2

Въпреки късното лягане, организмът не изневери на навика и се събудих рано. Чувствах се отпочинал и бодър. Навлякох долнището на анцуга, един суитчър с качулка, обух маратонките и тихо се измъкнах от станцията. Едва просветляваше и ръмеше ситен дъжд. Не познавах околността, затова избрах една от пътеките, водещи към гората, по която прецених, че ще събера най-малко кал. Редувайки ходенето с лек тръст, навлязох в гората. След около десетина минути излязох на една голяма поляна. Стори ми се, че нещо се движеше в отсрещния край, но слабата светлина не подкрепяше подобно усещане. Реших да не навлизам повече навътре и направих няколко обиколки на поляната, комбинирани със серия упражнения, след което поех обратно. Малко преди да изляза на откритото пространство около станцията, чух нечии стъпки и изведнъж, на няколко метра от мен изникна човешка фигура. Беше малко неочаквано, затова намалих ход и почувствах леко напрежение.

-  Добро утро! – прозвуча глас откъм фигурата. – И вие сте ранобудник, като мен. С тази разлика, че моята утринна гимнастика преминава ходом. Видях, Ви, на поляната и малко се поуплаших. Не очаквах да срещна някого толкова рано. Единствено с домакина ни съм се сблъсквал по това време, но той си гони задачите по станцията.

Вече бяхме излезли на открито и едва сега успях да разпозная самотният мъж с пържолата, от вечерята снощи в механата.

-  Добро утро! – върнах поздрава. – Познах, Ви. Седяхте снощи в механата и наблюдавахте представлението.

-  А-а, беше малко неочаквано, но пък, Вие, се справихте чудесно. Да си призная, преди да започнете, бих заложил на 1:7 срещу Вас. Да се запознаем, ако нямате нищо против. Аз съм Станилов.

-  Александров. - стиснах подадената ми ръка – Все пак, оценили сте ме с висок коефициент.

-  Обичам да залагам на изненадите. Впрочем, извинете ме, много комерсиално поведох разговора, но малко шега рано сутрин е предпоставка за добро настроение през деня.

-  Напълно, Ви, подкрепям. Ще изпием ли по един чай, ако разбира се Барабата е сложил чайника?

-  О, с удоволствие. А чаят със сигурност е на печката, видях хазяина в кухнята, преди да изляза.

Влязохме в станцията и се отправихме към столовата. Спътникът ми имаше право, заварихме наредена една голяма маса в ъгъла с всевъзможни закуски, а от кухнята се чу дрънкане на съдове. Надникнах там и видях Барабата, който се суетеше около печката, като разместваше тенджерите върху нея.

-  Ей, винаги ли ставаш толкова рано? – подвикнах му от вратата.

-  А, Калине, мислех че си още в леглото. Тичал ли си? – учудено огледа мокрия ми изкалян анцуг.

-  Трябваше да стопя малка част от калориите на снощната вечеря. Има ли чай?

-  Разбира се. Страхотен планински чай. Каката ходи да го бере из баирите. Сядай, сега ще донеса чайника.

След малко седяхме тримата и весело обсъждахме причините за ранното ставане при мъжете. Разбрах, че новият ми познат е ерген и вече трета година идва по това време, за около две седмици. Те му стигали за цяла година след това, бърсане на счетоводителското бюро, както сам се иронизира. Приятният ни разговор бе прекъснат от телефонен звън. Това изненада Барабата, а след като изслуша обаждането, на лицето му се настани известно безпокойство. Отиде до прозореца и погледна към паркинга. След това излезе от столовата и се върна след няколко минути.

-  Дявол да го вземе, - изруга  с нисък глас, заставайки до масата – онова келеме, Язовеца, май е отпрашил през нощта. Колата му я няма, а баба му се обади да пита дали е тук, защото ѝ обещал да се прибере снощи. Преди да легна, му прибрах ключовете и ги оставих да допиват бутилката. Той ползва една стая, тук, на първия етаж, но сега като погледнах, въобще не е лягал.

