ЛУДОСТТА Е ПОНОСИМА, КОГАТО И ДВАМАТА СА АБСОЛЮТНО ЧАЛДИСАНИ

„Ха-ха!” – изсмя се графът на развален испански.

„Простак” – каза графинята и се изплю в кафето му.

І

Графът седеше на източния бряг на река Йордан и съсредоточено съзерцаваше педикюра си. Беше облечен в потник и парашутки. Върху голото му теме стърчаха няколко косъма, като всеки един от тях се бореше за независимост. Пушеше пура, демонстративно набучена в лулата му – това беше едно от невинните му проявления на изпечен ексцентрик.

Единственото нещо, което говореше за благородното му потекло, бяха тънките мустачки и интелигентният му проницателен поглед, но това беше само камуфлаж. Графът беше невероятно тъп. И въпреки че в жилите му от векове течеше графска кръв, той беше особняк и не в коловозите на съответното поведение, както го изискваше произходът му.

Последна издънка на знатна фамилия графове от южна Франция, той беше наследил всички отрицателни черти от прадедите си на куп.

Беше се зачел в последния издаден учебник по испански за напреднали. От 20 години графът целеустремено се мъчеше над испанския, но все още нищо не беше научил: или беше изкуфял напълно, или беше пълен бездарник към езиците. Но и едното и другото прилепваха така добре към неговата колоритна натура, че не случайно човек би се усъмнил.

Единственият лукс, който графа си позволяваше, за да се изрази на испански, беше краткия и отсечен смях „ха-ха”, който графинята така ненавиждаше.

А, да! Графинята? Къде ли е тя?

- Добре ли си, ma chérie? – изчурулика графът от източния бряг.

- Oui, mon chéri – провлачи графинята и отново потъна в сън ... по-скоро кошмар.

Графинята се намираше върху дюшек в реката и блажено похъркваше, поне в началото...

О, каква рядка птица беше и тя!

Дъщеря на кабаретна актриса и баща от много известен, влиятелен и богат род – така говореха хората. Тя нямаше баща. Беше отгледана из кабаретата в Южна Франция – и от това следваше, че не ù пука от нищо. Но съвършената шантавела, в която се беше превърнала, се дължеше изключително на благотворното влияние на графа. И на невероятната школовка на 60-годишен, богат на преживявания семеен живот.

Графинята беше с наситено зелена коса – любимият ù цвят. Тъй като беше отдавна побеляла, за нея не представляваше проблем да бъде „естествено” зелена. Беше облечена в морско-зелени парашутки и резедав потник.

Графинята беше решила да нагрее кокали след инфарктната екскурзия до Аляска. Тази приумица на графа повиши с още един градус лудостта на графинята.

Настръхна на сън под палещите лъчи на слънцето. Само като си спомни как я зарови в снега и инсценира заминаването си, отново ù настръхна косъмът зелен. Графинята премина от молби до истерични писъци и псувни, и заплахи, след което притихна и смирено прие съдбата си. Когато и последният ù нокът беше изтръпнал и полилавял, графът безцеремонно нагло се появи и, като рицар-спасител на изоставени графини, ù предложи помощта си. От студа ù бяха окапали пломбите и графинята започна да плюва по графа олово. „Жалко, че не са сребърни! – помисли си тя, доколкото можа да размърда замразена сива клетка. – За този вампир De Bois само сребърни куршуми и свеж полъх на благоуханен чесън”. Графинята щеше да се напука от смях. Но тъй като в момента играеше ролята на ледена висулка, щеше да дочака благоразумно по-добри времена плюс достоен повод за отмъщение и смях до припадък. Графинята наостри интелект. През единствената сива клетка, с която разполагаше в наличност, се запрепъваха нажежени до бяло думи: „клада... книги по испански... огън, крематориум... в кой кръг на Ада да го експедира?”. Но това беше твърде много за нейния капацитет в момента. Възмездието щеше да остави за по-после. Сега трябваше да напъне замразена воля и стоически да поддържа сглобено състояние, за да не се разпадне на съставните си части. Не можеше да си позволи лукса да остави смахнатата си законна дружка – тържествуваща и ненаказана – да играе казачок на гроба ù с „йо-хо-хо” и бутилка ром.

