Глава десета
Дали се хвърлих

Пред вратата на студиото спирам и издишам няколко пъти за кураж. Чукам и той ми отваря почти в същия миг, като ме сепва. Когато съм сама, съм си позната, ето – сега се мих, преобличах, мразех си косата и сенките под очите, можех да си чуя мислите – моите мисли, на познатата Елена, а щом той отвори вратата, вече не се познавам. Тази друга Елена е неуправляема – говори каквото си иска, разплаква се, смее се, сърди се, и само защото той стои пред нея. Няма логика в тази жена. Аз имам, но се страхувам от нея. Образът му е достатъчен, да ѝ размъти фантазиите. Затова, ако обичаш, стой настрана или поне не ме докосвай, г-н Мейс – по никакъв повод! Трябва да съумея да бъда приятел като мъж или сестра, не ми пречи! Сега съм на работа. Наясно ли сме?
– Влизай де, защо чукаш!
Вдигам рамене.
– Знам, че си ти, никой друг няма да дойде тук. Приеми това – и ми сочи назад – като новото ти работно място. Трябва още един стол само.
Влизам и се подпирам на масата.
– Няма да започнем още сега, исках да поговорим на спокойствие – замисля се. – Искаш ли да седнеш?
– Не.
– Адвокатите ще уредят всички въпроси по пребиваването ти в страната, по прехвърлянето ти тук. Наемам те от агенцията. Предпочитам да си мой служител, а не да плащам на тях. Това означава…
– Знам какво означава.
– Трябва да ти плащам.
Думите му увисват като обесени. Не може. Не знам какво е редно да стане, но знам, че правилният отговор е този – не може да ми плаща. Не мога да взема от него пари, това е той. Аз съм разумна, но сълзите ми имат свой живот, не помръдвам, не издавам нито звук, дори не променям изражението си, а те намират път и…
– Добре – казвам.
Гласът ми е спокоен. Само те не спират и продължават да се търкулват – бавно. Изтривам ги. Аз знам, че ме вижда, но не мога да ги спра. Знам, че ако не ми плаща, няма да мога да живея където и да било. Знам, че трябва да договоря условията на пребиваването си тук, какви разходи ще му дължа, ще ми взема ли наем, как ще се храня – заедно с тях или отделно (видях, че Роуз и Дженифър не вечеряха с нас). Толкова въпроси имам и все пак да ми дава пари, е така обидно, че… Аз съм тук само заради теб. Знам, че не ме искаш, но пак не мога да ги взема, Сам.
Усещам ръката му на лицето си, трие ме.
– Налага се да уредим този въпрос.
– Знам – отговарям. Нищо повече не ме карай да казвам!
– Остави работата си, за да дойдеш с мен, не може да останеш без доход. Освен това има нещо, което не ти казах. Става дума за сценария – Джеръми ти е превел тези 20 хиляди за него. По принцип можеше агенцията да купи правата от теб чрез филмовото студио. Между другото трябва да подпишеш заявлението си. Джеръми има договор направо с теб, обаче това, което той направи, е грабеж. Сценарият ти не струва толкова малко, той струва много повече. Разправях се с него и мисля, че има някаква надежда да се вразуми. Не може да се възползва така от твоята неопитност. Подозирам, че това, което се случи между вас, го е афектирало. Той е свестен човек, вероятно се е надявал, че ще отговориш на чувствата му, и ако беше станала негова, щеше да е доста по-щедър.
– Сам, какви ми ги говориш?
– Съжалявам, искам да ти обясня.
– Какъв е тоя свестен човек, който определя щедростта си под условие? Такова условие. Ти чуваш ли се?
– Никога не съм го виждал в такава светлина.
– Но аз го виждам точно в тази.
Мисли нещо, а вената на челото му се очертава.
– Добре, да видим как да оправим това. Предложих му да подпишете за реалистична сума, ако иска все пак този филм да стане, както е замислен, с моето участие и още на няколко имена, за които говорихме с него, което означава да ти доплати разликата. Затова отказах да подпиша, за да го принудя да размисли. Предложих му да участваме поравно, но той и това не иска – поне засега. Цялата работа е в това, че който има правата, прибира най-много после при успех на филма. Сигурен е, че ще стане касов, между другото и аз.
