Ден 8-ми (неделя)
Очите ми са като понички. Трябва да се стегна, каквото и да стане, ще се наложи да продължа да съществувам. Баба е живяла толкова години след смъртта на дядо, трябва и аз да мога, колкото се наложи, толкова. В тази стая вече няма какво да се чисти, подхващам кухнята, но и тя светва бързо. Старата храна се е развалила и я изхвърлям. Почти нищо не остава, сигурно трябва да напазарувам. За какво ли, като не се сещам да ям, джинсите вече ми падат, ще се наложи да си купя колан.
Вятърът брули в лицето ми, но поне няма да плача, като съм сред хора. Вървя бавно и оглеждам магазинчетата. Следобед е и вече няма нищо интересно в този квартал, което да не съм видяла по много пъти, поне така ми се струва. Благоуханието от една фурна ме връща в нея, след като първо я подминавам. Не съм яла днес, а май и вчера. Взимам си нещо подобно на нашите гевреци, но различно на вкус и неусетно стигам до парка. Телефонът ми звъни. А!
– Елена – Сам прави пауза. – Здравей!
Той говори, сякаш се затруднява. Чувам свистенето на вятъра в неговия или в моя апарат, не мога да определя. Той позна, че ще духа, макар да не говореше за това.
– Здравей, какво ти е?
– Нищо. Пристигнах и ме обзе сценична треска.
– Аха, презентацията. Не му мисли толкова, ти си професионалист, все имаш рутина да я направиш и без да се стягаш.
– Къде си, Елена?
– Разхождам се в парка.
– Какво мислиш за мен?
Майчице! Що за въпрос?
– Не мисля… – запъвам се – нищо.
Това е така, аз не мога да мисля за него, аз го усещам. А и да можех, всяка мисъл би била ирационална, дори когато се опитвам да го мразя, едва успявам. Сега и да говоря забравям.
– Добре, чудесно! – казва след малко. – Не мисли! Чуй ме сега, искам от теб да вземеш едно решение за себе си, така, както ми обясни онази вечер, че се взимат правилните решения, и после да ми кажеш искаш ли да дойдеш с мен в Ел Ей? Предлагам ти работа като мой сътрудник или асистент. Да работиш с мен – искаш ли? Имаш думата ми, Елена – гласът му става много плътен, – имаш думата ми, че ще се отнасям с уважение към теб и по никой начин няма да се почувстваш застрашена. Първата ни обща задача ще е твоят сценарий. С Джеръми, разбира се, ще продължим да работим. Няма да подпиша с агенцията, докато не науча решението ти. Няма да снимам това без теб, то е твое.
Сърцето ми е в гърлото, как да го питам, като е полудяло? Той продължава:
– Не мисли за досегашната ти работа, не мисли за преместването, не мисли за Джеръми, за мен, за нищо не мисли, почувствай отговора и ми се обади, ще чакам.
– Ааа… – опитвам да кажа нещо. – Аз си имам работа. Освен това кой знае кога ще започнете, рано е още. Джак ми изпрати договор да го погледна, но има много време, още не съм го прочела. Не разбирам това какво общо има със сегашното ти предложение и то за кога се отнася? И двамата с Хоган говорите за асистент, а това свързано ли е с бъдещия филм, не схващам? На него отказах, това е ясно, няма начин. А ти сега ме изненада и вече се обърквам. Това сериозно ли е и за кога говориш?
– Напълно сериозно. Права си за филма, не става дума само за него, но преди да започне подготовката, те искат договор с мен, а аз поставям участието си под условие, като така застрашавам продукцията. Този разговор не е за по телефона, но се обаждам, за да имаш време да решиш, преди да се видим. В общи линии ти казах каквото трябваше. Изпробвах твоя метод и знам, че не греша. Искам да дойдеш с мен, още сега.
Ще умра на тази пейка. „Искам да дойдеш с мен“ още звучи в главата ми. И е питал сърцето си.
– Елена!
– Да – сякаш се събуждам от унес със собствения си пеперуден глас.
– Ще ми отговориш ли?
– Обещавам – преглъщам.
– Ок – и затваря.
Нищо от нещата, които ми каза, не помня освен „Искам да дойдеш с мен“. Главата ми е празна, цялата ми същност се е преместила в гърдите. Вятърът се усилва и завира коса в лицето ми. Трябва ми вода. Ставам, с намерение да си купя отнякъде. Телефонът пак звъни.
