Легенди

ИСТОРИИ ОТ СТАРИ ВРЕМЕНА

ОМАГЬОСАНАТА ГОРА

Преди много, много години. В далечни времена, когато самовилите, върколаците, таласъмите и хората живеели в сговор, в добросъседство…

В широкото, равно поле, в малко селце, близо до пълноводна река, живеела знахарка. Времето заличило името ѝ. Запазило историята.

Жената била седмата дъщеря на седмата дъщеря, на седмата дъщеря. Самата тя имала шест дъщери, в утробата ѝ растяла седмата.

Мъжът ѝ бил добър човек. Добър стопанин. Добър съпруг. Обичал, грижел се за нея, за децата им. В дома им имало много радост и смях.

Дошла Чумата.

Неканена.

Гибелна.

Събрали малко багаж. Тръгнали, като другите си съселяни, да бягат.

Прекосявали полета. Промъквали се през трънаци и храсти. Изкачвали се, слизали, а планините към които вървяли, оставали все така далечни. Един ден мъжът спрял. Надалеч от децата и жена си. Лицето му пламтяло от огън. Думите трудно излизали от устата. Олюлявал се, останал без сили.

–Вървете без мен. Продължавайте! Стигнете планините! – посочил далечината, където сивеели далечни зъбери. – Вървете. Ще ви настигна. Трябва да спасиш децата! – свлякал се до някакво дърво. Облегнат на дънера, прошепнал.– Вървете! Тръгвайте, обич моя! – Тихите думи били заповед. Непреклонна! Спрял жена си с ръка – Не приближавай! Върви с децата! Пази ги! Тръгвайте! Вървете към планините. Там ще се спасите!

Търгулнала към него мях с вода. Единственото, което можела да направи. Тръгнали. И тя, и децата се тресяли от плач. Вървяли сами. Понякога чували говор, шум от забързани стъпки. Хората се пазели. Заобикаляли се един друг от далече.

Продължили да бродят до залез слънце. Стигнали малка полянка. Свили се една в друга.Децата заспали.Тя не мигнала цялата нощ, заслушана в страшните, непознати шумове. На зазоряване задрямала. Стресната отворила очи. Момичетата се лутали около нея. Не видяла най-малката. Скочила ужасена. Завикала. Изплакала името ѝ. Момиченцето се появило от храстите. Цялото оплескано от сока на къпините, които яло.

Нямала сили да въздъхне. Накъсала ивици от долната си риза. Навързала ги на дълга лента. Началото омотала на ръката на най-голямото момиченце, после на другото. Другия край хванала тя. Поели отново на път, овързани една към друга. Най-отпред вървяла най-голямата ѝ дъщеря, тя била последна.

Дни и нощи се сливали. Вървели и вървели, и вървели. Ставало все по-трудно. Всяка крачка била усилие.

Родила седмото си момиченце в ранна утрин. С първите лъчи на слънцето, то проплакало високо,силно. Всички се разсмели от сърце. „Гласовито детенце!“

Останали там, край пътеката. Децата се спуснали, набрали горски плодове. Хапнали набързо.

На другата сутрин сложила бебето в цедилката на гърба си. Тръгнали отново. Обнадеждени. Сега планините им се стрували по-близо.

Навлезли в гора. Вятърът тихо прошушвал над главите им. Слънчеви зайчета, играели по листата. Закачливо ги заслепявали. Покрай тях, под ланшната шума, между корените на вековни буки, припявало малко поточе.

Спрели на огряна от слънцето полянка. Спогледали се. Без думи, знаели, тук е краят на пътя им. Стигнали.

Тук щял да е домът им.

В ранни зори на другия ден започнали да събират дърва. Говорели тихо. Сякаш се страхували да не нарушат тишината.

Неочаквано около тях се появили непознати, странни същества. Не били виждали такива. Уплашени, децата се скупчили около майка си.

–Не се бойте.Ние сме върколаци.– Косматият великан с глава на вълк, махнал към другарите си.– Дошли сме да помогнем.

–Не се бойте, те са приятели.Ние сме таласъми.Пазим гората.– слабоватото същество, едва стигало до кръста на жената, но усмивката, която разкривала огромни черно – жълти зъби, била дружелюбна.

