Какви ли не ги дробим из форумите. Някои започват така да се харесват, та се чудя как се удържат да не скъсат веригите и да хукнат нанякъде. Други все недоволни. Бе цвете да видят на снимка, ще търсят родословието му, белким докажат, че в него има остатъчна радиация от Чернобил или от Фокушима, че по-прясно. Така след едно мое писание прочетох, че тия, които сме останали тук, разбирай България, сме се сбръчкали от завист, че не сме дигнали дисагите овреме и сега имаме сили сал за едното съжаление. Завиждали сме, видите ли. Някак си ни гризяло отвътре, човъркало ни, вътрешно сме се наричали будали… И понеже това никога, ама никога не ми е минавало през ума, се замислих – какво аджеба пък ме задържа тук? Като се огледам, край мен няма кой знае колко белези на материално благополучие, няма изобилие от луксозни вещи, или всъщност не мога да си го позволя. Истината, обаче е,  че и да мога, няма да го направя. Защото ненавиждам консуматорското общество. Впрочем, това е единственото, което ненавиждам и отричам с цялата си душа. Да подчиниш живота си на трупането и подменянето на вещи… Изхабяващо планетата и най-вече – душата. Но не за това ми беше думата, а какво ме държи толкова здраво за тази земя.

  За природата няма да споменавам, тя безспорно е прелестна и възможно най-разнообразна. Но дори да не беше така, пак бих тъгувала и за най-дребното и съсухрено крайпътно цветенце. Бих тъгувала за крайпътните дървета, за мириса на есенна шума и дима, който се вие над покривите на къщите. Вярно, те не са натруфени, понякога са дори кичозни в напъните си да се откроят с нещо по-така, но в тези къщя са се скатали хората, които миришат на българско. Представяте ли си, помня някакъв особен, специфичен мирис, търся го и не се сещах на какво ми докарва. До онзи ден, в който се шмугнахме в стайчето на Еленка от Седларево. Последното от пристрояваните за лятна работа. И превърнало се в най-уютното място за двама човека. Маса от времето на дядо ù, печка на дърва, старовремски бюфет, стойка за радио, шевна машина и… Еленка. Заровена сред някакви платове – убива времето. Шие калъфки, торби... Зима е. А вътре мирише… мирише на нещо, което отдавна търся, а не се сещам какво е.

  - На животни ли ти мирише? – пита ме тя.

  - Е откъде да знам! Ама отдавна се чудя каква е тази миризма, която свързвам с уюта на българската къща, със спокойствието, тишината, добротата… това било. Миризмата на животни, на сено и мокра есенна шума, на земя...

  Седнах на малкото овехтяло столче до бумтящата печка и отново се сетих за мисълта на моята сънародничка, която беше убедена, че завиждаме на тези, които са се измъкнали от България. Каква ти завист, Боже мой! Никога и за нищо на света не бих заменила атмосферата и мириса на огряното от слънце стайче на една българска селянка. Не бих сменила равно окосените им зелени ливади за нашите пищни, нацъфтели ливади, по които жужат пчели, пълзят мравки и бръмбари, литкат калинки, цвъртят щурци. Няма как, просто няма как!

(следва друго лице…)

Таня

  Тя е една от многото близки на сърцето ми хора, които правят България моя незаменима родина. Заради такива хора имам вяра и оптимизъм, не губя усмивката си.

Таня е моя съученичка от основното училище. След осми клас се пръснахме като пилци. После за малко се засякохме като студентки. Аз учех редовно, тя дерзаеше задочно. Мина време и отново подновихме старата дружба а тя, както е знайно, е като старата любов – ръжда не хваща.

  Таня е перничанка. Нямам спомен да е мрънкала, че тоя или ония ù е виновен. Щом нещо не става, опитва друго. Като няма работа, ще намери все нещо. Ще работи тук там и пак ще се оправи… но не това е най-характерното за нея. Оптимисти много. Слънчеви хора, все още се намират. Моята Таня обича да играе хоро, и това е нещо като страст. Студ, пек, дъжд, светло, тъмно - дойде ли време за „хоро” (така се казва и формацията от доброволци, които друсат хора и ръченици, та пушек се вдига), тя е там.

  Един ден ми разказа следното:

  - При поледицата се пльоснах на пътя и представи си, във въздуха си мислех, че ако нещо ми се случи – край с хорото. Отидох на лекар, едва вървя, болки… да не ти дава господ. И хем плача, хем питам, докторе, дали ще мога да играя хоро после? Той се смее и дума, не бой се, Тано, ще играеш, ама ще трябва малко да пазиш стаята и да дадеш почивка на крака си. Три месеца не стъпих в залата. Питаш ли ме как ги преживях. Ама не се сдържах и отидох да ги гледам, те играят, а аз лекичко ставам и подрусвам на место. Сърце не трае!

  Страхотна е тази моя Таня! Има дух, има блясък в очите, радва се на живота и е готова във всеки миг да отпраши някъде – докъдето стигне и с колкото пари разполага. Не мислете, че е девойка на 20 години, а на три пъти по двадесет.

  Таня обича да обича. Децата, внуците, хората, хорото… Обича да помага. Обича Перник. Обича да се разхожда и да ходи с километри пеша…

  Как да я пренебрегна, как да кажа, че тук нищо не ме задържа (следва…)