– Кога ще ми отговориш?
– Ще помисля и ще ти звънна. Сам, не знам кога, ще се опитам днес. Сега съм като изгубена.
– Не си изгубена. Напротив, ти си точно там, където трябва. Ще те изчакам, не бързай! – гласът му ме стопява, а в думите му има такова успокоение.
Гърдите ми са котел на парен локомотив, нажежен до червено, той се тресе, бучи и всеки момент ще гръмне. Предлага ми да отида там, при него. Луд ли е? Как се взема такова решение? Как изобщо му е минало през ума? Щяло да има североизточен вятър, знаел е снощи, ако ми го беше казал тогава, нямаше да мигна. Какво правиш, Сам, какво правиш с мен? Колеги сме щели да бъдем! Не бива да се подиграваш с нещастието ми, не бива! Това се пише на сметката ни.

Глава осма
Листо в лудешки танц

Случи ли се изобщо този разговор? Спешно ми трябва вода. Намирам кафене и си взимам бутилка, пия жадно. Връщам се по алеята, а наоколо тичат деца, смеят се, кряскат, падат, цапат се, после пак тичат. Милите щастливи душички! Искам и аз така. Не е ли лесно, не е ли просто? Нещо или те прави щастлив и тичаш с радост в живота, или те угнетява. Да, грешим, падаме, но ако сме предимно сърце, чисто сърце като тези дечица, ставаме и тичаме отново. Вървя бавно, вятърът развява косата ми и макар че обикновено това много ме дразни, сега ми е приятно. Това е усещане от живия живот, като палавите деца, сладки са, въпреки че не стоят мирни, или може би именно затова. А те се наслаждават на самото преживяване, не мислят как изглеждат отстрани – чудесно е. Изпитвам същото, всяка крачка ме изпълва с блажено физическо усещане. Отбивам се на тревата, сядам и я докосвам с ръце. Моля ви, американци, това е интимен момент – не ме гледайте! Лягам по гръб със свити колене, заравям пръсти в земята и затварям очи. От тях настрани се стичат сълзи, опитвам се да не се разридая, тези веднага идват и питат добре ли си. Може би душите ни намират път, а градовете, работата, държавите, приятелите са само обстоятелствата. Това е не просто смела мисъл, това е лудост. Чувствам се така, сякаш съм получила отговор на молитва, неизречена на глас. Не искам нищо друго, освен да съм до него, а как да оправдая еуфорията си?
Трябва да му отговоря нещо, но е трудно да спра мислите. Те обикалят около квартирата ми, офиса, аз дори не знам как се снимат филмите, какво ще се очаква от мен? Как се решава такова нещо, като е безумно? Да зарежа работата си? Ами визата, възможно ли е изобщо? Как ще изтрая до него, всеки ден да го виждам и да не мога да го докосна? Лежа така дълго и се разкъсвам. Всъщност знам, че най-важните решения в живота се взимат бързо, и онова, че хубавите неща ставали бавно, изобщо не е вярно, поне не винаги. А моето решение е взето, взето е от него, сега само оправдавам себе си. Бог ми говори, но какво ми разказва – края на историята или безкрая?
Нещо ме близва по ръката, отварям очи – един кокер ми се радва.
– Сладко куче, сладко! Как се казваш? – говоря лигаво като на бебе. Изправям се и го галя по муцунката, ушите, главата. – Ти си истинска радост, миличко!
Приближава ни скоро проходило малко момиченце, което иска да се радва на новия ми приятел. Смешна е, защото не знае как да изрази радостта си – скубе кучето, завира глава в неговата, дърпа го, после тупва по дупе на тревата. Вдигам я и ѝ се радвам, не искам да се разплаче, пък и нищо ѝ няма. Към нас идва млада жена, която я вика:
– Лиса! Извинявайте, госпожице!
– На мен ми е приятно – отговарям.
– Мама – говори ѝ Лиса.