– Чакай малко! Всички тези неща, които обясни… Още нищо не съм подписвала, нито с агенцията, нито с Хоган, само говорихме. Предполагам, че той не ми се обади повече заради начина, по който се държах в ресторанта. Аз няма да подпиша нищо с него, не искам. Така че, ако му върна тези 20 хиляди по сметката, от която са наредени, а той ми ги е платил без правно основание, значи никой нищо не е купувал и продавал.
Мейс пада в стола зад себе си, хваща облегалките и отпуска глава назад. Гледа ме съсредоточено и издиша шумно.
– Ти ме разби. Значи снощи не беше просто радостна, била си изненадана от сумата и…
– Аз не знаех, че ще видя толкова много пари. За мен са много.
– Мислех, че сте подписали договор с него. Защо Джеръми не ми каза това, когато говорихме? Но така правата са още твои – по лицето му се изписва лукавата усмивка.
– Има ли някаква вероятност да се опита да го присвои? Все пак го има като текст. 
– Неее – веждите му се събират. – Не би го направил.
– Ако се стигне до спор, имам коз.
– Какъв?
– Илюстрациите. Още са у мен и няма как да са направени без текста. Аз не знам колко струва това, което написах, но щом смяташ, че не е бил справедлив… Все пак е най-добре по-бързо да му върна парите, като го уведомя писмено, че няма основание за превода. И после мога да го продам наистина. Ако някой го поиска. Все някой ще го купи, може би самата агенция, струва ми се, че достатъчно шум се вдигна заради този сценарий. Или пък защо не отново Хоган? Колко повече струва според теб?
– Харесва ми, бързо се ориентираш. Няма да му дам да помирише сценария ти. Като си представя как ми показа сметката си снощи – щастлива, наивна, щях да умра от мъка. Нямала си и хиляда долара в нея, а той… да ти подхвърля… да се възползва така! – повишава тон и в очите му се появява от онази ярост, с която го помня от филмите му.
Слагам пръст на устата си да му направя знак да не вика.
– Елена, виж, малко е странно и не искам да… Видях те само преди седмица и оттогава… но свикнах с теб, сякаш времето е без значение. Дали просто така стана, дали е трябвало да стане с някаква цел, не знам, но аз съм вече възрастен мъж, а ти… Как да го обясня? Ти си скъпоценност, много рядка, не вярвах, че съществуваш, че изобщо има такива хора, и не можех да позволя да ти се случи нещо. И бях прав, те щяха да
те наранят – ето виждаш, дори Джеръми се издъни. Единственото, което ми хрумна, е да те отведа оттам. Но наруших живота ти така. Все пак съм много щастлив, че прие, радвам се, че стана така. Сега няма да ти позволя да направиш повече грешки. Съжалявам, че ти говоря по този начин, но съм врял и кипял в този бизнес, в който ти едва влизаш. Това е свят на хищници, повярвай ми, Джак правилно те е предупредил. Ти не можеше да останеш беззащитна там.
Сърцето ми ще изскочи. Единственото, което разбрах, е, че ме пази. Но защо? Може и той да не знае – защото е по-опитен или просто защото може. О, аз знам, съжалява ме. Видял е колко съм уязвима, а се смятах за силна. Боже, какви му ги наговорих! Трябва да го направя, трябва да му кажа.
– Това, което сега казваш, и това, което ти обещах да споделя в колата на идване, но не можех пред Питър… Притеснявах се, че нямаш причина да го правиш – да ме взимаш тук. И съм била права, ти не знаеш какво да правиш с мен сега, измисляш го в крачка. Не ти е трябвал асистент, бил си добре и без. Използва плана на Хоган – това, което той искаше, просто се хвана за идеята, нали? Каза го – единственото, което ти е хрумнало. Дори нямаш логична причина като него. Той поне можеше да се оправдае, че ме харесва като жена, ти и това не можеш. Не искаш да признаеш, но всъщност го направи от съжаление. Дори го каза, станало ти е мъчно за мен – вдигам ръка да го спра, защото виждам как се надига и ще ме прекъсне. – Знаеш ли в какво положение се намирам сега? Нямам работа тук. Ето, вече ме спаси и можеш да ме съжаляваш на спокойствие. Искаш да живея тук, да се уча безплатно на занаята ти. Сега какво и пари ли да взема?