–И ние сме тук – изпърхали над поляната красиви девойки – Ние сме самовили. Добре дошли в нашата гора.

До вечерта върколаците и таласъмите издигнали колибата. Натрупали отстрани дърва. Запалили огън. С помощта на децата събрали сено. Направили сламеници. Един върколак вързал за бебето люлка в колибата. Самовилите донесли черги да се завият.

Таласъмка нагостила дружината с топла питка и чорбица.

За първи път от дълго време спали под покрив. Защитени. Приютени от грижливите си съседи.

Така започнал новият им живот. Дните били изпълнени с труд. И жената, и децата се учели. Учели се да живеят в гората. Събирали дърва. Сушели треви, горски плодове. Зимата не била далече.

Децата ѝ играели с децата на горските жители. Гонели се между дърветата, плискали се в поточетата. Виели венчета от цетята по полянките.

Самодивите ѝ показали тукашните билки. Срещнали ги с хора от съседно село. Научили ги да предат вълна, да тъкат. Жената излекувала сина на един от овчарите. От благодарност ѝ подарил две овчици. Вече имали мляко.

Славата на лечителката се разнесла. Започнали да я търсят хора от близо и далече. Помагала, колкото можела.

По тези земи имало две царства. Владетелите им се скарали. Обявили си война. Насред полето се срещнали двете армии. Войните се спуснали един срещу друг. Меч срещу меч! Звън на желязо в желязо. Размахвали мечове, опъвали лъкове. Снопове стрели летяли над главите им. Забивали се в плътта. Мъжете падали. Ставали. Съсичали, убивали.

Царете, стояли на околните хълмове. Чакали да видят кой ще победи.

Битката свършила. Стихнал звънът на оръжията, тропотът от краката на десетките войни, увлечени в сражението. На земята останали да лежат труповете на мъртвите. Стенели, тежко ранените. Над тях, високо в небето, в очакване на богат пир, се извили лешояди и гарвани.

Нямало победители. Нямало победени.Ранените войни, привързани на две на три, закуцукали накъдето им видят очите.

Мъжът воювал от години. Нямал спомен кой е. Нямал спомен откъде е. Събудил се един ден, сврян в храстите. Сам. Слаб като новородено котенце. Притътрил се до близкото поточе. Пил дълго, жадно. Намокрил пламналото си лице. Търкулнал се настрана. Заспал.

На другия ден намерил плодчета. Не знаел от къде, но бил сигурен, че стават за ядене. Хапвал по две – три. Набирал сили. Ден, след ден.

Поел на път. Вървял сред пустошта. Стигнал някакво село. Хванал се на работа. Орял, жънел… Ставал все по-силен.

Един ден през село минали войници.Тръгнал с тях…

Битката свършила.

Воден от смътни предчувствия, мъжът тръгнал към планината, която синеела в далечината. От съсечената му ръка се процеждала и засъхвала тъмна кръв. В бедрото стърчала стрела. Не можел да я извади сам. По пътя настигнал младо момче. То едва се влачело, обезумяло от болка и страх, изгубено в страданието. Под разкъсаната, подгизнала от кръв, риза зеела огромна рана. Меч съсякъл гърдите му. Не се запитал дали е враг или свой. Смъртно уморен, с тъжно учудване помислил, че може да му е син.Пренебрегнал изгарящата болка в собственото си тяло. Превързал го стегнато. Подкрепил го.

Завлачили се двамата. Не знаели накъде отиват. Не знаели защо вървят. Вървяли. Вървяли в несвяст.

Стигнали първите дървета. С незнайно откъде взели се сили, се провряли през храсталаците, които преграждали пътя им. Рухнали там, на малката полянка. Над тях надвесили клони дървета, късче синьо небе и малки бели облачета. Кръвта им се смесила, попила в земята. Спогледали се безнадеждно. Примирени, притихнали. В очакване на края.

Детски смях стреснал мъжа. Припомнил му нещо отдавна забравено. Напрегнал се да си спомни. Като лек повей на ветрец, споменът изчезнал.

Малки ръчичики докоснали лицето му. Хладна вода намокрила напуканите устни. Нямал сили да отвори очи. Извил глава в търсене на още…

Силни ръце го подхванали. Носели го на някъде.