„Мама“ – тази дума ме парва. Тръгват си, а кучето ги следва, може би е тяхно. Проследявам ги с поглед – красота. Лягам по гръб и разпервам ръце, ето, това усещане трябва да запомня. Това е щастие – когато познати и непознати души се свързват, когато през тялото ми минава земният поток. Аз не мога да съм с него, но ако… Боже! Топлината е толкова истинска. Лицето ми грее, насочено към небето. Той е долетял специално заради онази вечер. Толкова ли важно му се е сторило, че не е могъл да потвърди по телефона? След една безсънна нощ какво го е накарало да прелети Америка? Ей така, за забавление ли? Не ми се стори такъв човек, въпреки че може да си го позволи. Да, те си позволяват всичко, вече го разбрах по гадния начин. И после какво, върна се, такава болка няма. Това ли беше, дойде да ме спаси, и се прибра? Каква ирония! Защо пък не, в моя живот тя е доведена до цинизъм. И какво, той ще продължи да бъде празен, толкова проклето празен? Потребност – такава представа не искам да изградя дори. Сам не може да бъде сведен до потребност, той е много повече, но не и така, както го виждам сега. Ако отида при него, ще се превърна в страдание. Ако остана… Аз не мога да остана, не мога, едва издържах тази седмица.
Усещам как се присвива стомахът ми. О, това вече не мога да го сбъркам. Налудно е, но се чувствам така, както когато беше до мен, надигам се. Тук! Ти си тук! Сам! Сърцето ми подскача лудо, ще изпадна в хипервентилация. Успокой се, Елена! Стои, подпрян на гърба на пейката само на няколко метра от мен и ме наблюдава със скръстени ръце. С избелели дънки и тъмносиня блуза, леле! Тръгва усмихнат към мен, вече съм го забелязала.
– Това помага ли? – пита.
Хиля се, просто не мога да се спра. Сигурно заради гласа му, сигурно заради щастието, което ме залива, всеобхватно щастие. Благодаря ти, сърчице мое! Достатъчна беше появата му и вече знам, че е решено някъде другаде, нищо не решавам аз. Иска ми се да скоча върху него. Боже, тук е!
– Помага – отговарям и продължавам да се хиля. – Изглеждам ли като хипи?
– Изглеждаш отслабнала.
– Защо си тук? Заради презентацията ли? Бързо си приключил.
– Да, в ей онзи хотел, там се настаних – и ми сочи. – Нямам какво да правя, докато чакам решението ти.
Хотелът е съвсем близо до апартамента ми и чака мен, няма начин да не полудея. Знам, че мога да премина границата и да се размечтая, но за разлика от Хоган си давам сметка за това, тъй че ще се опитам да го предотвратя. Сяда до мен на тревата. Искам да остане това усещане, което ми донесе. Мълчим и аз се престрашавам да погледна ухото му и косата, с която то се бори по горната линия. Иска ми се да я пипна, така разрошена от вятъра, изглежда мека, макар и права.
– Трябва да ми обясниш по-добре – казвам. – Как застрашаваш филма? Защо ти хрумна да ти стана асистент?
– Джеръми притежава сценария, днес ми каза, че ти е превел парите. Той има вече договор с агенцията, но условието е да подсигури моето участие, за да преподпишат за новия сценарий, който той им осигурява. Бях съгласен в началото, обаче знаеш какво стана, ти беше главната героиня. Ако беше останала с Джеръми, нямаше да водим този разговор, но ти му отказа. Ще продължиш сама и няма да постигнеш нищо. Съжалявам, че го казвам, но съм видял достатъчно, а ако някой непременно заслужава повече, това си ти. Няма да се довериш на Джеръми отново, ще си останеш на същото работно място много дълго. В такава компания няма да ти дадат възможност да правиш твои си неща, само чужди ще четеш, а не бива. Чак след като излезе филмът, ще имаш истински шанс, дотогава времето ти е загубено, дори и тогава ще е само шанс. И пак няма гаранции, че някой няма да злоупотреби с теб. Елена, не бива да го казвам, но за жена е по-трудно, дори ако е актриса, т.е. ако добие популярност с лицето си. Другите жени в тази индустрия трябва да са мъжки момичета, за да успеят да се реализират, и дори тогава на тях се гледа снизходително. Където и да влезеш, първо ще те огледат от главата до петите, после ще те изслушат любезно, но само ако са те поставили над шест или седем в собствената си скала за сексапил, после ще ти обещаят да отделят време за текста ти. Някои дори ще го направят, но колко от тях ще го оценят? Ами ако са като моя приятел? И той няма против, че си умна.
