиращ в небето, изваждаше кавала изработен от дядо му, и тихо занареждаше песните с които го беше приспивала майка му. Колкото буен беше Пирин, толкова по-кротки, по-тихи бяха звуците на вълшебния му кавал. Лееха се като водите на величествена река, която влачеше водите си сред огромното поле на този южен край.

Когато Пирин засвиреше, тревата наостряше уши,  кръвожадни вълци ставаха по-кротки от вакли агънца, сърни и глигани полегнали край него, наостряха уши, за да слушат медения кавал на младия овчар. Малки и големи птици, накацали по клоните на борове, ели и мощни дъбове, слушаха в захлас, вълшебните трели на Пириновия кавал.

Рилка беше станала рано и дошла да разхлади тялото си в студените води на езерото. Седнала на голямия бял камък на брега на езерото,  до ушите на младата мома, достигнаха вълшебните звуци на кавал. Тези звуци не приличаха на онези които беше слушала до сега. В тази мелодия, извираща сякаш от земните недра, имаше нещо тайнствено, нещо което проникваше в младото тяло, обладаваше душата й, караше я да трепери от неизпитвани до сега чувства.

Рилка наостри уши. Песента идваше от далече. На моменти се губеше, и пак се появяваше, и сякаш свирачът ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Запълваше въздуха, смесваше се с песента на птиците,  а понякога потъваше нейде зад хоризонта.

Всяка сутрин Рилка бързаше към голямото езеро, за да разхлади тялото си в кадифените  му води, чийто цвят се сливаше с този на Рилкините очи. Тичаше към езерото с надежда пак да чуе песента на незнайния кавалджия, който омагьосваше всичко наоколо- зверове и птици, треви и билки, величествени борове, ели и мури, вековни дъбове с разперени клони като белоглави орли.  Песнта на незнайния свирач омагьосваше и Рилка, караше я да трепти и цялата й душа се свиваше на кълбо. Недрата й  изтръпваха от тази вълшебна музика, която не приличаше на никоя, която Рилка беше  слушала до сега в нейния край, където не липсваха майстори кавалджии и гайдари.

Есента беше позлатила гората. Горските пътеки бяха покрити с дебел килим от борови иглички, шишарки и мъртви листа,  обагрени от  жълто злато, тъмно оранжаво, та до кърваво червеното на кленовете.

Водата в голямото езеро беше прогонила слънчевите лъчи, и щипеше  изваяното тяло на  най-личната  мома в околноста. Рилка беше свикнала с капризите на времето и не се боеше от бистрата вода на езерото, което  по цвят напомняше синьозеленото багрило на разтопено водно стъкло.

Песента на тайствения свирач караше Рилка да бърза към езерото в ранни зори. Едва отворила големите си очи с цвят на метличина, тя бързаше към Голямото езеро, с надеждата вълшебникът-свирач най-после да се появи край езерото.

Беше краят на септември, природата се готвеше за своя дълбок зимен сън. Вятърът беше обрулил листата, и сега подмяташе голите клони напред-назад, нагоре надолу, сякаш изпитваше здравина им. Студен порив на вятъра, отново донесе тъжната мелодия. Сега тя звучеше много по-близо. Рилка седеше на голями камик до езерото и в захлас слушаше вълшебната песен на непознатия свирач.  Изведнъж от шумака се появиха едри овце окичени с огромни хлопатари. Край тях бягаха едри каракачански кучета, и с весел лай съпровождаха песента на чановете. Рилка едва успя да се скрие  в  близката горичка, когато на полянката край Голямото езеро се появи едрата фигура на Пирин. Наметнал ямурлука и с огромен  рунтав овчи калпак на главата, младият овчар бавно пристъпваше по зеления килим на полянката край Голямото езеро.  Пристъпваше бавно в ритъма на песента, и продължавайки да свири седна на голямия камък край езерото, на който допреди малко седеше мома Рилка.( следва)