–Момчето… момчето… – успял да промълви.– Помогнете на момчето…

–Тука е момчето…– с дрезгав глас промърморил успокоително върколакът, който го носел. Зад него друг, повдигнал умиращото момче. Тръгнали към лечителката.

Някой превързал раните му. Измъкнал стрелата. Потушил изгарящата болка. Мъжът не виждал, не чувал, не усещал. Бил далече. В друг свят. Където имало радост. Нежна, отдавна забравена, женска ласка. Детски смях. Било хубаво. Толкова хубаво, че искал да остане завинаги там – в безвремието.

Неочаквано, нещо досадно, натрапчиво разкъсало топлата, сива мъгла. Шумът, полека лека, се превърнал от монотонно, неразбираемо бръмчене, в думи. Прегракнал от непрестанно говорене, Гласът нареждал. Не търпял възражение. Заповядвал.

–Отвори очи! Отвори очи! Отвори очи! Събуди се!

Въздъхнал несъгласен. Не искал да напуска тихото спокойствие, в което се носел.

–Събуди се! Отвори очи!– гласът продължавал да нарежда.

Гневен се подчинил. Отворил очи. И срещнал други. Познати. Познати до болка! Дълбоки бръчки, прорязвали някога гладкото, младо лице. Нямал сили да протегне ръце. Промълвил името. Само името. То останало между двамата.

Жената чула забравеното си име. Не го разбрала. Отдавна, толкова отдавна, никой не бил го произнасял! Прошепнатата дума пробляснала като светкавица между нея и ранения воин. Поразила и двамата.

Гледали се неразбиращи. Невярващи. Годините, които ги разделяли, изчезнали. Жената се сринала на гърдите на мъжа, когото вече не виждала дори в сънищата. Дишала тежко. Твърде дълго се борила сама с несгодите. Защитавала децата си. Нямала време за сълзи. Нямала време за жалби. Нямала време да мисли за себе си.

Трепереща се надигнала. Ръцете ѝ, погалили брадясалото лице на мъжа. Пръстите потънали в дълбоките бръчки, проследили зарасналите рани. Лице на непознат.

Очите! Само очите, пазели следи от предишната, позната нежност, скрита зад белезите от страдания и несгоди.

Мъжът, стиснал, колкото имал сили, ръцете ѝ. Прошепнал отново името. То ги свързвало. Било светлината, която несъзнателно търсели. Надеждата, за която не смеели да мислят.

Радостта не траяла дълго. Вълненията, страданията, си казали своето.. Мъжът, момчето до него, се замятали. Гърчели се, бълнували несвързани думи, изгаряли от огън. Раните заздравявали. Душите им боледували.

Дълго мислила жената. Какво да направи? Посъветвала се с горските обитатели. Имала нужда от тяхната помощ.

Дала вечерта на мъжете отвара от сънно биле. Рано, рано, когато звездите залезли, а на небето останали само зорницата и бледата луна, събудила дъщерите си. Излезли на малката полянка. Изкъпали се с росата. Пречистени, направили кръг. Жената повела хорото.Запяла. В тишината зазвучали древни думи. Неразбираеми. Странно мелодични. Изричала непознати, тайнствени слова, предавани от поколения майки на дъщери. Пристъпвали, унесени, в напева.

Около тях тихо, без да говорят, кръгове направили горските обитатели. Върколаци стъпвали тежко. Талъсъми подскачали несръчно. Самовили се носели над земята. Танцът заклинание, обединил силите им. Направил магията вечна. Омагьосаната гора щяла да лекува душите. Да носи на хората здраве. Радост. Обич. Доброта.

Първите слънчеви лъчи погалили върховете на дърветата. Птички запели. Присъединили се към вълшебството. Направили го по-силно.

Останала без сили, жената тихо прошепнала последните думи. Хорото се залюляло за последен път. Без да промълвят дума, всички си разотишли.

На малката полянка останала само лечителката. Събрала в менче роса от тревата, върху която се въртяло хорото. Занесла го в колибата. Измила спящите войни с чародейната вода. Лицата им, в плен на съня, се успокоили. Сякаш засветили.