„Само почакай!” – графинята се оцъкли, след това заскрежи поглед и навлезе в последна критична фаза – пълно замразяване – със загадъчна усмихва.

На 80 години графинята беше запазила тялото си – след толкова пластични операции и, разбира се, не беше се лишила от удоволствието да пуши. Отвори едното си око, след това другото и бързо сканира цигарите, защото на такава възраст и след такъв инфарктен начин на живот всеки би се роботизирал. Взе си една цигара и внимателно, като се опитваше ръцете ù да не треперят прекалено очевадно, я нагласи в цигарето. Но какво цигаре! Точно 39 см. Заедно с цигарата подминаваха половин метър.

Особено заинтригуваща гледка представляваха ръцете ù. Върху трисантиметровия ù маникюр беше нацапан в отровно зелен цвят лак, който контрастираше с крещящо оранжевото червило. Особено когато всмукваше от цигарето. Получаваше се убийствена за очите атака. В този дух графът носеше слънчеви очила. Но тъй като им беше счупил дръжките, беше ги прикрепил към веждите си с лейкопласт.

- Скъпи - изграчи графинята. По нотките на хистерия, която долови в гласа ù, разбра че пак ще хвърчи перушина. – Престани с малоумните си опити към проклетия испански. Не си ли чат вече колко си изветрял?

- Аз, Граф De Bois, в пълно съзнание, на 87 години, заявявам, че 2000 г. Ще я посрещна с поздрав на испански, усойнице!

- Засрами се,  невежа! Ти си по-тъп, отколкото винаги съм смятала. На кого играеш немци в тил? Поне вземи учебник за начинаещи дебили или разговорник за кретени. Мен не можеш да заблудиш. Или изобщо го захвърли! Знаеш за апоносимостта ми към твоята налудничава страст – испанския.

- За нищо на света, глупава гъска. Ако беше по-наблизо, щях да ти скалпирам зелената растителност.

- А аз щях да ти бръкна в окото - графинята направи демонстрация и му обърна гръб.

Разбира се, те можеха да се държат и благовъзпитано. Да си говорят учтиво. Но това ставаше единствено в компании и почти никога не завършваше така, както беше започнало.

След около 30 минути графинята с неимоверни усилия акостира на брега. И грациозно, като дърта кранта, се пльосна под чадъра. Графът с настървение си бъркаше в носа и пуфтеше. Графинята го загледа с умиление.

- Скъпи, внимавай да не си засегнеш някой очен нерв. Или най-вероятно ще си извадиш окото. Не бих могла да те гледам и кьорав плюс всичко останало.

- С блатни вещици не споделям удоволствията си – парира я графът и с достойнство намести очилата си, които се бяха накривили от усърдната му работа. След това се изтегна и си затананика „Танц със саби”. Графинята разбра намека и засвири отбой. След няколко минути затишие пред буря графинята пусна дълга и просташка прозявка, която завършваше звучно. Но преди да тракне кастанетите, една летяща мравка вече пърхаше в устата ù. Графинята изхълца, направи „яйца на очи”, изцвили жално и падна възнак.

- Oh, mon Dieu – възкликна графът, – сега пък се прави на мравояд.

Графинята прерита с крак и като че ли гушна чемшира. Графът сериозно се обезпокои. Дръпна я яко за косата и я цапардоса по гърба. Графинята направи нещо като парабола и се приземи върху нос.

- Върна ли поръчката, скъпа? Всъщност, откога ядеш мравки?

Графинята го изгледа зверски и се затътри към самолета.

- Оле, скъпа, да побързаме за коктейла! – графът се озадачи. Та току-що той беше казал първата си дума на испански и беше безкрайно щастлив. Той беше един много горд граф. Направи задно салто, след това шпагат и с валсова стъпка се понесе към частния им самолет. – Отлитаме, оле! – повтори графът. За него това означаваше, че вече свободно говори испански.

