27 мар. 2004 г., 01:45

Лека нощ, принце! 

  Проза
3244 0 1
9 мин за четене

ЛЕКА НОЩ, ПРИНЦЕ!

 

     Нощта крие всичко и всеки намиращ се на улицата. Притъмнява силуетите, размазва очертанията им , а после разтваря пелерината си и ги обгръща тайно, скрити във вътрешността на нощният живот. Настъпва време за прокрадване. Някой ги е страх, но други не. Някой като Готфри. Професионалният промъквач. Най-добрият. Не само на тази улица, не само в този град и не само тази нощ. Абсолютният номер едно - Готфри Великолепният. Неговата тясна специалност, любимото му, (О, да, любимото му - не ще се стърпите да възкликните и вие, уважаеми мои). . . Неговото любимо промъкване в момичешки сънища.  В сънищата на невинните, а също и на не толкова невинните.  В малките момичешки главички. Чаровно ухаещи на близост - най-тънката разделителна черта; не за всеки, но пък без проблем за Готфри - тайно промъкващ се сред екстаза от сънища. Тези момичешки сънища, сред които, о-о-о Великолепни, само ти знаеш какво да правиш тогава.

     А на другият ден, когато слънцето изгрее и малките, хубави момиченца се измъкнат изпод меките завивки, с тази завладяваща леност (ако разбира се имаш щастието да ги наблюдаваш, Уважаеми). . . а после след росата на банята с нейните аромати. . . И когато най-накрая излязат щастливи на улицата (ех, само да имаш щастието да ги наблюдаваш, Уважаеми), те отново срещат Готфри. Вечният Готфри - пиещ сутрешното си кафе на терасата на уличното кафене. Защото как да се измориш сред тези момичешки сънища - най опияняващото удоволствие.

     Бодър и красив, както казах.

     И тогава момичетата, защото сутринта на улицата те вече не са онези момиченца - те са смели и победоносни (да, Уважаеми) - със своя завладяващ чар (само те си знаят как), тогава те пускат най-хубавата си усмивка към него - Готфри - фриволно пиещ кафето си, бодър и красив. Само той знае защо са тези усмихнати поздрави. Момичетата ли? Не, те не. Не и те, Уважаеми! Тази тайна не е за тях.

     Ето това е нашият Готфри. Готфри Великолепният.

 

     Един ден. . . да, един ден се случи нещо, което промени съдбата на всички.  И нашата и Вашата.  Да, Уважаеми, и Вашата. Защото тази случка ни доведе до нашето запознанство с Вас, Уважаеми. Иначе. . . Кой знае?

     Този ден една кола - един черен СААБ - спря на улицата, точно пред кафенето и от нея се измъкна едно момиче-мечта. Не, че всички те не са такива, но това. . . "Парче и половина!" - каза един мъж от бирарията отсреща. "Да-а-а, парче и половина!" - съгласиха се останалите. Такива ми ти работи, Уважаеми. Пръстите да си оближеш. Ама да ги осмучеш чак. . . Това момиче. . . появи се като топлия въздух нощем, който използваме наместо завивка.

     Готфри си стоеше все още в кафенето, само че вече пиеше лимонада. Попушваше си пуретки, разменяше реплики със  седящите ту на една, ту на друга маса. Чаровник. И когато момичето излезе от колата, улицата изпъшка. Готфри леко изви глава и погледна през рамо. Това, което видя го накара да се извърне цял. "Какво ли сънува?" - помисли си нетърпеливо.

     Момичето се изкачи по стълбите на № 6 съпроводено от възрастен господин, който носеше два куфара. Много хора си помислиха, че това е дядо й. Не мина много време и тя се показа на прозореца на мансардата на трети етаж. Разгледа спокойно цялата панорама от своя апартамент. Толкова бавно и така спокойно, че много от наблюдаващите я, притаили дъх, за малко да спрат да дишат.

     Ами Готфри. Цяла една пуретка стоеше не изтръскана между устните му. Сега, когато момичето се прибра в стаята без да затваря прозореца, пепелта й тупна на панталона му. "Да-а-а, това беше най-хубавата ми пуретка." Целият сияеше доволен, защото нощта наближава.  Не много скоро, но все пак ще дойде.  Време за прокрадване. "Нали, Великолепни?"  "О-о, да. Само за прокрадване."