-  Как така я няма колата, нали си му взел ключовете? – попитах неразбиращо аз.

-  О, това момче може да запали всяка кола. Нали е спец в тази област. – въздъхна Барабата.

-  Аз го видях като тръгваха. – намеси се Станилов. – Снощи четох до късно и се учудих като чух, че запали моторът на нечия кола. Надникнах през прозореца и видях да потегля някакво возило. Валеше като из ведро, затова не различих каква е колата. Но от това, което казваш, сигурно е била неговата.

-  Това момче, това момче, - избоботи Барабата – дано не си е счупило някъде врата. А и доста изпиха. Ще отида да претърся пътя до града.

-  Чакай, ще дойда с теб. – казах аз, като се надигнах. – Все пак два чифта очи виждат по-добре.

-  Благодаря ти, Калине. Но така няма да те пусна. Чакай малко.

След известно време се появи облечен в плътен дъждобран и на краката с високи до коленете гумени ботуши. Държеше в ръката си същата екипировка и за мен, а на рамото му, висеше голяма брезентова торба. Качихме се в джипа му, след като и аз се издокарах в новите одежди и поехме към града. Джипът беше една военна УАЗ-ка, с която го бях запомнил още от първото ни запознанство. Беше я купил от разпродажбата на военното оборудване, собственост на местното поделение и това ме караше да го взимам на подбив, като му виках „милионерът“, защото действително трябва да си милионер за да шофираш подобно возило, което харчи почти колкото Т-34. Дъждът се засили, но не само заради него се движехме едвам-едвам. Оглеждахме всеки изминат метър и това не беше лесна работа предвид и появилата се мъгла. Стигнахме до кръстовището на околовръстния път, без да забележим нищо. Това донякъде ни вдъхна надежди, че Язовецът все пак е успял да се добере до някое място и сега похърква нейде юнашки. Барабата се обади по телефона на баба му, но не остана доволен от разговора. Потеглихме обратно със същата скорост, но не разчитахме на по-добри резултати, предвид падналата ниско мъгла. В купето беше топло и монотонното подрусване ме буташе към онова сънливо състояние, наричано дрямка. Не успях да му се отдам напълно, защото в един момент колата спря и получих мощно сръгване в ребрата.

-  Калине, там има нещо. Ела да видим.

Слязох и минах от другата страна, където Барабата се беше навел над ивицата, отделяща асфалта от ръба на спускащия се надолу склон. Доближих го и се помъчих да намеря причината за внезапното спиране. Доколкото можех да се ориентирам, трябваше да сме близо до дерето, тъй като се чуваше някъде под краката ни бученето на буен поток.

-  Виж, - посочи земята той – като че ли това са следи от кола и водят по склона към дерето. Погледни тези камъни, едва ли дъждът ги е разпръснал по този начин.

-  Мислиш, че са спестили завоя и са хукнали надолу? – клекнах  и аз до него.

-  Нещо такова. Ето и този храст, погледни как е пречупен. Дявол да го вземе, от тази мъгла нищо не се вижда.

-  Ако действително са тръгнали надолу, има ли вероятност да са живи?

-  Склонът не е толкова стръмен от тази страна. Човек, с малко повече внимание, не би имал проблеми да слезе до долу. Но кола … И при този дъжд, ако е поднесла, има голяма вероятност да се е преобърнала. Но, има само един начин да разберем. Трябва да се слезе до реката.

-  И аз така мисля. Имаш ли въже в колата?

-  Разбира се. Достатъчно е дълго за да се стигне дъното.

-  Добре. Дай да го вържем за колата и ще сляза да видя.

-  А-а, дума да не става. Не си дошъл при мен, за да те оставя да си строшиш врата. Аз ще сляза.

-  Е, хубава работа. И ако се наложи да те дърпам, как ще изтегля такава скала като теб. Недей да разсъждаваш, а дай да завъртим колата напряко и да вържем въжето.