Мейс скача от стола и ме хваща за раменете.
– Недей! – гласът му е дрезгав. – Елена, погледни ме!
Вдигам очи.
– Навсякъде съм чужда – гласът ми трепери. – Там или тук, все тая. Ти ме излъга.
– За кое?
– Че искаш да работя за теб.
– Не съм. И не съм казал точно това. Казах, че те искам за асистент, което е различно. Дори няма да бъдеш точно асистент, нали ти обясних? Искам да ми помагаш в същинската работа, която имам. Ако си само асистент, дори няма да влизаш тук. Използвах тази дума, защото ти нямаше никаква представа, а тя е най-близко. Добре, ще ти казвам сътрудник. Има ли значение това? Имам нужда от помощта ти, наричай я, както искаш. И ако знаеш само колко много работа има. Не е вярно това, което си мислиш. Казах, че само това ми е хрумнало не заради намерението на Джеръми, а защото не можех да направя нищо повече за теб там. Трябваше да се прибера. Тук текат снимки, преработваме сцени, още не съм ти разказал – разтърсва ме, докато говори. – Не съм те излъгал. Трябваше още миналата седмица да те взема, за да не се разкарвам втори път, но ти нямаше да тръгнеш.
Гърлото му гъгне, сякаш е пресъхнало, очите му са разширени и зачервени. Значи сега е пътувал само заради мен, не е имал друга работа, измислил го е. Аз съм била бизнес предложението. Дори не е бил сигурен, че ще се съглася, но все пак дойде.
– Ти ми повярва и ме възнагради предварително така, както никога не съм заслужавал… и аз трябва да… Разбираш ли? Повярва ми. А сега се съмняваш.
Какво му причинявам? Мисли, че е изгубил доверието ми. С право го мисли, но странно, именно защото ме лъже, ми се струва, че съм по-важна за него, нямаше да си прави труда иначе. А това, че му вярвам, е награда за него. Никой никога ли не му е вярвал? Не знам какво да кажа. Иска ми се да се хвърля и да го стисна, да му покажа, че той заслужава доверието ми, но е неуместно. Как няма да му вярвам, аз нямам избор, на никого не вярвам така. Може би не съм чужда. Може би съм права за това, което умът ми подозира, а душата знае. Той е най-скъпото ми нещо, нищо, че го нямам. Сълзи тръгват отново. Стоим така известно време, съвсем близо. Чувам сърцето му, или поне така ми се струва. Усмихвам се, защото то ми връща вярата.
– Остани!
– Ами аз… току-що дойдох. Ще ми даваш ли истинска работа?
– Нямам неистинска – от гърдите му излиза дълбока въздишка и ме прегръща.
Имам нужда от това, Боже, каква нужда имам! Но кръвта ми се стопля и се смесва със солта на сълзите, става силна и пулсирам, допряна до гърдите му, вдишваща неговия дъх. Ще стане експлозия, а това чувство е на осем дена още, само на толкова и той не го изпитва.
– Добре, че не съм мъж.
– Защо?
– Ако бях, щеше да е странно сега някой да влезе.
Започваме да се смеем. Пуска ме и изтривам лицето си.
– Жадна съм, ти искаш ли нещо?
– Да, аз ще отида, седни! Оттам на дивана е по-удобно – казва и излиза.