– Чакай малко! – прекъсвам го. – Не съм си мечтала за вашата индустрия. Дори е последното нещо, което… Не искам да те обидя, извинявай! И всъщност никой от агенцията не ме е виждал, преди да ме назначат, когато го направиха, бях още в България. И да беше така… О, но какво значение има, защо да ти се връзвам? Ти говориш така, все едно драпам с нокти и зъби за Светия Граал. Не е вярно.
– А би трябвало. Не всеки може да пише така и не можеш да ме обвиниш в празнословие, защото го прочетох на един дъх. И толкова ми хареса, че очаквам продължението – Сам ме поглежда разтревожено. – Изправяш ме пред трудност и започвам да ти се ядосвам. Не очаквах, че ще се наложи да те убеждавам, ти имаш потенциал, но нямаш никаква амбиция.
– Тя се намира в изобилие в хора без потенциал, трябва да има баланс. Причина може да е също липсата на увереност или пък поставяне в служение на по-висока цел.
– За какво мечтаеш, Елена? – той въздиша.
Мама. Стръсквам глава да изгоня образа на Лиса.
– Да бъда тази жена, която Бог е избрал за мен – забивам поглед в земята. – Не мога да си пожелая по-добра съдба. Мечтая си само да имам достатъчно сила да я понеса. Мога да пиша, разбира се, но това не може да е ценност, то е начин да изразя себе си. Кому е нужен моят израз? А има един-единствен път към безсмъртието, по-просто е, отколкото изглежда, много, много по-просто.
– Него ли следваш?
– Вероятно, но не мога да го следвам, ако не го виждам. Знам, че е някъде, и когато се проясни мъглата, ще разбера на него ли съм стъпила.
– Знаеш ли, сутринта се сетих, че мога да използвам всичко това, което ти обясних, в твой интерес. Защото ти си момиче на честта и няма да позволиш филмът да се провали. Смяташ, че имаш някакъв морален дълг към Джеръми, нали? Мислех да те изнудвам с това, за да те убедя, като приема да съм вторият герой само ако се съгласиш днес. Ти го заслужаваш. После обаче реших, че съм твърде самонадеян да преценявам кое е добро за теб, и сега, като те слушам, осъзнавам колко съм безсилен. Това, което нарекох липса на амбиция, е някаква твоя сила, необяснима за мъжкия ми мозък. Ако можех да издухам някак тия мъгли в краката ти. Ела с мен! Не знам какво друго да кажа. Ако всичко е просто, тогава не е нужно да знаеш друго, само, че искам да дойдеш. Ще се запознаеш отвътре с целия процес, ще имаш време да пишеш, колкото ти е нужно.
Той го направи, остави се на душата си и ми показа пътя. Само дето аз поглеждам в краката си и виждам, че вече стоя на него и сега ще направя нова крачка.
– Аз не те познавам, знам за теб само колкото и някой произволен зрител пред екрана, че и по-малко. Има ли нещо, заради което мога да съжалявам, ако се съглася?
– Ха-ха, например колко съм ужасен ли? Не много, това са пресилени слухове.
За какво приказва?
– Защо гледаш така? – пита. – Не ми вярваш.
– Май трябва да се информирам по-добре първо. Идея си нямам за какво говориш, а така започвам да се притеснявам.
– За лошия си характер, Елена.
– Ха-ха! С това ли плашиш хората?
– Ти не ме вземаш насериозно – Мейс се хили.
– Не си справедлив, седя тук и те слушам, обмислям предложението ти. Колко по-сериозно искаш да те вземам? Просто не бих се уплашила от някакъв си характер. Ако искаш да ме стреснеш, измисли нещо по-важно. Мога да съжалявам, ако например размислиш и решиш, че нямаш нужда от асистент, или промениш отношението си към мен, или си несериозен към работата, или ако продължаваш да се биеш с хората – разсмивам се.
– Тогава няма да съжаляваш. Няма да го обещавам, за да не предизвиквам съдбата, но не съм такъв. Аз трябва да се върна бързо и затова така очаквам отговора ти, а само говоря и не те оставям на спокойствие да решиш сама. Достатъчно ли чу? Не смея да питам.
– Не съм страшна.
– Но отговорът ти може да е страшен.
– Зависи от какво те е страх.
– Ясно е, след като съм тук.
