“Всички са еднакви...”- мислеше си Марина,докато се взираше с празен поглед във въртящия се вентилатор на тавана над леглото си. Закри лицето си с ръце - не искаше да гледа повтарящите се движения на перките,които само й напомняха за кръговрата от любовни разочарования,в който се намираше от известно време и сякаш вече нямаше шанс да се измъкне. Отпусната напречно върху леглото,Марина протегна едната си ръка,плъзгайки я по чаршафа някъде над главата си,в опит да намери възглавницата,която обикновено използваше в такива случаи като “нещо за прегръщане”.Но вместо нея,напипа кокетната пудриера с кръгло огледало,която се подаваше от чантата й.Погледна я,сякаш не беше нейна,защото по принцип не си падаше особено по тези неща,но после се сети,че я беше купила няколко дни преди да скъса с поредното си гадже,мислейки че ако заприлича на момичетата,по които той се заглеждаше,щеше да я заобича повече. Марина отвори пудриерата и се огледа в огледалото.Щателно разгледа чертите на лицето си,които никак не отговаряха на съвременните “стандарти”за красота.Постави показалец на върха на носа си,за да изглежда по-малък и чип,след това повдигна едната си вежда и събра устните си в “патешка муцуна”,успя да остане така едва няколко секунди и после избухна в смях: “Колко са жалки...”- помисли си тя,но смехът й беше примесен с горчиво чувство- беше на двадесет и девет,а не се вписваше никъде...Не тежеше четирисет и пет килограма,а петдесет и пет,имаше дълга малко под раменете,чуплива светло кестенява коса (която никога не беше боядисвала) и бадемовидни зелено-кафяви (едното малко по-зелено от другото...) очи.А устните й бяха естествено очертани,като крилете на птица в полет- леко извити в краищата си,сякаш всеки момент беше готова да се усмихне,а когато беше развълнувана винаги й личеше,защото придобиваха нюанс на тъмно розово. Всичко това,което толкова много я отличаваше от другите я правеше красива,но тя не го осъзнаваше... Марина остави огледалото настрана и притвори очи.В този момент телефонът звънна.Колебаеше се,дали да вдигне-изобщо не й беше до разговори.Изчака третото позвъняване и промърмори “ало”с провлачен глас.Отсреща чу развълнуваното чуруликане на приятелките си,които се надпреварваха да говорят една през друга: - Хайде,готова ли си? Нали не си забравила,че утре тръгваме за морето? Събра ли си багажа? Марина с неохота се повдигна на лакти и седна на леглото.Видя празния куфар пред себе си,въздъхна и побърза да отговори: - Да,даа,не съм забравила,ще бъда готова навреме. - Добре.И не се самосъжалявай,ей! Хайде,в шест сутринта идваме да те вземем. Нощта беше дълга за Марина,легна си рано и се опита да поспи,за да не изглежда толкова уморена на сутринта,но не й се получаваше. Тъкмо се беше унесла,когато чу пронизителния звук на клаксон- малкия “бийтъл”на Лора вече беше пред входа,а Сиси беше сложила розовите си очила и махаше с две ръце през прозореца. Марина се пооправи набързо,грабна куфара си и забърза към вратата.На излизане рязко спря пред огледалото в коридора,издиша силно,като спринтьор,надъхващ се на старта на състезание,и каза на отражението си: “Ще забравиш всичко,ще скъсаш синджира и ще се забавляваш!” След това затръшна вратата след себе си. Отне им около пет часа да стигнат до морето,защото по пътя имаше толкова полета със слънчогледи,бали сено и стада пасящи кравички,които им се струваха толкова екзотични,че непременно трябваше да се снимат с тях - къде в София щяха да видят такова нещо! Пристигнаха в Созопол към обяд.Бяха избрали да отседнат в квартира,защото искаха да останат за по-дълго.След известно лутане из малките улички,най-накрая успяха да намерят къщата.Хазяинът им беше обяснил,че е тип “калкан”и няма как да я объркат,и наистина- тя беше единствената такава на тази улица,но на Марина й направи впечатление,че едната й страна е коренно различна от другата и това й се стори странно. Някъде иззад къщата се появи една пълна жена на средна възраст,която вървеше забързано към тях с подрънкващи ключове в едната ръка,а с другата бършеше устата си от полепнала пудра захар,или нещо такова.Явно бяха прекъснали обяда й. - Вие за стаята ли,милички?- говореше им така,сякаш й бяха близки роднини - Йордан го няма,отиде до Бургас по работа.Ама ме е предупредил,няма страшно,айде влизайте,влизайте,настанявайте се. Момичетата се качиха по стълбите до втория етаж,където беше стаята им.Беше малка - с един прозорец и малко балконче,от което се виждаше едно ъгълче от морето,и то ако се повдигнеш на пръсти.Но и на това бяха доволни,все пак нямаха намерение да прекарват времето си затворени в стаята. Без да губят време,трите приятелки се преоблякоха набързо и се отправиха право към плажа. Избраха си мястото между кабината на спасителя и плажното капанче,където да разпънат хавлиите си.Сиси и Лора се хванаха за ръце и с кикот се затичаха към водата.Марина ги изпрати с поглед,сложи сисламената шапка и извади книга от чантата си.