Мърморейки недоволно под нос, Барабата все пак прие довода ми, качи се в колата и с няколко маневри я завъртя с муцуната към дерето, на няколко стъпки от ръба. Извади от багажника дълго въже, вързахме го за предния рог, а той си свали кожения колан и ме прикачи през кръста за въжето. Бръкна в торбата и извади две радиостанции, настрои им честотите и мушна едната в джоба на анцуга ми. Подаде ми чифт ръкавици, които нахлузих и редейки непрекъснато разни наставления, започнахме операцията по спускането. Мъглата надолу се сгъстяваше и видимостта беше близка до нулата, затова не можех да преценя на каква дълбочина трябва да сляза. Барабата отпускаше по малко от въжето и намирайки удобни точки за стъпване, бавно напредвах метър след метър. Минаха около 10 минути и дръпнах два пъти въжето за кратка почивка. Извадих радиостанцията и тествахме връзката. Чуваше се отлично, но и аз не бях кой знае колко далеч. Дадох знак отново и продължих. Така, почивайки на 10 минути, измина около половин час спускане и според очакванията ми, трябваше да съм близо до дъното, а и шумът от водата се усили значително. Оценката ми беше сравнително правилна, защото в следващите десет минути, мъглата започна да губи от плътността си, а  краката ми все по-често попадаха на камъни, признак за близкото дъно. Изведнъж мъглата се пръсна, сякаш някой беше дръпнал завеса и вече виждах каменистото дъно и буйната вода на планинския поток. Веднага видях вдясно от мен, на около 2-3 метра по-надолу, черно БМВ, забило муцуната си в голям камък. Ударът не е бил никак лек, защото камъкът беше проникнал почти до предното стъкло, парчета от което се виждаха навсякъде по капака. Предната врата до шофьора беше отлетяла на няколко метра от колата и през зеещия отвор се виждаше човешка фигура с лице, скрито във въздушната възглавница, прикована към седалката в неестествена поза. Спуснах се още малко и стъпих на камъните. Веднага се обадих на Барабата, описах му гледката, като настоях веднага да се обади за доктор. Отидох до колата и направих бърз оглед в купето. Освен шофьорът, имаше и втора фигура, чиято предна половина на тялото лежеше на капака, а разстоянието между главата и ръба на камъка бе едва няколко сантиметра. Барабата бе мушнал и един сгъваем нож с радиостанцията и това бе добре дошло. Срязах възглавницата на шофьора и освободих лицето му. Това беше снощният ми противник, Язовеца. Въпреки усилията, не можах да напипам пулс, срязах и колана, след което бавно и много внимателно го измъкнах и положих тялото до колата. Нямаше видими сериозни наранявания, с изключение на няколко ожулвания по лицето, но десният му крак стоеше неестествено, а крачолът бе напоен с кръв. Оставих го в това положение и заобиколих от другата страна. Успях да отворя вратата, но бе невъзможно сам да изтегля спътника му. Може би не е имало въздушна възглавница от тази страна или не е сработила, но всичко говореше, че главата му е била таранът, разбил предното стъкло и много бих се учудил ако все още имаше живец в това тяло. Свързах се отново с Барабата и описах всичко. Казах му, че без носилка, трудно ще се изтеглят телата оттук, но е най-добре, ако успеят да спуснат доктор за да даде професионална оценка. Оцених организаторските способности на приятеля ми. Беше се обадил не само в болницата, а и на кмета, който му обещал веднага да организира местния екип на Гражданска отбрана. Оставаше ми да изчакам подкрепленията и да ги насочвам към катастрофата. Използвах времето да огледам отново това злокобно място, което може да се окаже последна спирка за двама души. По дрехите, с които беше облечен спътникът на Язовеца, предположих, че това е същото приятелче, с което се наливаха в механата. Гледката на размазаната глава не бе никак приятна и тръгнах да заобиколя колата, когато видях от джоба на анцуга му да се подава нещо, наподобяващо книга. Посегнах и внимателно извадих предмета, беше черно тефтерче, на големина колкото задграничен паспорт, но значително по-обемен. Заедно с него изпадна и нещо като ключодържател, във формата на запалка. Мушнах нещата в пазвата си и минах от другата страна. Отново опитах със скромните си познания, да открия признак на живот в тялото на Язовеца, но напразно. В това време радиостанцията изпука и гласът на Барабата ми съобщи, че е пристигнал екип от „Бърза помощ“ и лекарят се спуска по моя способ. Очакват всеки момент да дойде техника, с която ще може да изтеглят всички горе. Половин час по-късно лекарят беше до мен и започна огледа на телата.

