Левурда

       Левурда

            На А. 

-Хей, момче! Защо лежиш тук?!, лицето на възрастната жена се беше надвесило като самотен буреносен облак на кристално синьото небе и точно като такъв, скриваше слънцето от погледа на Атанас. 

Той не отговори, само присви очи, за да види по-добре жената, но на фона на ранното пролетно слънце то изглеждаше като черно петно. 

-Добре ли си? Защо лежиш насред ливадата?

-Не знам…, успя само да каже той. 

Възрастната жена остави платняната си торба до себе си и взе да рови в нея. Атанас чуваше шумоленето от нея и след това усети странната, натрапчива миризма. Първо не разбра каква е, не можеше да я определи. Не беше на трева или на билки… Беше странна… Позната и все пак не можеше точно да я определи. Шумоленето спря и след малко пред погледа му застана кокалестата  ръка на жената с бутилка вода в нея. 

-Пий… Трябва да се пият много течности тук в планината. Човек не усеща, но се обезводнява бързо.

Атанас се надигна и едва сега осъзна, че е адски жаден. Взе бутилката и започна да пие. През цялото време тази странна миризма се носеше около него. 

Не знаеше колко време е минало откакто остави водата на земята до себе си, но когато вдигна шишето да пие отново, видя, че слънцето вече беше поело към залеза си. 

-Можеш ли да станеш?, жената го гледаше с въпросителна поглед. 

-Мисля, че да…, каза Атанас и понечи да се изправи. Болката го прониза като нажежено желязо което влиза през лявата пета и се забива чак в мозъка. Той изсумтя и се отпусна назад. 

-Така си и знаех. Ама, така сте вие, младите. Да тръгнете в планината с платнени обувки!, каза тя с неприкрит яд в гласа си. 

Тя се наведе към левия крак на Атанас и свали маратонката му. Глезенът беше подут и червен. Тя го пипна с кокалестите си пръсти и нажеженото желязо отново се впи в главата му. Този път не се сдържа и извика от болка. 

-Не се втилясвай! Я се виж какъв мъж си, а си се развикал. Не е счупен… ама лошо си го изкълчил., каза тя и придърпа торбата си. 

Странната миризма отново се разстели наоколо. 

Тя взе да рови и не след дълго извади стара кърпа и някакви зелени листа.

-Ще ти направя компрес с тоя месал*(ост. кърпа за завиване на тесто - бел. авт.). Може да те заболи докато го слагам. 

Жената намокри кърпата с водата в бутилката, след това сложи зелените листа от чантата си, зави ги и постави компреса на глезена му. Атанас усети болката от докосването на изкълченото място, но тя някак си се притъпи от задушливата миризма, която се носеше от тези странни листа. 

-Скоро ще се мръкне. В планината се стъмва за минути, не е като в града. Ще се върна след малко. Ето ти водата. Пий. Ще донеса нова, има поточе съвсем наблизо. 

Тя стана, отупа престилката си и с бавна крачка се запъти към близките дървета. Едва сега Атанас я огледа. Беше възрастна, сигурно поне на 80 години, но изглеждаше жилава… странно му напомни за неговата баба, която се беше споминала много отдавна и той едва помнеше. 

Останал сам, той се окопити. Взе да си спомня… Хижата от която тръгна да слиза към селото…

Скалата, на която се покатери, защото се изгуби и търсеше обхват на телефона… Телефон. Той бързо бръкна в джоба си и макар това движение да вкара отново нажеженото желязо през крака до мозъка му, го напипа и извади. Дисплеят беше натрошен, а на пластмасовия корпус зееше голяма дупка. Явно при падането от скалата се беше счупил. 

Чу стъпките зад себе си, но всеки опит да се обърне беше съпроводен с неистова болка. 

Само няколко минути по-късно до него вече гореше огън, който разкъсваше спусналия се като изведнъж мрак наоколо. 

-Трябва да сменя компреса. Сменя се често, за да има ефект., възрастната жена отново взе да рови в торбата си и да слага странните листа в мократа кърпа на крака му… 

И пак тази странна миризма… 

-На какво мирише?, попита Атанас. 

Жената се усмихна и каза:

-Левурда. 

Той я гледаше и недоумяваше. 

-Левурда.. Див чесън., отговори тя на незадения въпрос. 

Спомените нахлуха в главата му. Разбира се, че миризмата му беше позната. Точно 10 години по-рано за първи път я беше усетил. Иван го беше поканил на вилата си, на печено агне. Ароматът на печеното месо се сливаше с този на  дивия чесън и придаваше особен вкус на цялата трапеза. Дали заради дивия чесън, дали защото тогава видя Мария за първи път, но тази миризма сега сякаш му връщаше спомените, които падането от скалата и последващия удар в земята сякаш бяха избили от съзнанието му. 

-На, пий. Топлия чай ще ти помогне., жената му подаде старо канче, от което се носеше аромат на горски билки. 

-Пий, пресни са. Набрах ги докато събирах съчките за огъня. 

Атанас се надигна и въпреки болката успя да остане седнал. Взе топлото канче и отпи. Чаят, макар без захар, беше вкусен и топлината му се разля по цялото му тяло и сякаш притъпи горещото желязо на болката, която го пронизваше. 

Остана седнал и докато пиеше, наблюдаваше жената, която отново ровеше в торбата. Извади голям наръч листа от дивия чесън и взе да ги разхвърля наоколо. 

Атанас я гледаше с любопитство и не се сдържа и попита:

-Какво правиш, бабе? 

Тя се обърна, погледна го и каза:

-Как какво?! Разхвърлям левурда, не виждаш ли? 

-Защо? 

-Това е див чесън, нали ти казах! Чесънът държи далеч вампирите, таласъмите, караконджулите и всички гадинки от оня свят. 

Атанас се усмихна и сигурно щеше да се смее с глас, ако не беше проклетата болка. 

Жената усети насмешката му, но не каза нищо, а продължи да разхвърля листата наоколо. 

След това седна, сложи още няколко дърва в огъня и взе да прави втора доза чай. 

Мълчаха известно време и Атанас заговори:

-Телефонът ми е счупен… Не мога  да извикам помощ. Далеч ли е селото? Все ще се добера някак си. 

-С този крак и до дърветата ей там няма да стигнеш., тонът ѝ макар и строг, беше изречен с мек и нежен глас. 

Отново настъпи мълчание. Атанас го наруши:

-Качих се до изоставената хижа горе, над Малево. Сигурно я знаеш. Често ходихме там като бях дете с баща ми. Той беше запален ловец., млъкна и зачака жената да каже нещо, но тя само гледаше към него през огъня и въртеше пръчките, на която беше нанизала горски гъби да се пекат. Атанас продължи:

-Исках да остана сам, затова се качих. Да остана сам с мислите си. Имах тежък развод. Мария, просто един ден ми каза, че си тръгва. Взе багажа и детето и си тръгна. Вече не ме обичала. Имала си друг мъж вече, с голям апартамент, вила на морето и яхта. Щял да се грижи добре за нея, а не като мен… Да чакаме на една заплата., Атанас млъкна. 

Възрастната жена не каза нищо, само му подаде едната клечка с печените гъби. Той я взе и започна да я върти в ръцете си.

-Яж, не са отровни. Познавам гъбите. Имаш нужда от сила., каза накрая тя и стана да сложи нови листа от див чесън на подутия глезен. 

Атанас взе да яде лакомо и дали от горските билки, дали от левурдата по гъбите, беше сигурен, че не опитвал по-вкусна храна през целия си живот. След това отпи още малко чай и се подпря на лакти на земята. 

-Легни, ще ти сложа престилката на врата, да ти е по-удобно., каза жената. 

Атанас се отпусна и се загледа в огъня. 

-Поспи малко. Не се притеснявай. Левурдата ще държи далеч вампирите, таласъмите и караконджулите.

Той се усмихна на тези думи и неусетно заспа. 

 Първите слънчеви лъчи се прокрадваха между дървета. Беше онази част от утрото, когато нито е светло, нито е тъмно. На този фон, силуетът на възрастната жена се очертаваше като някаква скала застинала насред ливадата. Болката беше намаляла, а огънят почти догаряше. 

Атанас се надигна и реши да се пошегува :

-Явно не са идвали вампири, таласъми и караконджули, докато съм спал. 

Жената не помръдна, само го погледна и каза:

-Ех, Насе…колко пъти да ти казвам… Вампирите… Таласъмите… Караконджулите… Демоните… Не живеят около нас… Те живеят в нас… Ние ги храним, и ние решаваме, кога да ги изгоним… Понякога ни трябват просто няколко листа див чесън, за да се освободим от тях. 

Тишината започна да бучи в ушите на Атанас. Той преглътна и само промълви:

-Бабо Наске… 

 Последното което си спомни, преди да изпадне в безсъзнание беше бученето… Силно и мощно, като вятъра, който задуха и вдигна във въздуха разпилените листа левурда наоколо. Той затвори очи. 

 Когато ги отвори, мъжът с оранжевия гащеризон го привързваше с коланите на носилката в хеликоптера. Чуваше как обяснява на пилота, че е извадил късмет и няма нищо счупено. Пилотът му кимна, дръпна руля и бавно се издигнаха. Чу го да казва на мъжа с оранжевия гащеризон, че димът от огъня му е помогнал да го открият. 

-А тази скала дето се е скрил до нея, от високо прилича на човек., беше последното, което Атанас чу преди отново да заспи.