Летяха за тяхното имение в Кан. Графинята го гледаше с ненавист и се опитваше да го контролира. Графът непрекъснато говореше колко е напреднал по испански. Графинята не издържа и го халоса по достопочтенния череп с учебника по испански. Графът събра очите в умен взор и изпадна в несвяст.

- Испански ще ми учиш! – процеди графинята и се ухили злобно.

В същия момент я осени разяждаща мисъл. Всеизвестно беше, че графът има само една писта по гладкия си като огледало мозък. А сега със своя непреценен подход тя го бе надарила с втора – пистата на интелекта. Като направи задълбочен и проникновен анализ през цялото време на полета, графинята стигна до извода, че нейният потенциален актив – една сива клетка развито и функциониращо с пълен капацитет сиво вещество – е със завидно предимство пред, уви, двете мозъчни писти на графа – едната по рождение, другата от удар. Като ваятел на последната графинята тайничко се възгордя, но в същото време ù се струваше страшничко, че макар и плиткоумно, творението с допълнителния атрибут да не надмине създателя на заключителната част. Но в момента на кацане тя възвърна спокойствие. Тъй като знаеше, че графът е кекав до съвършенство, графинята реши, че не би могъл да постигне дори и задоволителен резултат в интелектуалния слалом. Още повече, пистите му нямаха нито една гънчица, нито едно завойче, които да му послужат като трамплин към умствените висини.

ІІ

Първото нещо, което направиха в имението си, беше да седнат на терасата и да пият кафе. Това беше любимото им.

Графът все още се сърдеше на графинята, но кафето беше универсален буфер за баланс между двамата „ха-хо” и им действаше помиряващо. А това им беше необходимо. Коктейлът започваше точно в 22,00 часа и трябваше да се подготвят. Бяха поканили висшето общество в Кан и някои звезди, които бяха в града. Коктейлът беше по случай завръщането им от Аляска. Всички се надяваха, че двамата перковци най-сетне са охладили страсти, но нямаше да пропуснат събитието за нищо на света.

Графът си сложи 14 лъжички захар и нагло погледна графинята. Тя му хвърли убийствен поглед и си сипа 3 грама сметана.

„Ха-ха!” – изсмя се графът на развален испански.

Графинята позеленя, като придоби същия като този на косата си тон, и от възмущение не можа да каже нищо, само съскаше.

"Членоразделяй, скъпа, да не би да загуби дар-слово?"

Графинята изпи кафето си на екс и сграбчи каната. Тя знаеше прекалено добре, че графът обича да се повтаря и потретя с кафето, но му отмъсти. Изсипа цялата сметана в останалото кафе и най-невъзмутимо започна да пие от каната с цигарето си. Графът се облещи, но този път той не можа да отреагира. След като звучно изпи и последната капка, графинята се усмихна победоносно и се оригна с наслада.

- Терористка! – излая графът и счупи цигарето ù на две, след това на четири, на осем... Графинята беше сащисана, но нямаше време за обичайните им занимания: да си вадят кирливите ризи и да се видиотяват все повече и повече.

Трябваше да се приготвят за коктейла.

ІІІ

Граф и графиня De Bois очакваха първите си гости. Бяха все още сърдити един на друг и не си говореха. Безсрамно си показваха разни работи с ръце и какво би направил всеки с другия – ритници и извиване на врат – но дума не обелваха.

Прислугата сновеше навсякъде. Дотолкова бяха свикнали със скандалните прояви на господарите си, с техните капризи и налудничави идеи, че изобщо не им се впечатляваха. Биха обърнали внимание, ако нещо не беше наред, т.е., ако всичко беше нормално. Но такова адекватно отношение от господарите си не очакваха.

Графът смутено пребъркваше джобовете на фрака си и с физиономия, която означаваше: „аз мисля на испански”, упорито търсеше нещо.

