Вече миришеше на дъжд. Сиви облаци се появиха изневиделица и с нетърпеливо любопитство на деца, пускащи хартиени лодки в реката, се настаниха в небето над малкия тъжен град.

Откъм планинските склонове отсреща проехтя гръмотевица. Палавият пролетен вятър разлюля разлистените клони на дърветата, строени от двете страни на булеварда, водещ към крайните квартали.

В гробищния парк наблизо, както винаги, тишината и вечността си правеха компания, като две отегчени стари моми, пиещи мълчаливо сутрешното си кафе за пореден път. Тук-там се виждаше някоя приведена човешка фигура, която чисти нечий буренясал гроб. Грижата за мъртвите и тяхната памет винаги е била и ще бъде особено важна хранителна добавка за съвестта на живите. Нещо като извинение за това, че последните все още са участници от глобалния процес на въртенето на Земята около оста ѝ.

Не се чуваха дори гласовете на гробарите, които обикновено по това време играеха карти или табла в малката си зелена барака. На входа ѝ имаше старомодна реклама на фирмата за изработка на надгробни плочи и дописан на ръка номер на мобилен телефон за контакт. Посочено беше и малко име на майстора - Сергей, но неизвестен шегобиец беше удебелил с химикал последните три букви.

Някакво бездомно куче с проскубана козина с цвят на ръжда притича по една от алеите. Спря се за миг до старата ламаринена табела с избелял надпис "Вечен покой" и наостри уши. Огледа се стреснато и после хукна с късите крака в неизвестна посока напряко през гробовете.

- Ох, че ме стресна! Калпазанин такъв! - чу се подире му женски глас. Беше възрастна дама с побеляла разрошена коса, която до този момент наведена засаждаше цветя пред малък паметник с мъжко име и фамилия върху него. Виждаха се и годините на раждане и смърт на човека: 1941 - 2012.

Жената се изправи, за да си поеме дъх за миг. Избърса потта от лицето си с ръкав и сложи ръце на кръста си под формата на буквата Ф. Погледна с обич към паметника и каза:

- Видя ли сега? Вече се плаша и от малки кучета. - после се усмихна и добави - Ти си виновен. Като те няма тук да ме пазиш.

Ехото откъм планината донесе грохота на още една гръмотевица. Жената надигна малката червена пластмасова кофа и поля току-що засадените от нея цветя. Седна на стария каменен зид пред паметника и отново му проговори:

- Ще тръгвам, че след малко ще завали. Другата седмица пак ще дойда.

После смръщи вежди, пресмятайки нещо, и се поправи:

- Не. Излъгах те. Другата седмица Венчето има рожден ден. Нали помниш? Няма да мога тогава.

Жената замълча за миг, но веднага след това продължи, сякаш за да прогони чувството си за вина, което седеше мълчаливо до нея:

- Не съм ти казала най-важното. Кирил и Сийчето ще си имат бебе, момченце. Пак ще ставаш дядо.

Сълзи от радост и тъга бликнаха от очите ѝ, но тя продължи:

- Решили са да го кръстят на теб. Ако си беше останал с нас...- но не довърши. Вместо това извади синя носна кърпа и избърса очите и лицето си. Запали една свещ и прибра кибрита и тесличката си в червената пластмасова кофа. Облече старото си яке и се приготви за тръгване.

От отсрещния край на алеята се зададе висок възрастен мъж. Под тежестта на годините си той изглеждаше леко прегърбен, но походката му все още издаваше увереност в себе си и твърд характер. Приличаше на човек, на когото през целия му живот се е налагало да взема отговорни решения. И той го бе правил с достойнство и чувство за справедливост.

Беше облечен в старомоден зелен шлифер с колан на кръста и панталони от груб вълнен плат. Едната си ръка беше пъхнал в джоба си, а с другата държеше найлонова торбичка. Виждайки жената, която се готвеше вече да си тръгва, мъжът се спря и я поздрави. Извади от торбичката си кутия със захаросани лимонови резанки, отвори капака и поднесе пред непознатата.

Тя си взе една и промълви тихо:

- Бог да прости. Благодаря!

Мъжът се усмихна и кимна без да каже нищо.

- Това е животът. – отново се опита да бъде любезна тя, но не довърши мисълта си и онази клиширана истина, че "днес си тук, а утре те няма". Все думи, които хората си казват, когато не знаят как по друг начин да опишат безсилието си. Един истински фоторобот на неизбежността.

- Така е то. - отговори мъжът и се вгледа в шарената картонена кутия. - Права сте. Животът май е като тая кутия с лимонови резанки.

Жената го погледна въпросително и той се почувства длъжен да обясни:

- Взимаш си една, после още една и още една. Услаждат ти се. Не ги броиш. Не си даваш сметка, че един ден все някога ще свършат. Не мислиш за това, докато...

Събеседничката му кимна с поглед, който казваше "Разбирам какво имате предвид".

- Това кой е? - попита той, сочейки с глава към паметника.

- Съпругът ми. - отговори замислено жената.

Мъжът поклати глава и каза:

- Е, аз ще вървя. Трябва да ги обиколя моите. Този път съм решил да мина през всички, че все не стига време за някой. Само дано не завали.

След това старецът прибра кутията с лимонови резанки в торбичката си, взе си довиждане и продължи по пътя си.

Жената поседя още няколко минути. Преди да се обърне и да си тръгне се спря за миг пред паметника:

- Само не ми казвай, че ти се приядоха лимонови резанки.

Паметникът не ѝ отговори, но тръгвайки тя подхвърли вече през рамо:

- Другият път ще ти донеса. Обещавам.

Провери още веднъж дали е взела всичко със себе си. Обърна се и си тръгна.

Малко след това се появиха и първите капки дъжд. Започна тихо да вали.