– Наистина ли мислиш, че мога да взема грешно решение, след като… – не довършвам.
– Зависи кое е грешно за теб. Не ме измъчвай повече!
– Добре – усмихвам се. Той се измъчва заради моя отговор. Вярно ли е?
– Е, кажи тогава!
– Добре – натъртвам.
– Какво добре? – вече нервничи.
– Казах ти вече два пъти – добре, ще дойда. Леле, ама как зацепваш!
Мейс скача на крака и ми подава ръка, дръпва ме да стана и се хили насреща ми. От косата си не мога да видя добре лицето му, но той сияе. Това е като наркотик, за миг станах причина да е щастлив. Сякаш се въртя в кръг, той ме върти, какво става? Ето, като дете съм – вътре в преживяването. Все още държи ръката ми, но не се стърпява и ме прегръща. После се отдръпва и само се хили.
– Да разбирам, че се радваш ли? – питам.
– Разбира се, докато чаках… Сънувах ги тия чушки. Как щеше да ми пращаш чак от Ню Йорк, докато стигнат при мен… И скъпо излиза.
– Не ми се смей на чушките! Имам въпроси.
– На твое разположение съм.
Тръгвам към пейката и той ме следва.

– Трябва да осмисля какво направих. Аз току-що промених живота си, а не знам дали има някаква логика в това. Дори не исках да идвам в САЩ. Ако твоето предложение е някаква прищявка, ще се наложи да се върна в България, защото агенцията няма да ме вземе обратно, това го знаеш, нали? В какво ще се състои новата ми работа? Нямам представа как се заснема филм, започни от това! Защо ти е човек без никакъв опит?
– Не си съвсем права, защото сценарият е супер, съобразен е с всички средства. Искам да кажа, че, освен добра история, е написан професионално.
– Но това е, защото редактирах такива, ползвах консултанти за тях. Иначе не съм стъпвала на терен, сигурно е море от знания и аз… не съм в свои води.
– Нямай такива големи очаквания! Ще свикнеш, нали ще си с мен. Иска ми се да те уверя, че няма да се наложи да се върнеш, но каквото и да кажа, ще ти звучи като думи. Не мога да съсипя живота ти заради прищявка, Елена. Не съм безсърдечен, нищо, че ме мислиш за самовлюбен парвеню.
– Говорех по принцип тогава. Не ме карай да се извинявам, знаеш, че присъстващите винаги са изключение, и не защото е удобно, а защото нямаше да чуят неприятната истина, ако не бяха.
– Точно заради това, удобен начин е да бъдеш откровен и да обидиш някого, без да го споменаваш поименно.
– Само ако си сигурен, че този някой е достатъчно интелигентен да прозре, и ако си огорчен самият ти. Иначе не би посегнал на честта на друг човек. Както ме обидиха мен.
– Джеръми? С какво те е обидил?
– Огорчението му не успя да ме засегне, но е подходящ пример. Попита ме в кой век живея. А човек говори за това, което му липсва. Вероятно му навявам асоциации с отминали безвъзвратно времена, а това, в което ме упреква, всъщност е неговата потребност. Но като е наранен, обръща се и хапе, вместо да се замисли. О, не, той сега… отново ще се разсърди.
– Ще се примири, ще видиш.
– Ти откъде знаеш?
– Знам, това неговото не е такава любов.
– Каква? И откъде си сигурен?
– Ами сигурен съм, най-малкото не трябва ли да е споделена?
Разсмива ме.
– Щом казваш, няма да споря – отговарям му. – Не смея да говоря за това при опита, който имам, или по-точно нямам. Но вие, г-н Мейс, от друга страна… ще замълча пред авторитета Ви.
– Ей! – поглежда ме косо. – Не така с лошо, де! Това, че съм имал няколко връзки, в това число и браковете, не ме прави специалист, точно обратното – говори, че не ме бива. Явно нищо не разбирам от любов.
– Ха-ха! – не мога да се сдържа.
– Смешно ли ти е?
– О, да. Как ще разбираш? Никой не разбира от любов и няма шанс да се случи, затова пък всеки говори за нея. Какво има да ѝ се разбира? Тя… се усеща, може би изживява, може би боли, но как ще я разбереш? Връзките не са еквивалент на оная – невъзможната. Пошегувах се с теб, защото и 100 да си имал, няма да те направят специалист. Е, може би с жените, но не и с любовта.