     И ето, че нощта дойде. Улицата притъмня. Готфри се навдигна спокойно от стола си в кафенето. "За къде да бързам? Нощта е моя." С лека крачка той изкачи стъпалата на № 6, после до третият етаж, додето не застана пред вратата на апартамент № 9. Шмугна се през ключалката и тихо се огледа в тъмното. Разходи се, галещ с протегната ръка стените и най-сетне усети топлината на вратата, леко я побутна и влезе в спалнята. Седна на табуретката пред будоарнатата масичка с огледалото, пое в ръка едно червило, махна капачката, извади го, прибра го, пак го извади, помириса го, като го развя, като ветрило пред носа си и най-накрая начерви устните си. Лапна долната си устна и вкуси от червилото. Горната облиза с език. Напръска се с парфюма на момичето-мечта, след което изгриза нокътя на малкият си пръст на ръката. Стана и се приближи до леглото. Навдигна леко завивката и се мушна отдолу. Приближи устни до ухото на спящото момиче и прошепна нещо в него.

 

     Червено-бяла кола за сладолед се спускаше по хълма.  Ято зайци пърхаха покрай нея с летателните си уши.  Колата спря  до малко момиче - Маруся, Марусенка. Зайците тупнаха на земята и се разбягаха. Зелено-оранжев батко слезе от колата, усмихна се, погали момиченцето зад ушенцето и като бръкна в левият си ръкав извади от него joint. Напъха го между устните си като близалка и го извади от там навлажнен.  Щракна с кристалната си запалка и всичко потъна в бял дим. Една облачна карета се спусна и вдигна Марусенка на небето. Смехът струеше от цялото и същество. Маруся тичаше по облачното небе, а баткото отдолу духаше белият дим нависоко, превръщайки го в бели пухчета.

     "Какво сънуваш, бебчо?" -  прошепна някой и се появи застанал на ръце.  Закрепи се на едната, после прехвърли на  другата, застана пак на двете и след това умело се подхвърли във въздуха, за да се приземи на крака. "Аз съм Готфри Великолепният."

     " Ще ми кажеш ли от къде идваш Готфри? Май, че отдалече." И преди да е отговорил, Маруся продължи. "Май, не си от тук."

     "Аз съм принцът на сънищата. Аз съм техен обитател."

     "А защо не сме се срещали досега, а принце? Със сигурност щях да си спомням."

     "Сънищата не се помнят, скъпа моя! Те започват там където няма тела и е останало единствено самото желание."

     Маруся се разсмя високо. "Твоите желания са ми ясни, принце." И Великолепният я хвана за ръка и заедно започнаха да се премятат във въздуха. Зелено-оранжевият батко беше изчезнал заедно с червено-бялата си кола и белият дим.

     "Така и не стигнахме до сладоледа." - Каза Марусенка, но твърде късно, защото Готфри вече поднасяше към сладките й устенца най-сладкият сладолед на света. Най-вкусният във всички светове. Поднесен в карамелена фунийка, напръскан с желирани плодчета и дребни бисквитени трошици.

     "Уау!" - разшириха се очичките на Маруся.

     "Както казах, аз съм Готфри Великолепният. Принцът на сънищата."

     Сега бе тя на ред - Марусенка. Пристигна една жълта кола - истинска лимузина - и те се качиха в нея. "Видя ли как я спрях?" - каза му Маруся.

      "Нима ти я спря?"

      "А нима ти го направи?"

      "О, извинявай, разбира се, че бе ти. Кой би ми спрял на мен, принцът на сънищата?"

      И тя го целуна.

      "Знаеш ли какво ще стане, когато настъпи утринта?" - Попита го тя. Той не отговори. - "Бил ли си отвличан някога?"

      Той отново не отговори.

 

      Когато на сутринта улицата се събуди, кафенето осъмна без Готфри. Кафето му изстиваше сервирано на масата. Момичетата излизаха от домовете си и колкото и да се оглеждаха, не дариха усмихнатите си поздрави на никого. Всичко бе толкова объркано. Момичето от № 6 слезе по стълбите, но никой не го видя. Никому не направи впечатление. Мечтата се бе изпарила.

      Мечтата се бе изпарила, като белият дим в съня й.


22.ХІІ.2002 Ловеч

 

© Калин Кермов Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Имам само една забележка относто "Нали така Великолепни" "О, да, Великолепни" - повтаря се твърде много и отегчава. Иначе разказа е много добър и оригинален. От мен (6)
Предложения
: ??:??