На другия ден мъжете се събудили. Преродени. Раните им заздравяли. Магията излекувала душите им. Изправили се. Тръгнали из гората невярващи. Чувствали се силни. Силни и здрави.

Минали години. Една от дъщерите се омъжила за излекуваното момче. Другите, също намерили своето щастие. Заминали. Коя по-близо, коя по-надалече. Мъжът и жената останали. Сами в колибата. Живели дълго. Живели щастливо. Живели сред приятели…

Пролет, лято, есен, зима…Мир. Война. Живот. Смърт. Беди. Радост. Времето минавало. Колелото на живота се въртяло.

Таласъми, самовили, върколаци и хора вече не живеели в разбирателство. Станали врагове. Плашели децата си един с друг.

Магията, сътворена от тях, останала.

Омагьосаната гора е там. Високо в планината. Пълна с вълшебства.

Потърси я, пътниче. Ще я намериш. Ще я познаеш.

Там! В омагьосаната гора водата е по-сладка. Въздухът по-лек. Вятърът нежно гали, като никой друг.

Навлез сред дърветата. Не бързай. Тръгни покрай ручейчето, което от незапомнени времена припява тихичко под натрупаната шума, извива край вековни коренища, спуска се по склона. Среща други поточета. Стремглаво се втурва, заедно с тях, надолу. Към голямата река.

Остани край него. Порадвай се на звънливата му песен. Наплискай лице, пийни от вълшебната вода. И пак тръгни.

Стигнѝ полянката. Спри. Ще усетиш милувката на заклинателите, носена от вятъра. Заслушай шепота на листата. Те разнасят древните, непознати думи, произнесени някога от жената. Мелодията им ще стигне душата ти. Ще ти донесе мир. Ще те направи по-силен. По-добър. Готов да срещнеш нови предизвикателства.

Порадвай се на тихата прелест, на очарованието на омагьосаната гора. Птиците, накацали по клоните на дърветата, ще пеят само за теб. Само за теб ще грее слънцето. Лъчите му ще те окъпят с ласкава топлина. Ще те залюлеят в люлката от светлината си.

Не бързай, пътниче. Постой. Напълни душата си с доброта…

АРХАНГЕЛА

В стари времена хората попаднали в беда. Голяма беда! Чумата завърлувала по земята. Настъпвала бавно. Неотклонно. След нея оставали пусти села, горящи градове.

Имало селце. Сгушено в завоя на голяма река. Трудолюбиви и добродушни хора от сутрин до здрач работели на полето. Грижели се за семействата си, за животните.

Достигнала до тях вестта за Чумата. Разтревожени се допитали до местната баячка. Тя казала само една дума!

–Бягайте! – въздъхнала дълбоко. Видения измъчвали дните и нощите ѝ. Имало само едно място,което малцина щели да достигнат.Да се спасят.– Бягайте към планините! Скрийте се в гъстите гори. Там Чумата няма да ви намери.

Тръгнали хората. Кой с талига, кой пеш. Тръгнали заедно. Пътят към планините, които синеели в далечината, не бил лек. Прекосявали безкрайни полета. Пълноводни, дълбоки реки. Плитки поточета. Качвали се, слизали по хълмовете. Скалистите зъбери, тъмнеещите гори пред тях, им изглеждали все така далечни.

Тръгнали заедно. Страхът, неизвестността, трудностите ги разединили.

Гневни, тревожни, забързали нанякъде. Сами със семействата си. Така станали лесна плячка на разбойниците, които грабели бедстващите.

Не знаели кое е по-страшно. Вилнеещите грабители или Чумата.

А тя вървяла след тях.Не бързала. Играела си с хората, уверена в силата си.

Разбойниците ограбили жената и децата пред нея. Убили мъжа ѝ. Така, за забавление. Е, и Чумата се позабавлявала край тях, докато умирали в мъки, разкаяни от злодеянията си.

Жената и децата, малка изтощена групичка, едва се движели. Мълчаливо, вървяли крачка след крачка.Нямали сили дори да хленчат. По-големите деца носели малките. Най-малкото се подрусвало с угаснали очички в цедилка, на гърба на жената. То щяло да е първото, решила страшната преследвачка – да не се мъчи повече.