-  Това момче е живо. - обяви той след прегледа на Язовеца. – Но едва се долавя пулса. Трябва бързо да го вкараме в реанимацията. Дай ми радиостанцията да ги инструктирам горе.

Той започна да дава бързи наставления по радиото и след като свърши, се обърна към мен.

-  Дошъл е кран и спускат носилка с още един човек. Ще, Ви, помоля да му помогнете да качи този младеж и веднага да го издърпат, а аз ще погледна другия.

Докато изричаше последните думи, от мъглата се появи носилката, с човек в бяла престилка върху нея. Помогнах му внимателно да качим Язовеца и да го вържем с кожените колани, след което съоръжението бързо се издигна и потъна в мъглата с товара си. Присъединихме се към доктора, който се бе надвесил над тялото от другата страна. В случая, скалата беше удобна площадка, така че стъпил на нея, докторът имаше достъп до горната му част. Чакахме заключението без сериозни надежди, обсъждайки по какъв начин да го извадим оттук. Докторът прекъсна съвещанието ни и помоли да обърнем някак тялото по гръб. Това ни струваше доста усилия, но успяхме да го завъртим. След това лечителят извади от чантата си спринцовка, надяна ѝ много дълга игла и след като я заби първо в едно шише, изсмуквайки съдържанието му, със замах я забоде в лявата част, където се намираше сърцето, а аз подскочих от тази неочаквана интервенция. Извади спринцовката и доближи ухо до гърдите.

-  Може би има някакви 10% шанс, ако доживее до болницата. Хайде бързо да го качим на носилката и да се надяваме, че свети Петър все още не е хлопнал вратата горе.

С носилката пристигна още един човек и всички, с дружни усилия изпратихме и този товар на Горната земя. Със следващия курс, пристигна нов помощник, който донесе колани, с които трябваше да вържат колата, а нагоре замина докторът. Така, с този импровизиран асансьор и аз бях заменен от нов човек, който се оказа следовател, дошъл да направи оглед на място. Предупреди ме, че горе ме очаква колегата му и ще трябва да ми вземат показания, което не беше изненада и няколко минути по-късно, седях в отоплен бус, загърнат с одеяло, донесено от Каката. Тя изглеждаше толкова притеснена, че бе тръгнала по халат под дъждобрана, но стискаше в ръка пълна със закуски кошница, които раздаваше на присъстващите. Помагаше ѝ в това начинание познайникът ми от тази сутрин, Станилов, който наливаше чай от голям термос и подаваше от джоба си пакетчета със захар. Пътят гъмжеше от хора и техника, джипът ни бе изтеглен настрани и мястото му бе заето от автокран. Линейката бе вече заминала с двете тела и доктора. След като записаха разказа ми, нямаше причина да ни задържат повече и потеглихме нагоре. Все пак бяхме предупредени, че може да се наложи да проведем още един разговор и ни помолиха да не се отдалечаваме от станцията. Най-после достигнахме до сухо място и всички тръгнахме да се погрижим за тоалета си. От стаята се обадих в къмпинга за да предупредя, че ще пристигна на следващия ден, ако всичко върви както трябва. Влязох под горещия душ и стоях дълго за да прогоня студа от костите. След приключенията от тази сутрин почувствах умора, затова въпреки желанията на празния стомах, предпочетох уюта на леглото. Когато се събудих, навън беше тъмно, а часовникът засвидетелства почти 10 часов сън. Облякох се и с надеждата да заваря все още някой в кухнята, слязох в механата. Изпитах голямо облекчение, виждайки Барабата на една маса, аранжирана с кана вино и чиния сухи мезета. Той се завтече да ме посрещне и след като ме настани, отскочи до кухнята и се върна с две големи гюведжета и самун хляб. Нямах сили за разговор и докато не облизах поставената пред мен съдина, не продумах.