- Пиер - обърна се той към слугата, – не ме гледай стерео, а ми донеси един коняк!

- Oui, Monsieur – Пиер беше в преклонна възраст и се затътри към бара.

Но как да не погледнеш графа с учудване дори и при неговата чудатост? Под фрака беше с бански и папийонка. Единствената волност, която си беше позволил към строго „официалния” костюм , беше орденът за заслуги, който висеше закачен за космите на гърдите му. Графът много се гордееше с този орден, а всъщност нямаше никакви заслуги, нито пък това беше орден. „Нещото” представляваше евтина значка с поза от „Кама Сутра”.

- Конякът ми, Пиер – излая графът. В този момент се  приближи графинята. Беше със зелена ластична рокля. Този път косата ù беше в зелено-металик, вързана на 28 опашки; с обувки от крокодилска кожа с 12-сантиметров ток. Зелено чудовище с кърваво-червени нокти.

Но не това смути графа. Той се вторачи. Графинята пушеше с лулата му. Това преля чашата на буйните страсти и той се захвърли към нея. Пиер се затича в галоп с коняка, но падна и го разля точно пред графинята. Тя се хилеше нагло. Графът се подхлъзна и мина с шпагат между краката ù, като се хвана за роклята, за да не се утрепе. Но това не беше рокля, а хартиена кройка и графът неудачно цопна в басейна.

Графинята, останала по корсет и жартиери, размаха зелен камшик. Това беше нейната изненада за вечерта. И тъй като графът пак оплеска всичко, щеше така да посрещне гостите.

Щатният спасител, който винаги беше на линия, вече измъкваше графа от басейна. Графът изпръхтя като кон и се закълчи, за да изтръска водата. Нямаше никакво намерение да се преоблича. Само хвърли кръвнишки поглед към своята половинка, което означаваше: „по-късно ще се разберем на испански”, и с достойнство зае мястото си на домакин, който очаква своите любими гости.

Гонгът удари.

Гостите влизаха един след друг. Домакините, опитвайки се да се държат пристойно, посрещаха своите гости любезни и преливащи от благоразположение един към друг. Гостите се панираха за момент, но след това се хвърлиха към първия поднос с питиета, попаднал пред очите им. Почти всички бяха ударили по едно на еск преди още да поздравят другите. Следваше втората неотложна задача – по още едно от крак и чак тогава, след възвръщане на душевното равновесие, можеха да продължат гладко тържеството.

- Страхотен тоалет, скъпа графиньо – възторгна се маркиза Бомбалие, която не беше от любимките на семейството.

- О, благодаря, скъпа – графинята се напъчи и изплющя с камшика.

Коктейлът навлизаше във фаза...

След като обстойно обсъдиха неприличното облекло на домакините, гостите се нахвърлиха върху шведската маса.

- Каква сган, скъпи! Защо ли изобщо ги каним тези хиени?

- За да им гледаме сеира, скъпа.

- Погледни ги колко са невъзпитани. Така ли трябва да се тъпчат?

- Аз ще похапна, скъпа – каза графът и се отдалечи.

Графинята отново натъпка лулата и запафка. Към нея се приближи зашеметяващ красавец е ù предложи чашка. Очарована от вниманието му, графинята се закикоти.

- Графиньо, Вие имате стил – убиец, много съм впечатлен. Като прибавим и върховния подбор на цветове, това просто граничи с безсрамна надареност.

- Искате ли да се позабавляваме? – съучастнически предложи графинята.

- На Вашите услуги – отвърна „звездата”.

Графинята доста беше напреднала с чашките, но нареди да им донесат по още една.

В това време на масата графът беше приседнал на едно високо столче – беше го домъкнал от бара – завърза си салфетка на врата и с наслада опита най-напред от хапките, сиренето, хайвера и всички други вкусотии... тези, които бяха около шведската маса, се побутваха и подсмиваха, но на графа изобщо не му пукаше.

- Как беше в Аляска, графе? – осведоми се съседът му.