– Вярваш ли в това?
– В кое по-точно?
– Че има такава – идеална любов, невъзможна, както каза? Романтичка ли си?
– Не смея да ти кажа точно в какво вярвам, ще ме сметнеш за хахо. И какво архаично понятие само – романтичка!
– Рискувай!
– Да прескочим съществената част и – да, вярвам.
– Съществената част е по-интересна, убеден съм и именно нея исках да чуя.
– Чувал ли си за сродните души? И в частност за т.нар. пламъци близнаци? – поглеждам го, но той само кимва и очаква да продължа. – В основата на тази теория е херметичният принцип на дуалността – еднаквото и различното са едно и също, или ин-ян устройството. Всяка частица от тия двете съдържа в себе си семето на другата, та никога не може да го забрави, и да иска, не може да го изтръгне, защото ще се лиши сама от себе си. Двете едновременно са пълнокръвното голямо, балансираното цяло. Делението на тъмна и светла половина е условно, не значи лоша или добра, то има значение за разделяне на функциите, не на същността. Същността на двете е хомогенна. И ето проблемът – стремежът ни като жени и мъже е непременно да доближим целостта си, и често се опитваме да се свържем с друга душа. Но, разбира се, никаква цялост няма, когато са разнородни. А правилните половини са еднородни по състав и различни по функции само. Те са брат и сестра, мъж и жена едновременно. Няма по-силна връзка от тази. Хипотетично е възможно, но дали е вероятно? Животът говори обратното. Рядко се намират, те рядко се и раждат едновременно, освен ако не са решили така с някаква цел, и в това има смисъл, но да не разширявам въпроса. Но я има – правилната „половина“ на всеки, иначе нямаше да я търсим. Все пак най-голямото доказателство, че имаме своя друга част, е фактът, че ни има нас, живеем в дуалност и все от нещо сме се отделили, нали? Та това е онази… Наистина е магия, защото се случва в присъствието на необичайно количество енергия. Никой не може да я подмине, ако я срещне, тя е непреодолима, тя руши и изгражда, тя сътворява, има свои правила и не е самоцелна, тя събира за осъществяването на други – общи и възвишени цели. Тя е тържество на единението. Поне така е на теория. Иска ми се да вярвам в нея въпреки резервите си, предвид тиражирането ѝ от ню ейдж културата. Това ме определя като романтичка, нали? Странно, защото думата има малко негативен смисъл – човек, който е откъснат от реалността и бленува за идеална любов, такава като от романите. Аз обаче не харесвам такива романи, обичам суровите, натуралистични, зашлевяващи плесница, граничещи с цинизъм. Мисля, че това е проличало в сценария. Няма човек, който да не иска да се съедини със себе си чрез другия, има само такива, които няма да си признаят. Но те са страхливци. А стремежът за единение не е поради някакъв недостиг, той има духовен смисъл. И когато няма, е просто поредната връзка, пак любов във вид някакъв. Хората сме големи имитатори, а ти като актьор би трябвало да ме разбираш – така си вярваме, докато играем на двойки, че вземаме това за реалност и се нараняваме. В истинската любов няма такива категории, тя е част от абсолюта, от съвършенството.
Той мълчи, дали не ме мисли за побъркана?
– Ти… изпитвала ли си такава?
– Ха! Ами… всеки път човек се надява точно на това, дори да не го съзнава, каква ирония. Но преди… не, аз дори не съм разсъждавала така. Досега бях поне малко рационална. Струва ми се обаче, че има парадокс в това.
– Какъв парадокс?
– Защото наричам рационално трезвото си отношение, а най-рационално ще е именно обратното – точно тая любов, такова е естеството ѝ. Тя е обусловена, правилна и свещена.
– А как ще я отграничиш?
– Има много признаци, но защо ме питаш? – разсмивам се. – Ти имаш достъп до интернет, провери си ги сам! Сигурно си ги изпитал, поне част от тях. Няма начин да не си имал по някой от тях при всяка връзка. Защото душата, освен своя духовна половинка, има и други близки души – сродните. Но признаците са подобни, хората се бъркат. Смисълът от връзките със сродните души е различен. Те са тук, за да ни провокират за израстването ни, да ни помогнат, като ни изправят пред трудности. Най-добрият пример е човекът, когото приемаме за враг или дразнител в живота си – обикновено е сродна душа, дори най-близката. Затова ми се иска да променим финала на филма.