От дни не били яли. Хапвали каквото намерят. Шепа поизсъхнали ягодки, някакви семена от тревите. Отдавна мяхчетата, които носели били празни. Нямало изворче да се напият, да ги напълнят. Влачели се с последни сили.

Чумата застанала на пътеката зад тях. Висока. Ужасяваща. Безмилостна.

Жената се обърнала. Видяла я. Не се уплашила. Преживяла толкова страхотии през дните докато бягали.Имала само една надежда.Тихо се помолила.

–Моля те, Боже, помогни! Помогни! Спаси децата ми! Моля те, Боже!

Свалила най-малкото дете от цедилката. Хвърлила го в ръцете на сина си. Вперила очи в Чумата. Без да се обръща, извикала на децата.

–Бягайте! Бягайте, колкото сили имате! Бягайте, скрийте се! Бягайте!

Сграбчила клон, лежащ на пътеката. Изправила се.Застанала пред тях. Размахала дървото. Закрещяла, колкото глас има.

–Махай се! Махай се, Чумо проклета! Махай се!

Чул Бог молбите ѝ. Изпратил помощ – своя пръв помощник, Архангела.

Какво може да направи едно безплътно създание?

Децата се спогледали. Пораснали, помъдрели от трудностите, не обърнали внимане на майчините молби да бягат, да се скрият. Застанали плътно зад нея. Награбили камъни. Захвърляли ги по Чумата. Завикали като майка си.

– Махай се, Чумо проклета! Махай се!

Камъните излетели от детските ръце. Архангелът ги сграбчил. Хвърлил ги още по-нависоко. Те се издигнали, завъртели се в небето. Полетели на долу. Сблъскали се със земята. От удара всичко се затресло. Грохот! Мълнии! Светлина!

Там, където паднел камък изниквал хълм. Баир, след баир. Високи, скалисти хребети, непроходими гори застанали между Чумата и жената с нейните деца.

Настанала тишина. Напрегната. Изпълнена с неверие. Неочаквано се разнесъл смях – весел, звънлив. Най-малкото момиченце – тригодишно, не се уплашило. Не разбрало ужаса. Навело се. По примера на майка си и по-големите си братя и сестри, грабнало камъче. Хвърлило го с с всичка сила.

Полетяло камъчето на горе. Паднало недалеч от малката групичка.

Земята отново се разтресла. Последният камък, хвърлен от най-малкото дете, разцепил едва видимата пътека. От бездната, бавно, се подала озъбена скала. Пред погледите на малката, замаяна групичка, тя растяла и растяла. Извисила се над дърветата. Огромна, сива, канара. Надвесила се над тях.

Пред очите им, камъкът се напукал. Тъничка струйка просълзила през процепа. Струята се засилила. Разширила го бавно. Бликнала вода – бистра, хладка, лековита…

Извил се Архангелът над жената и нейните деца. Прегърнал, целунал страдалците. Предал им своята и Божията Благословия.

Времето заличило името на Божия пратеник. Хората не го забравили. Нарекли, с благодарност, скалата с изворчето „Архангела“

Казват, той стои на върха ѝ. Бди за изпаднали в беда, за нуждаещи се от помощ. Готов винаги да помогне!

Пътниче, когато стигнеш невярващ, високата скала. Когато спреш пред нея, останал без дъх. С тяло, тръпнещо от безкрайно слизане и изкачване в безлюдната и безводна планина.

Наплискай лицето си. Остави хладните капки да се стичат по пламналата ти кожа. Пийни от най-сладката вода, която някога си вкусвал. Поседни на пейката, скована от някоя добра душа.

Помълчи.

Послушай тишината.

Остави очите, душата ти, да се напълнят от играта на слънчевите лъчи. Те се промъкват през гъстите клони и листа над теб. Слизат бавно по високите, голи стволове, обрасли с мъх и жълти лишеи. Плъзгат се по многогодишната шума. Заискряват във водата на поточето, което безшумно се провира между коренищата на вековни дървета.

Когато дишането ти се успокои. Когато сърцето спре да блъска в гърдите. Тогава ще чуеш тих полъх на невидими криле. Ще усетиш безплътна целувка.

Тогава! Ще разбереш, ще знаеш, че си получил Благословията на Архангела…