- Студено, като че ли на северния полюс – нехайно отвърна графът с пълна уста, като обстрелваше съседа си с желиран крем.

Графинята пък беше яхнала артиста и, като го насърчаваше да премине от тръст в галоп, плющеше с камшика и пушеше лулата. Двойката препускаше около басейна. Изглежда и на двамата им беше безкрайно забавно.

Всички се бяха събрали при басейна и недоумяваха какво да правят. Някои наистина се забавляваха. На седмата обиколка атрактивната двойка спря. Младият артист се беше поизпотил. Графинята се хилеше, свлече се от гърба му и застина в поза „Партер”. Графът се приближи и пак се ядоса.

- Дай ми лулата! Цяла вечер се чудя какво ми липсва. А ти, младеж, не закачай благовъзпитаната ми съпруга!

Всеобщ смях...

- Ела си я вземи, миличък – закикоти се графинята все още на четири крака. Дръпна от лулата,  но в същия момент изхълца и погълна всичкия дим. След това прежълтя и главата ù запуши.

- Върни ми лулата, крокодил такъв! - графът се хвърли и изтръгна лулата от ръката ù.

Графинята го изгледа със стъклен поглед, наклони глава към басейна и се издрайфа.

- Отвратително!

- Нечувано!

- Гадно!

- Та тя е пияна?!?

- Непростимо нагла!

- Отивам си!

Вече не се разбираше кой какво казва. Всички си тръгнаха.

- Няма ли да ми помогнеш, скъпи? – жално изблея графинята.

Тя протегна ръка и се вкопчи в ордена. За нещастие не успя да изравни баланса и вместо да се задържи, тя изтръгна с корен „ордена” и основата му. Искри изскочиха от очите на графа. Той подскочи като ужилен от цял кошер разлютени пчели и изрева с впечатлителен фалцет:

- Помощ, а? Пукница, такава! – и ù тегли страхотен шут отзад.

Графинята цопна в басейна, избълбука и потъна.

- Като изтрезнее, извадете я оттам!

Графът се замисли над новото си звучене и реши, че този път, ще-не-ще, ще го запишат в регистрите на местната хомо-дружинка. „Господи! Какъв резил!” но не беше настроен на тема „обърнал движението”. Трябваше да се справи с това положение, което заплашваше да стане неконтролируемо.

Усамотил се в покоите си, реши, че вече беше време да направи нещо, иначе тази жена щеше да го подлуди напълно. Заспа с тази мисъл.

През това време спасителят даваше първа помощ на графинята – уста в нос. Графинята изкара 3-4 литра вода на порции по половин литър и се освести напълно.

- Къде е Гадняр De Bois? – слаботелесно измънка тя с тънък гласец, но с твърда пиянска нотка.

- Легна си, Графиньо – прислугата.

- Извикайте камериерката ми!

- Oui, Madame.

Този костюм е много гот за плуване, но в трезво състояние, мадам – подхвърли спасителят и се оттегли.

- Нахакан грубиян! – анемично изхленчи графинята.

След около един час във ваната, плюс масаж на главата, графинята положи стари кости и заспиваше с мисълта за отмъщение.

ІV

На другата сутрин графът пиеше вече третото си кафе и пушеше лула, когато се появи графинята. Беше толкова смачкана горката, че за малко да я съжали. Но на мига си спомни каква кола-маска му приложи снощи.

- Много съм яростен, скъпа, заради този удар с учебника напълно забравих испанския. Сега за наказание ще го учим и двамата.

- Не се самозалъгвай, надут пуяк, такъв! – отбразди му графинята и си нагласи компреса.

Главата я цепеше, но нямаше да му достави това удоволствие да злорадства. Затова запали пура.

- Заради садистичния ти акт с цигарето ми сега трябва да пуша пури.

Графът не ù обърна внимание, а с наслада отпи от кафето си. Графинята си сипа останалото кафе и го стрелна с омраза.

- Ха-ха! – изсмя се графът на развален испански.

- Простак – каза графинята и се изплю в кафето му.