– Значи не просто ти е хрумнало за ефект, а има по-дълбок смисъл в това?
– Да, разбира се.
– А останалата част, и нея ли така написа?
– Ами не знам друг начин. Каквото и да съчинявах с въображението си, за да е вътрешно познато на хората, трябваше да е построено по същите принципи, по които е устроен истинският живот, да следва тази логика, тя не е произволна – това е закон и нищо във Вселената не е извън него.
– А ако хората не познават истинските закони? Ако нещата не са устроени така, както ни е познато? Искам да кажа, че истината не е достъпна за хората и може би не трябва да е достъпна.
Ооо, ти да видиш! Ясно, той не е лаик, как говори… той… пробва ли ме? Ще се побъркам от радост, той има ръст, само трябва да го измеря. Или той мери моя в момента?
– Това не противоречи на онова, което казах. Истината си е все същата – дали хората ще я познаят, или ще живеят в заблудата, няма да я промени. Но съм съгласна, че не трябва да е достъпна. Не и преди да са готови.
– Откъде ги знаеш тези неща? Не си ли католичка?
– Изглежда противоречиво с църковната догма, нали? – смея се. – Не съм католичка.
– А каква си? – изненадан е.
– Официално съм кръстена в православната вяра. Християнка просто… Но…
– Но какво?
– Ами никоя религия не може… не е цялостна. Не се моля в ничий храм, само в моя си. Освободих се от тия обязаности. Какво да ти кажа, Сам – те са част от илюзията.
Рязко се обръща и ме поглежда, но не ми казва нещо, което явно си мисли. Отмества от лицето ми разпиляната коса и се усмихва загадъчно. Не прави така! Пръстите му по кожата ми… Трябва да има начин да продължим заедно, без да ме подлага на това изпитание.
– Защо смяташ така? – пита, а това е провокативен въпрос.
Иска да знае всичко. Вече е разбрал, че нещата, които споделям, имат друг източник, и иска да стигна докрай. Не бързай! И без това ти казвам твърде много.
– Нагазихме в дълбокото – отговарям. – Да спрем дотук!
– Защо, не умееш да плуваш?
– Не и никога не съм стигала толкова навътре, а сега водата ме покрива, страхувам се – отговарям му така, както ме пита – алегорично, а той се усмихва.
– Хм, аз плувам, не е страшно, поне досега не беше. А ти ме радваш и ме плашиш малко, не плуваш в някой от коридорите, а напряко през басейна.
– Важно е да стигна и да не потъна.
– Да, важно е. А забелязала ли си маркерите, които очертават коридорите. Те са едни въжета с поплавъци и неслучайно са сложени там – да маркират границите на нашия порив и достиженията ни, а когато някой се „обърка“ и реши да смени коловоза, са способни да го заплетат и удавят. Това, което правиш, е опасно начинание.
– Освен ако плувам в дълбочина, на която всичко е еднакво, а тези маркери са видими и опасни само на повърхността – не отстъпвам аз.
– Нали каза, че те е страх да се потопиш в дълбокото?
– Някой ден ще го направя, защото това е начинът. Страхът ще се стопи, когато поема дълбоко дъх. Отказвам на когото и да било да ми определя маркерите. Още не говорим за плуване, нали?
– Определено не – смее се. – Сигурно съм нетърпелив, но ще ми кажеш ли все някога?
– Може би, когато ти ми кажеш защо се подсмихна преди малко на моето заявление, че религиите са част от илюзията.
– Не се излиза на глава с тебе, нали? – пак се хили.
– Винаги имаш избор – казвам многозначително и извъртам устни на една страна.
Гледа ме съсредоточено с полуотворена уста.
– И аз така си мислех. Вече не съм сигурен, нещата, които споделяш… ме разколебават. Елена, още не съм те отвел, а ме объркваш. Ама и аз съм един! Трябваше да го очаквам от жена, която ми цитира апокрифно евангелие – поглежда встрани и замлъква.
Ама и ти ми отговори с цитат от него. Аз какво да очаквам?
– Да вървим, стана ми студено! – казвам бързо, защото не може да ми говори така, вълнува ме прекалено силно.