Знам, че не бива да плача пред него, но той… Прегръщал ли ме е някой друг така? Навън отдавна е тъмно. Дори не се разбрахме за условията по пребиваването ми тук. Докосвам вещите му и си повтарям, че е Сам Мейс. Като го гледам, някак не мисля за това, забравям кой стои срещу мен, защото аз всъщност знам, познавам го, а е изграден от много пластове и се налага да си припомням последния – звездния. Сядам в кожения стол, удобен е. Сещам се за картините, които така и не разгледах. Не съм рисувала от години, ако не броя иконите. Скиците… трябваше да ги донеса. Ще ги взема, докато се върне.
Влизам, без да чукам, нали така ми каза. Сам стои в средата на стаята с две чаши в едната ръка и две коли в другата.
– Помислих, че… Елена!
– Илюстрациите – оправдавам се и ги повдигам, – но малко се разбъркаха.
Трябва бързо да разсея това. Слагам ги на масата и взимам от ръката му чашите.
– Хайде де, отваряй ги! – поглеждам го с най-милата си усмивка, поне така си въобразявам.
Това действа, той си възвръща обичайния маниер и ми налива.
– Ела да седнем! – казва и влиза в стаята за гледане.
Вървя след него, той сяда и ме поглежда. Добре, ще седна. Започвам да го разбирам, без да говори. Само дето не искам да съм така близо до него, а този диван е двуместен.
– Утре съм на снимки. Ще дойдеш ли?
– С удоволствие. Нали това е работата ми? Трябва да върна парите на Хоган. Кога ще излезем?
– В 8, по-рано няма смисъл.
Звъни на някого и обяснява много подробно казуса с Хоган. Разискват, после казва, че ще купи сценария, иска да му изготвят договор за утре, и благодари.
– Имаш ли електронно банкиране? – ме пита и потвърждавам. – Чудесно, можеш по всяко време да извършиш превода. Ще подготви текста на писмо, което да изпратиш на Джеръми, но може и без това според него.
– Защо каза, че ще го купиш?
– Защото ще го купя.
– Не трябва ли да съм съгласна?
Навежда се напред и после се извърта към мен.
– Елена – прави пауза. – Не си ли съгласна?
– Написах го, защото Хоган ме помоли. Но аз изпълних обещанието си към него, не се чувствам като предател, тъй като той не ми каза истинския си мотив, измами ме. Ако знаех това в началото, нямаше да се съглася да пиша и сега нищо нямаше да е същото. Затова, ако сега знам защо го искаш, ще реша. За какво ти е?
– Защото всеки би го искал, добър е. Искам да го продуцирам.
– Не носи ли рискове? Аз съм безименна.
– Винаги има рискове, без изключение, но това не ни спира, иначе няма да има филми.
– И ще поемеш този конкретен риск, дори ако сценарият не е мой.
– Разбира се. Забравяш, че ще изкарам пари от това – много. Е?
– Ако ти го подаря, също ще изкараш пари от него, нали?
– Не можеш да го подаряваш.
– Как да не мога, мога, разбира се, дори с договор мога – врътвам очи победоносно.
– Елена, моля те, дръж се сериозно!
– Не искам да взимам пари от теб. Това би осквернило всичко, в което вярвам. Виж какво правиш за мен… напълно безкористно! Не мога.
– Боже! Защо правиш така? Не искаш ли да изкараме пари? И не си тук, защото съм безкористен, нали ще се ползвам от труда ти.
– Аз не искам да печеля. Не мога да ти продавам нищо. Затова пък нищо не пречи да ти го дам.
– Добре, щом логиката ти е такава, и аз мога да ти давам, без да искам труда ти. Съгласна ли си? Щом ти можеш да ми подариш сценария, аз пък мога да ти преведа по сметката една сума, каквато сметна, за подарък. Престани!
– Искам телефона на Джак.
– Ще ме умориш. Не, ти ще ме довършиш.
– Дай ми го!
– Там е среднощ.
– Добре, тогава утре – съгласявам се и си допивам колата. – Искаше мъжко приятелство, нали? Приемаш ли едно предизвикателство? Няма да има скоро друга възможност.
– Не те разбирам, но да!
– Уоаа – оригвам се и Сам се разсмива. – Давай! Сега ти! Докажи, че се стараеш! – казвам, а той продължава да се смее.
– Чакай малко да се събере! – и допива своята кола. – Уооаааа.
– Само доказа нещо, което вече си знаех.
– Какво?
– Че ти си повече мъж от мене.
Смее се отново.
– Как ги правиш тия работи? – пита и го поглеждам въпросително. – Да обръщаш настроението си така лесно. Остави своето, ами и моето манипулираш.
– Аз! – възкликвам обидено. – Аз! Аз – манипулатор? Аз, която рева на… филми, щях да кажа, ама то всеки реве на тях, аз рева на песен бе, човек, на прогнозата за времето рева… да манипулирам настроението на актьор? Пак – на актьор. Вие сте професионалисти в това, манипулатори такива.
Превива се от смях.
– Утре как ще протече денят, след като ми дадеш телефона на Джак?
Това го разсмива още повече.
– Смей се ти, ама в 7 сутринта ще ти тропам на вратата със същия въпрос и тогава няма да ти е смешно.
– Какво ще го питаш, което аз не знам?
– Сега се замислям дали си заслужава. Исках да чуя неговото мнение за стойността на сценария, ти не ми каза. Но защо ми е да знам? Не искам да ти причинявам повече тревоги. Постъпи, както прецениш, доверявам ти се! Останаха много въпроси за обсъждане, но да ги оставим сега, става късно, може би имаш да си припомняш реплики. Не искам да съм ти в тежест, затова ми кажи утре какво искаш от мен, какво трябва да правя?
– Оу! – казва с умиление. – Само ще гледаш, за да се запознаеш с процеса на снимане.
Ставам, като се подпирам на коляното му. Майчице! Защо го направих? Това не съм аз, оная е.
– Лека нощ! – казвам.
– Лека нощ!
Излизам, като обирам чашите. Нося ги в кухнята и ги измивам. Къде да ги сложа, трябва да се ориентирам тук? Оставям ги на плота на една салфетка. В цялата къща е настанала тишина. Роуз сигурно си е отишла. Връщам се в стаята си.
Мушкам се под завивката, настройвам си алармата и затварям очи. Откакто го познавам, егати шеметните емоции, егати седмицата, в която се скъсах от рев, егати полета, егати целувката по бузата, егати залива, егати бизнеса за хиляди долари, ще ме подлуди този човек. А преди беше толкова лесно. А бях ли толкова щастлива? Мама! Ставам и включвам лаптопа, дано е на линия. Но тя не е, затова правя нареждането още сега, банката ще го отрази в работното си време. Мама ми звъни, там е сутрин, забравих. Разказвам ѝ как пътувахме, как той ме вкара в пилотската кабина, как пристигнахме, как се настаних, какво е тук – обръщам ѝ лаптопа да огледа стаята, за другите хора в къщата, за хубавата гледка към океана, за студиото и че утре ще ходя на снимките му. Не ѝ казвам само за парите. Мама само клати глава, цъка, разплаква се за малко, после ми чете да си опичам акъла, да внимавам и т.н. Обяснява ми за тамошните им работи, за сестра ми, за отложеното пенсиониране и накрая, без връзка с останалото, за което говори, ми казва:
– Той е много по-голям от тебе, Ели.
– Кой? – правя се на луда.
– Стига, ти няма да се хвърлиш така, ако не беше той.
Разкрита съм. Но съм упорита, мамо, знаеш, ще отричам до кръв. Така и правя.
– О, мамо, той ми е като батко Гошо.
– Можеш ли да му имаш доверие?
– Да, имам му.
Мама пъшка. Приключваме разговора малко след това. Спи ми се. 

Колко ли време ще ми трябва да приема всичко това за истина? Сред многото образи на усмивката му, на тъмната му коса, която е тънка почти като моята, а също толкова непослушна, на очите му с цвят, който не подлежи на оприличаване, защото се променя от зелено до сиво-синьо, на твърдото му коляно с опънатите дънки, на релефа на долната му челюст, на дълбоката бръчка между веждите и тръгващата малко вдясно от нея вена като българския символ, на пръстите му, вкопчени в моите в самолета… някак заспивам…