22 апр. 2019 г., 12:19
4 мин за четене
Стисках чашата с кафе в мразовитата утрин, опитвайки се да открадна част от топлината ѝ за посинелите си от студ пръсти. Можех да се измия и с топла вода, но студената ме разсънва, опъва кожата на лицето и веднага отрезвява от всеки остатък на последния сън. Честно, точно тази сутрин предпочитах да не се хвърлям в действителността така рязко, но знаех, че когато се чувствам по този начин, е най-наложително да го направя. Сънят… беше хубав. Рискувах да прекарам голяма част от деня в сладка меланхолия по непостижимата близост. И аз се наплисках, дори прокарах мокри пръсти зад ушите, едно много горещо място вероятно заради артериите, преминаващи оттам към мозъка, предполагаемия виновник. Странна недосегаема материя е той, веднага изпрати сигнали до съответните жлези и обратно в кръвта ми нахлуха дози от незнайни химически и еволюционно оправдани субстанции, които си свършиха работата, и ококорих очи. Изтласках и съня някъде там. А горките ми пръсти страдаха така, толкова редовно страдаха. ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация