Глава V

Последното причастие

- Да. Ала само ти ще продължиш нататък – каза шаманът. На лицето му се бе изписала строга физиономия, доколкото самото лице позволяваше това.

- Сам?

- Да сам! От тук нататък всичко ще зависи само от теб. Запомни го! Трябва да си силен. Трябва да покажеш, че наистина искаш нов живот...

- Това ще е лесно – реши да го прекъсне Йоан, стори му се, че не ще има повече шанс за това и бе прав.

- Това ще ти помогне, когато останеш сам със съдбата си – каза малкото човече.

То бръкна в колана на препаската си и от там извади една малка, около дванадесет сантиметрова гравирана фигура. Приличаше на някакъв дракон, който се беше изправил на задните си крака, ала лицето му бе много странно, все едно човешко. Нямаше крила. Цялата фигура беше от черен гранит, ала сякаш бе направена от няколко части, а не от едно парче. Йоан взе подадения му тотем.

- И преди да си ме питал, за какво служи – изпревари го малкото човече – натисни главата му и ще видиш. Трябва да го убиеш – и шаманът погледна напред в магическото езеро. Там, където водопада разбиваше ароматните си води. Там, където сгушено на кълбо стоеше в своя малък трон, уродливото животно – неговият тейт.

Йоан послуша думите му. Натисна гранитния „дракон” по главата и за малко не го изтърва от изненада. Тотемът изщрака и едно черно острие се появи от долу, което довърши целостта на фигурката. Предницата и се беше разтворила, като частите и се бяха завъртели на сто и осемдесет градуса, така че фигурата на дракона се сдоби с крила, който каменният звяр държеше плътно прибрани към гърба си, който образуваше една доста удобна дръжка. Острието беше необичайно, сякаш не бе изникнало от малката фигурка, защото тя едва ли можеше да го помести в себе си. Ала това бе само на пръв поглед, защото в действителност не бе чак толкова дълго, но вълнообразната му форма можеше да излъжи всяко око. Йоан се загледа в гранитния дракон, който заспа в ръката му, сякаш бе сътворен специално за него. Тялото на звяра, което представляваше дръжката на тази необикновена кама, се бе загубила в прегръдката на Йоановата ръка. Единствено острото, вълнообразно острие се подаваше навън, разкривайки своята смъртна заплаха.

Йоан знаеше какво трябва да направи, знаеше какъв е залогът, но въпреки това вътрешно се разкъсваше от съмнения и черни чувства. До тогава не беше наранявал физически друго живо същество. Насилието в неговата чиста форма, не пречупено в собствената му садистична забава да обсебва женските съра, му беше чуждо. За това и първите стъпки в магическото езеро, чиято повърхност все още гореше в сини пламъци, му бяха много плахи. Парфюмът в него бе замрял в един постоянен, не натрапващ аромат. Огънят също не сияеше както преди. Течността се видя някак си противна на умиращия. Тя бе гъста и лепкава, и усещането с допира ù беше напълно противоположно чувство с благоуханието ù. Дъното на езерото бе толкова неравно, че Йоан си помисли, че гази по някакви трупове, aла въпреки това противно чувство той продължи към своята цел.

Уродливият плъх забеляза човекът, който идваше към него, наостри уши и се размърда в своя трон.

Йоан продължаваше упорито, ала често на ум проклинаше неравното дъно, което за малко на няколко пъти не го повлече на долу. Вървеше така, че едната си ръка да държи винаги отзад, потопена във водата. Тази ръка, с която държеше драконовата кама. Умиращият погледна напред, където на по-малко от метър, върху едно огромно листо от водна лилия седнало на един сноп преплетени пръчки го гледаше едно животно, което той все повече оприличаваше на плъх. Пред него бе неговият тейт, който щеше да разкрие съдбата му.

Животното знаеше, че този човек, толкова хилав и болнав, приличащ по-скоро на ходещ скелет, носи със себе си смъртта. Малката гад знаеше за черното острие, което той толкова добре прикриваше зад гърба си, ала не издаваше ни най-малко чувство на смут или пък паника. Спокойно като вечността, разляла се във водите на това езеро, в неговото езеро, то изпиваше с поглед приближилата се мрачна фигура, в чийто поглед видя страха.

Йоан достигна до целта си. Тя беше точно там, където очакваше. Ала болният не знаеше какво да прави. Тейтът стоеше все така спокойно пред него и сякаш нямаше нещо, което можеше да накара черната му душичка да потръпне. „Но защо не се страхува от мен?”. Какво е това животно, да не се бои от човек? Той си даваше сметка, че това плъхо-подобно същество не е обикновено. То стоеше все така смело пред него. Йоан не устоя на погледа му и потъна в него. Хиляди чувства и емоции връхлетяха в това толкова слабо тяло, което не можеше да ги удържи. Чувствата бяха толкова тежки, толкова истински, че Йоан силно съжаляваше, че го погледна в очите, защото тяхната сила не беше за всеки. Тогава в съзнанието му се появиха неясни и размазани събития, ала те не му бяха познати. Това определено не бяха някакви негови спомени, по-скоро бяха нови все още не изживени моменти.

Това беше бъдещето!

Йоан потъваше все по-дълбоко в плаващия капан на животното, което му предлагаше съдбата на тепсия. В погледа му той видя, че всичко, за което разговаряха преди малко с шамана бе истина. Ала една много по-брутална и мрачна истина. Разбра цената, която трябваше да плати, ала не само веднъж – не! За да получеше вечен живот, той трябваше да умира всеки ден, за да се ражда на следващата нощ отново. Смъртта му щеше да е мъчителна, пропита с болка. Толкова отвратителна, ужасяваща. Уродът се постара Йоан да почувства тази болка, всъщност само малка част от нея, ала тя бе достатъчна, за да разбере исканата му цена. Умиращият видя своята съдба, ако приемеше условията можеше да живее вечно, но какъв живот го чакаше само – сив, черен, изпълнен с мрак, лишен от чувства, но за сметка на това изпълнен с магия, едни отделни кратки изрезки от света, различни всеки път, идващи с началото на всяка нощ и умиращи с началото на всеки ден.

Смърт и рождение завинаги!

Йоан успя да затвори очи, тъкмо навреме, защото само още няколко секунди в мрачния поглед на неговия тейт бяха достатъчни, за да се откаже от всичко. Той не се отказа от предстоящите мъки, нито пък от новия живот, нито от болката, която го очакваше, нито от нечовешките способности, които щеше да получи, нито от вечността. Не, той не се отказа, защото затвори очи!

Когато отново ги отвори пред погледа му се появи същото малко, гадно животинче, което преди това го накара да усети страха, както никога не беше го усещал до преди. Сега то му беше някак си безразлично. Погледна отново в очите му, ала не потрепна дори, явно те му бяха казали всичко, което е трябвало да се каже. Една злобна усмивка напираше да се роди на Йоановото лице. Първоначално тя бе плаха и успя да изкриви само крайчеца на устните му, ала после набра смелост и накара Йоан да се захили идиотски, с широко отворена уста, която показваше две редици от снежно бели и прави зъби. Цялото тяло на Йоан се затресе обзето от еуфорията на смеха. Всичко му се виждаше безсмислено, сиво, лишено от смисъл. Тогава Йоан изпита едно добре познато му чувство, чувство, което нямаше еквивалент и беше сътворено единствено в обърканата му глава – чувство на величие, чувството, че притежава всичко, цялото това вълшебно място, храма, джунглата – целия свят. Смехът го напусна, когато реши, че вече беше достатъчно. За това и умиращият остана сам срещу малкото животно, срещу съдбата си и реши да не губи повече време. Вече не се страхуваше от това, което предстоеше.

Тейтът видя заплашително надигналата се ръка. Видя злобата в очите на онзи слабичък човек, който стоеше пред него. Разбра какво го очаква и реши да не остане безразличен в случващото се, за това се присъедини към лудостта.

Йоан за махна с драконовата кама към животното. Ударът му беше силен, без капчица колебание и щеше да убие малкото животинче, ако то не отскочи навреме и не се нахвърли към лице му. Уродчето притежаваше впечатляваща ловкост и пъргавина. Когато най-сетне успя да се докопа до главата на Йоан, то почувства облекчение, почувства се победител. Долните му по-дълги крайници бяха толкова силни, че когато се увиха около врата му, той не можа да разтвори задушаващата го прегръдка, каквито и усилия да полагаше. Предните малки лапи на „чудовището” бяха недъгави, сякаш жестоко премазани, ала от тях изникнаха по пет черни нокътя, закривени като рибарски куки и също толкова остри, които се забиха в ушите на умиращия. Йоан закрещя от болка. „Какво ПО ДЯВОЛИТЕ? Нима си мислех, че ще е толкова лесно?” Той се замята на всички страни. Езерото зашава под него и няколко пръски от благоуханната течност, която се беше събрала в него опръскаха него и животното, което все така си оставаше впито в лицето му. Течността накара малката гад да впие още повече ноктите си и за малко да откъсне ушите на жертвата си. То заквича, както никога до сега. Писъците му бяха нетърпими. Някаква жал можеше да се открие в тях, ако се заслушаш по-внимателно.

Йоан усети, че ще загуби съзнание. Краката му отказваха да държат изтерзаното му тяло повече и той се свлече на дъното на езерото. Когато главата му се потопи в течността, уродчето най-сетне освободи жертвата си и панически отскочи към голямото листо водна лилия. Приземи се почти успешно, почти, защото задните му крака и задника му цопнаха в горящата течност. Това за малко не го уби, защото заквича толкова жално и едва, едва, сякаш останало без капчица сила, без капчица живот затътри тлъстото си телце напред, далеч от водите на езерото. Животното се просна върху своя трон от клонки и затвори очи.

Йоан дойде на себе си и усети, че потъва. Сякаш бе попаднал в капана на някакъв сън, който го поглъщаше. Усети топла течност, която беше навсякъде около него. Поиска да отвори очи, за да разбере какво точно се беше случило, но това не се оказа добра идея, защото в мига, в който го стори усети изгаряща болка в очите си, който за пулсираха в агония и го накараха да затвори клепачите си. Главата му щеше да експлодира от хилядите нажежени игли, който се впиха надълбоко в мозъка му. Всъщност това бе само чувството, което сетивата му сътвориха при допира на очите с горящата течност, но то много приличаше болката от забити игли в главата. Йоан зацапа в езерцето, чиято дълбочина бе толкова, колкото да закрие тялото му почти до гърдите. Помисли си, че ще се удави, ала болката го напусна толкова внезапно, както се беше появила, а с това и мозъкът му започна да мисли трезво и той направи това, което трябваше – успокои се и се изправи на крака. Вярно в началото, когато се надигна се препъна в неравното дъно и залитна отново към него, но с втория опит най-сетне успя. По-дяволите колко неравно и пихтиесто беше дъното!

Йоан се почувства победител. Очите му още пареха и до мозъка му достигаха размазани картини, но той съвсем скоро видя цялата обстановка, приблизително такава, каквато я остави. Видя урода, който се бе свил на кълбо в трънестия трон. Телцето му трепереше, там, където течността го бе погалила, кожата му бе обгоряла и огромни мехури се бяха появили по нея. То страдаше. Започна да кашля, ужасяващи хрипове родени от раздиращи болки в белите му дробове, задавиха гърлото му и то загуби съзнание. Ала някакъв нищожен трепет, една последна искра на живот го върна броени секунди след това. Животното изплю няколко кръвясали храчки и започна да диша отново. В бавно умиращия му поглед можеше да се види края. Не му оставаше още много. Йоан изпадна в паника. Почувства, че не трябва да оставя тейтът му да умира така.

Той трябваше да го убие. Той!

Сигурен беше в това. Иначе всичко губеше смисъл. За това панически потърси острието, ала то вече не бе у него. Гледаше ръцете си, в които до преди малко се намираше драконовата кама. Започна да опипва тялото си, въпреки че си даваше сметка, че няма да го намери. Камата беше паднала в езерото. Там долу. Преди малко, когато беше свлякъл. Няколко сълзи затекоха по Йоановото лице, което се бе присвило в най-жалната гримаса, на която бе способно.

Всичко беше толкова гадно! Противно! Трудно! Йоан знаеше какво трябва да направи. Затвори очи и потопи глава в езерото.

Страхът от болката превзе съзнанието му. Болката, която щеше да го обсеби в мига, когато отвори очи. Йоан издиша малко от събралия се въздух в гърдите му, който се разби в повърхността на езерото, по която се появиха няколко мехурчета. Трябваше да го направи! Нямаше друг избор, нито пък и време, за да измисли нещо друго. Страхът постепенно се разми и сърцето му заби в един по-нормален ритъм. Той отвори очи. Само миг след това вече съжаляваше.

Лудост! Първичен страх преплетен с ужас! Това изпита Йоан тогава. Не само защото очите му започнаха да горят и погледа му започна да се пълни с червени, кървави петна, обвивайки всичко в една алена пелена. Нито пък заради горящата течност, която изпълни дробовете му, когато закрещя в един ням, истеричен писък под повърхността на езерото. Всичко това, физическата болка, която изпита тогава бледнееха в сравнение с гледката. Гледката, която проклетите му очи виждаха. Тя доведе лудостта. Когато Йоан вървеше през езерото все имаше чувството, че тъпче по някакви трупове, когато погледна към дъното разбра, че това беше така. Десетки, стотици умрели животни, от всякакви видове, сякаш разпрострени като един разложен килим бяха покрили дъното. Всичките те бяха с изцъклени очи и отворени усти, готови всеки момент да погълнат някого. Йоан усещаше мъртвата плът, погнусата му дойде в повече, дори за миг забрави болката, забрави всичко, цялото му съзнание, тялото му се отдаде на безсмислените викове, които изкараха и последния дъх от дробовете му, за това той излезе на повърхността. За да поеме глътка въздух. За да продължи да живее.

Когато се надигна и усети отново въздуха той пое дълбоко дъх, ала това беше съпроводено с нова болка, сякаш така необходимият му кислород раздра гърдите му. Отвори очи, ала ярката светлина на сините пламъци го заслепи напълно и погледът му остана празен, потънал в една светла празнота. Не знаеше къде се намира точно, но знаеше, че трябва да продължи. Затаи дъх и отново потъна в езерото, трябваше да намери камата.

Започна да опипва дъното, но със затворени очи, не смееше да ги отвори и не заради болката, а заради гледката, която щяха да му разкрият. Ръцете му трескаво търсиха острието, ала единственото, което напипваха беше нещо пихтиесто и гнусно, нещо, за което Йоан добре си даваше сметка, но отричаше. Скоро, когато отново се наложи да поеме глътка въздух разбра, че няма как да стане по този начин. Подаде леко глава над повърхността и вдиша дълбоко, когато отново се потопи отвори очи. Няма смисъл да ви разказвам за болката, която веднага се впи в очите му, тя беше най-силна тогава. Кърваво червената пелена пред погледа му потъмня и Йоан бе напълно сигурен, че скоро нямаше да може да вижда въобще. За това реши да се възползва максимално от последните секунди и това даде резултат. Из между всички трупове, из между празните погледи на десетки мъртви глави, той видя черната кама. Това, което толкова търсеше бе на не повече от метър от него. Един метър, който го делеше от целта, от изкуплението, от ослепяващата го болка. Протегна ръка и стисна силно в нея камата, нямаше да я изпусне повече. Никога! Затвори очите си, който вече почти не виждаха нищо – единствено няколко различно червени, кървави оттенъци. Надигна се над повърхността и пое въздух с облекчение. Чувстваше се добре, въпреки раздиращите болки в гърдите, въпреки парещите, зачервени очи, по чиито страни се стичаха кървави сълзи. Погледът му беше размазан, ала все още виждаше, макар и безформено, всичко около себе си. Беше уверен, че ще довърши започнатото. Упъти се към едно зеленикаво петно, което много му приличаше на лист от водна лилия. Камата беше в ръката му.

Тейтът лежеше свит на кълбо, потънал дълбоко в своята болка. Не бе обърнал внимание на полуделия човек, който се мяташе и потъваше отново, и отново в езерото. Не бе обърнал внимание поне докато не усети, че се задава пак към него. Уродът забеляза черното острие, което отново бе в ръката на слабия човек. Надигна се, до колкото болката му позволяваше и започна да се ежи на своя нападател.

Йоан усети, че е достатъчно близко до листото и се спря. Не можеше да види добре, не и през аленото було разпростряно пред погледа му, но усети, че животното се готви за нов скок. Така и стана. То полетя отново към лицето му, ала Йоан сякаш не смяташе да направи нещо каквото и да е било. Просто стоеше спокойно и чакаше. Една от най-ненатрапчивите усмивки бе украсила лицето му.

Само няколко сантиметра разделяха ноктите на „звяра” от лицето на Йоан и точно в мига, в който те щяха да раздерат плътта и да се впият в него, той вдигна рязко ръка, тази, в която държеше черната кама, която посрещна връхлитащото животно. Острието – черно, гранитно черно, почервения от алено-кървавите цветове, с който го обагриха вътрешностите на животното. Йоан вдигна рязко ръката си, в следствие, на което острието премина по цялата дължина на телцето му. Направо го разпра. То падна отново на трона си, ала вече приличаше по-скоро на две отделни животни, всяко с по половин тяло. Съединени от разпилени, кръвясали вътрешности, свързани с бълващи кръв, разкъсани артерии и вени. Ударът го бе разцепил на две почти симетрични части, единствено главата на животното бе още цяла и сякаш на нея нарочно бяха закачени половините на мъртвото тяло. Тогава невероятните неща продължиха да се случват. Тишината, която бе успокоила въздуха преди миг се разцепи от крясъци. Ужасяващи, молещи за милост викове, който сякаш идваха от гърлото на малко дете изпаднало в беда. Освен проклетите крясъци във въздуха се чуваше и злокобен смях, но от къде точно Йоан не можеше да определи. Умиращият мъж запуши уши, защото звукът остър и противен, бе стигнал до такава честота, че започна да го наранява. Въпреки опитите си да заглуши крясъците, болката ставаше все по-силна и непоносима, сякаш някой се опитваше да забива пирони в ушите му. Всеки следващ писък забиваше като с чук пирона все по-надълбоко. Йоан помисли, че главата му ще се пръсне от болка. Очите му все така не виждаха, а сега и ушите му бяха пострадали, скоро може би нямаше да може и да чува. Изостри, доколкото му беше възможно, погледа си и успя да види разпраното животно, ала алената пелена пред очите му прикриваше отвратителната гледка, която бе сътворил сам. Със собствените си ръце! За махна отново с камата към тейта. Този път ударът му беше перфектен. Въпреки, че почти не виждаше, той бе насочил камата толкова прецизно, че когато остротата на смъртоносния й връх достигна до тялото, сблъсъкът им доведе до една последна експлозия от кръв, след която главата на животното, отделена като с гилотина, направо отлетя и цопна в езерото – там потъна при другите мъртви глави и тела, с широко отворени очи и усти, готови да погълнат някого.

Писъците секнаха...

Отвратително-болезненият звук потъна заедно с главата на животното. Йоан се чувстваше на предела на силите си, трябваше да се свлече на земята, да затвори очите си, от който капеха кървави сълзи, солта във всяка една от тях събуждаше отново и отново болката. Тъпанчетата на ушите му бяха се спукали от жестоките писъци и заедно със слепотата го бяха затворили в един негов свят, един безширен затвор. Трябваше да свлече на земята, трябваше да припадне, да загуби за миг поне съзнание, за да се отърве от болката и самотата. Но това бе лукс, който Йоан не можеше да си позволи и той добре осъзнаваше това. През почти слепите си очи, през червения им филтър успя да открие тялото на тейта, чиято половина лежеше върху трънясалия трон, като някакъв жертвеник, а другата се бе свлякла върху листото, което бе облято цялото в кръв. Трябваше да продължи, трябваше да намери сърцето. Изпадна в паника, та почти не виждаше, а с този червен поглед, в тази кървава бъркотия нямаше да е лесно. Тогава съдбата явно се смили над него. Една червена светлина, голяма, колкото малко топче, заискря сред месата закачени по тръните на трона. Това беше сърцето на тейта – беше се превърнало в кърваво червен искрящ рубин. Йоан протегна свободната си ръка и бръкна сред тръните, за да вземе това, за което бе дошъл, за което бе убил. Тронът заби стотиците си игли в ръката му, от която бликна кръв, но той не почувства почти нищо, може би заради останалите си болки, а може би заради радостта, която го обля, когато стисна аления камък в ръката си. Магия във формата на чиста, топла енергия го обля целия. Беше успял! Беше заслужил нов живот, оставаше всичко да е вярно, но в душата му не се намираше ни най-малка капка съмнение в това. Погледът му започна да се губи съвсем, очите му покорени от болката, отказаха да му се подчиняват и той загуби зрението си напълно. Затвори очи и се дръпна рязко от листото, това накара тръните на трона да се впият още по-силно и безмилостно в ръката му, като за малко не свалиха цялата кожа, но все пак Йоан се раздели с голямо парче от нея. Добре, че в този момент не виждаше, а и сетивата му бяха се притъпили, инак щеше да забележи голите меса, който висяха от началото на китката, та чак до върха на лакътя, десетки, кървави линии, разпрани от бодлите, който бяха превърнали ръката му в парче сурово месо. Идваше краят. Йоан знаеше това и механично, без да влага какъвто и да е умисъл, той се отправи към своя приятел, който трябваше да бъде все още там, на голямата площадка пред импровизираното езеро.