-  Е, сега мога да карам с гладните. – казах като отпих от изстуденото бяло вино. – Има ли нещо ново?

-  Следователите бяха тук следобеда. Говорих с тях, но не им позволих да те събудят. Чакам ги да се появят пак. Интересни неща са намерили в колата. Два пакета с някакво бяло прахче и плик със сериозна сума в евро. Искаха да те питат, дали не си намерил нещо, докато си бил долу.

-  Не съм и търсил. Не е приятна компанията на две полуживи тела, за да се правя на детектив. Впрочем, какви са новините от доктора.

-  Следователите казаха, че Язовецът е на системи в интензивното, а за другия нищо не пожелаха да коментират, но Станилов пусна информацията, че май е починал. А той откъде е разбрал, един Господ знае. Поставили са охрана в болницата, заради намереното в колата. Ще има следствие и се страхуват от нежелани посетители.

-  Неприятна работа. Дано поне момчетата оцелеят, въпреки че съм склонен да повярвам на Станилов. Спътникът на Язовеца беше много зле. А откъде се появи този Станилов?

-  Кой го знае. Нали чу сутринта, трета година идва тук, по едно и също време. Разговаряли сме един-два пъти на чаша вино. Казваше, че е някъде от Търновско, работи и живее в Търново. Ерген. Счетоводител. И май, това е всичко, което знам. Тук, по цял ден е навън, не съм го виждал с други хора и дори се изненадах, когато ви заварих заедно сутринта. Не е много общителен. Ти какво мислиш за всичко това?

-  Не съм се замислял сериозно, но има нещо странно в тази история. Язовецът е обещал на баба си да се прибере снощи, но остава тук и пие до късно. След това, вместо да легне, хуква нанякъде, в най-неподходящия час за пътуване и при бушуваща буря навън. Логичното се случва, падат в дерето, а ченгетата намират куп пари и дрога, по всяка вероятност, в багажника на колата. И този негов спътник, въпреки че носеше анцуг и визията му беше типично мутренска, забелязах очите му. Стори ми се с много интелигентен поглед, а и почти не реагира за да подкрепи перченето на Язовеца, което ме кара да мисля, че може би не са толкова близки. Нищо чудно, да е наел като шофьор Язи, за да свършат определена работа.

-  Хм, звучи правдоподобно. Язовецът може и да е перушан, но мога да ти гарантирам, че няма нищо общо с дрога. Да, обича парите, за да може да ги пилее, но не би се хванал с подобна търговия. Ролята на превозвач е много по-вероятна.

-  Да оставим това на ченгетата. Аз утре сутринта ще тръгвам, че работа ме чака. Знаеш ми телефона, ако има нещо ще се обадиш. А като свърша, задължително ще мина оттук. Поне да разбера как е приключила историята.

Изпихме още по чаша вино и аз се качих в стаята да стегна багажа. В коридора срещнах Станилов, който каза, че току що е чукал на вратата ми, за да пийнем по нещо. Извиних се с ранното заминаване, разменихме няколко приказки по случилото се и се разделихме с пожеланията да отворим бутилка, ако на връщане го заваря все още тук. Влязох в стаята и замръзнах. Имам добра зрителна памет, а опитът от последните години, откак захванах дейността на перманентния командирован, насади един навик, винаги да оставам някои репери, когато напускам помещението, което обитавам. Въпреки, че бях на гости при приятели и нямах работни ангажименти, не изневерих на навика. Сега отново се убедих в полезността на тази привичка. Стаята ми е била посещавана и въпреки старанието на посетителя, успях да разкрия любопитство му към скромния ми багаж и особено към дрехите, които носех тази сутрин. Реших да не тревожа домакините, но след като приготвих багажа и се настаних в единствения стол, заемайки любимата поза с крака на масата, подложих на бесен анализ ситуацията. Нямаше съмнение, че причина за интереса към особата ми е случилото се тази сутрин. Ако е вярно казаното от ченгетата, за находката в багажника, има някой, който се интересува живо от вероятността, да съм намерил нещо, което има важно значение. Значи бележникът или ключодържателят имаха някаква стойност за неканения ми гост. Притежавах достатъчно разум в главата си, за да не оставям подобни неща без контрол, затова, когато слязох на вечеря, ги взех със себе си. Потиснах желанието да ги разгледам подробно, като оставих тази задача за следващия ден, на друго място. Прехвърлих, разбира се, и възможните персони, решили да огледат отблизо бельото ми. Веднага на първо място се нареждаше Станилов. Домакините изключих без никакви уговорки. Други възможни посетители бяха от двете млади двойки и тройката тийнейджъри. Нямах достатъчно информация за да подредя по степен на вероятност списъка, затова оставих и този въпрос на бъдещето. Но подготвих някои малки стъпки, които утре щях да накарам Барабата да направи, за да разпръсна леко мъглата. Тръгнах към банята за процедурата преди лягане, когато на вратата се почука. Не беше толкова късно, но все пак бе малко необичайно. Отворих вратата и застинах в учудване. Късният посетител бе облечен в приятна лятна рокля на цветчета, много симпатична жилетка и ме гледаше с почервеняло от смущение лице. Едвам разпознах тийнейджърката, дотолкова я беше променила липсата на металните украшения.

-  Не сте дошли да ми искате отново разрешение за уредбата, нали, млада госпожице? – разчупих мълчанието, но не успях да намаля смущението ѝ. – Шегувам се, не ми обръщайте внимание. Но трябва да призная, че съм изненадан от това посещение.

-  Аз само исках да, Ви, благодаря за всичко, което направихте днес. Казвам го от името на трима ни. Брат ми и приятелят му не събраха смелост да ме придружат, но много искаха да, Ви, стиснат ръката.

-  А така. Днес е денят на изненадите. Но какво толкова съм направил, за да впечатля хора като вас?

-  Ние бяхме днес на онова място и видяхме всичко. Не познаваме много хора, които биха извършили това, което направихте Вие, с нашия хазяин. И повярвайте, това е много впечатляващо. Разбрахме, че заминавате и решихме по някакъв начин да засвидетелстваме уважението си.

-  Благодаря, Ви, млада госпожице, радвам се, че така го приемате. Но повечето хора на наше място биха постъпили по подобен начин. Не е съвсем отживелица чувството за дълг.

-  Може и да сте прав, но все по-рядко се среща. Хазяинът ни каза, че може би скоро пак ще го посетите. Бихме искали да се срещнем отново, стига това да не, Ви, досажда. Нали ако решите да наминете пак, няма да се сърдите ако домакините ни предупредят. Обещавам, Ви, че ще сме много тихи.

-  Барабата освен голямо сърце има и голяма уста. – казах през смях. – Разбира се, че нямам нищо против и с удоволствие ви каня на чаша чай при следващото ми идване.

-  Много, Ви, благодаря и извинете ме за нахалството.

След тези думи, момичето бързо стисна дланта ми с две ръце и побягна по коридора към стълбите. Тази случка разреди малко горчивия вкус от последния час и помогна за лекотата на съня ми, през тази последна нощ в краткото гостуване.