MariyaGrigorova (Mariya Grigorova)
26 32
22 апр. 2019 г., 12:19

 Листо на вятъра 

  Проза » Повести и романы
1967 6 7
Произведение от няколко части
4 мин за четене

Част първа
МЕН СЪС СЕБЕ СИ ДА ВЗЕМЕШ

Глава първа
Оправдания ли търсех


Стисках чашата с кафе в мразовитата утрин, опитвайки се да открадна част от топлината ѝ за посинелите си от студ пръсти. Можех да се измия и с топла вода, но студената ме разсънва, опъва кожата на лицето и веднага отрезвява от всеки остатък на последния сън. Честно, точно тази сутрин предпочитах да не се хвърлям в действителността така рязко, но знаех, че когато се чувствам по този начин, е най-наложително да го направя. Сънят… беше хубав. Рискувах да прекарам голяма част от деня в сладка меланхолия по непостижимата близост. И аз се наплисках, дори прокарах мокри пръсти зад ушите, едно много горещо място вероятно заради артериите, преминаващи оттам към мозъка, предполагаемия виновник. Странна недосегаема материя е той, веднага изпрати сигнали до съответните жлези и обратно в кръвта ми нахлуха дози от незнайни химически и еволюционно оправдани субстанции, които си свършиха работата, и ококорих очи. Изтласках и съня някъде там. А горките ми пръсти страдаха така, толкова редовно страдаха.
Отпих от ароматната течност, моя единствен грях, и си припомних, че още не можех да реша да тръгна ли с Мая. Тя искаше да заминем за Щатите, беше се пощурила. Упражняваше истински тормоз върху търпението ми. Писнало ми бе да ми говори, говори и пак да говори само за това. Не разбирах как моето съгласие можеше да повлияе на едно такова решение, което бе длъжна да вземе сама. Ивайло бе против, но не ѝ даваше аргументите си. Според мен той не просто се опитваше да я задържи, а замисляше да ѝ предложи брак и не можеше да развали изненадата си с обяснение защо не иска тя да замине точно сега, пък и по принцип. Но това само го подозирах.
Седнах пред компютъра и реших да подходя структурирано и логично, така можех лесно да намеря оправдание за пред нея. На страницата на посолството търсех нещо неопределено, за което да се хвана, ако ще и за размера на таксите за необходимите документи. В стомаха ми беше свила гнездо една змия и от време на време се размърдваше. Това започна още от началото на пролетта. Нямаше никаква физиологична причина да ми се случва, знаех, защото мама ме накара да си направя изследвания. Когато се зачетох във видовете визи, оная гадина в мен се завърза на възел. Последвах един линк за конкурс. Беше за непубликуван разказ или друга кратка форма до определен брой думи. Стана ми смешно. Знам, че всяко издателство има право да поставя каквито условия сметне за угодни, но да измерваш една история по броя думи, е като да харесаш картина заради размера на платното или цвета на дивана в хола си. Наградите бяха няколко работни места в престижна агенция. Ау, каква чест, представи си, Елено! Нямах такива мечти. Никакви нямах всъщност. А тук, в родния град, какво ли можех да очаквам? Циганите на село няколко пъти разбиваха работилницата, продължаваха да търсят желязо. Татко береше ядове с тях и лятото, когато влизаха в градината и я опустошаваха, въпреки че той редовно си ходеше да се грижи за нея. В такава държава ли ми се полагаше да градя мечтите си? Та аз съм дете на прехода, наследих само проблеми.
Работех няколко години вече в държавната администрация – неблагодарна служба с никакви перспективи за развитие. Дори не бе по специалността, ползваха знанията ми по английски предимно. Защо стана така? Аз имах таланти, но нито един не доведох до съвършенство. Никой не задоволяваше напълно потребността ми от мащабност, от строителство, от стратегия. И нито една гарга не разроших. Седях в апартамента на родителите си с чаша в ръце. Аз друг дом нямах, нямаше и да имам. Утолявах всяка жажда за живот, дори и тазсутрешната, с кафе – тъжно кафе. Нито момиче, нито жена. Нито специалист в областта си, защото не работих и ден по нея, нито в другата, за която бях назначена. Предстоеше да отида на същото бюро, на което сядах всяка сутрин, уморена още от този факт, и да си говоря с колежките за маникюр в почивките за цигара, в които излизах с тях, въпреки че не пуша, а в останалото време щях да пиша писма до разни инстанции по безумни поводи и нескончаеми преписки, всички до едно спешни. Сетих се, че имам един разказ, който можех да пратя, но първо трябваше да го преведа. Ха, и да съобразя броя на думите след това.
Два дена по-късно го изпратих – ей така, без мечта. Когато конкурсът приключеше, щях да имам чиста съвест пред приятелката си. Ето, бях направила опит поне, но съдбата не бе на моя страна, както се и очакваше. Беше крайният срок, а аз на 29 – пределната възраст, допустима за кандидатите. Мина ми безумната мисъл, че ако… Нее, не бе възможно. Но какво щях да измисля тогава за пред нея? Ами ето, аз хвърлих въдицата и зачаках седнала на припек. Неприятното взиране в плувката, когато има вятър и слънцето блести в очите, си го спестих и забравих за случилото се. Татко ме научи, че да гледаш плувката, е удоволствие и ако не е, мога да опитам друг път, когато непременно ще бъде.

» следваща част...

© Mariya Grigorova Все права защищены

Произведението е включено в:
Листо на вятъра
MariyaGrigorova (Mariya Grigorova) MariyaGrigorova
Книги
Листо на вятъра
24,00 BGN
  1935  6  1 
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??