Скоро успя да се абстрахира от шумовете на плажа и потъна в увлекателната история. Но не за дълго - изведнъж почувства студени водни пръски по гърба си : - Ехо!Четящата монахиня, - каза Лора и измъкна книгата от ръцете на Марина - За това ли си дошла тук,да четеш? И защо си се намъкнала в тоя цял бански,нямаше ли нещо “по-така”? - и се изпъчи,показвайки горнището си на реснички. - Ясноо,ще ти трябва малко помощ. Сиси веднага разбра намека на Лора и отиде да поръча три коктейла “Маргарита” - Такаа, - каза тя,подавайки чашата на Марина - хайде да се огледаме наоколо и да видим какви са опциите.Какво ще кажеш за този? - Сиси погледна към мъжа под чадъра на около десетина метра от тях - чернокос,добре сложен,лежеше с ръце зад главата и поклащаше кръстосаните си глезени в такта на музиката,която чуваше в слушалките си.Но,в следващия момент,реши да се обърне по корем и Сиси видя огромна татуировка на тигър в атака,който сякаш беше разкъсал едната плешка и се разпростираше по целия гръб. Двете с Марина се спогледаха и направиха физиономии,сякаш току-що бяха изяли нещо много гадно: - Още един,дето си е нарисувал комплексите.Не можа ли да измисли нещо по-оригинално. - каза Сиси и отмести поглед,в търсене на друг обект и почти веднага го фиксира - рус,строен,с небрежно наметнат върху раменете пуловер,а тънката пяна на вълните се разбиваше по пръстите на краката му,точно до ръбоветена крачолите на ленения му панталон.”Тук има някакъв шанс за по-висока интелигентност”- помисли Сиси и съсредоточи вниманието си.Мъжът извади телефона си и набра някакъв номер,с ръка направи сянка над очите си и,говорейки се заоглежда в посока на един от подстъпите към плажа,по който забързано се спускаше някакво момиче,което му махаше с ръка.Затича се към него и се хвърли в прегръдките му. - Какво да се прави,днес явно не ти е ден,Марина...- въздъхна разочаровано Сиси. През това време,не бяха забелязали,че Лора беше изчезнала някъде.Видяха я да се задава заедно с три непознати момчета,две от които облечени с червени шорти,явно бяха спасители. - Момичета,- започна тържествено Лора - тъй като сме за първи път тук,реших да попитам тези местни момчета кои са забележителностите,които задължително трябва да видим и къде в Созопол е най-добрия нощен живот.Те с радост се съгласиха да ни упътят,и дори да ни покажат някои от тях лично! Представям ви спасителите Иво и Спас.И техният приятел Никола,който е барман в “Red spot”. Лора мина зад момчетата и започна да прави знаци на Марина,сочейки към Спас,сякаш казваше: “този е твоят,супер е”. Марина намираше всичко това за несериозно,и ръкувайки се със Спас смотоляви: - Спас спасителя,изглежда си намерил призванието си. А той явно не долови сарказма и се усмихна закачливо,сякаш беше тренирал тази усмивка пред огледалото стотици пъти.Перфектно подредените му зъби изглеждаха още по-бели на фона на тъмния тен на кожата,а слънцето проблясваше във всяка една от капчиците морска вода,които се стичаха по тялото му.Изглеждаше добре,и го знаеше. Но Марина не беше особено впечатлена. Уговориха се следобяд да се разходят до Стария град,а вечерта да отидат в бара на Никола за любимите си коктейли.Размениха си телефонните номера и момичетата тръгнаха към квартирата,за да се приготвят.Сиси и Лора бързаха нагоре по стълбите, обсъждайки момчетата,които току-що бяха срещнали,а Марина вървеше след тях отегчено и разглеждаше цветята в градинката. Малкото дворче на къщата-близнак беше разделено от невисока дървена ограда,по която пълзяха рози.Марина се приближи,за да ги помирише и забеляза някакво движение от другата страна.Стъпи на пръсти и надникна между листата.Видя широкия гръб на мъж с моряшка тениска,който товареше рибарски мрежи в багажното на зеления си пикап.На вид беше около петдесетгодишен,но само прошарената му коса издаваше възрастта му. Движенията му бяха чевръсти и точно премерени,”Естествено,сигурно прави това всеки ден”- помисли Марина,и се улови да зяпа движенията на мускулите на ръката му,докато навива въжетата и лекотата,с която вдигаше тежките мрежи. В този момент тя се осъзна и примигна няколко пъти с очи,сякаш искаше да излезе от някакъв транс.Отстъпи крачка назад,но една от розите я убоде,тя дръпна ръката си и счупи с лакът една от саксиите.Наведе се и припряно започна да събира парчетата,когато изведнъж видя нечии крака пред себе си.Погледна нагоре,но слънцето блестеше в очите й и трябваше да ги присвие,за да може въобще да различи нещо. Беше мъжът с моряшката тениска : - Не се притеснявайте,ще го оправя - каза той,подавайки й ръка да се изправи, - аз съм Йордан,хазяинът.Днес не можах да ви посрещна,бях в Бургас по работа,но виждам,че Вили ви е настанила. Марина най-после успя да види лицето му - беше красив,с топли кафяви очи,правилен нос и тридневна брада,която още повече подчертаваше решителните му устни. - Порязяли сте се - той посочи дланта й ,по която се стичаха няколко капки кръв - Елате,ще ви дам спирт и някаква лепенка. Тя го последва в другата част на къщата ( различната половина),като по пътя се стараеше да забележи нещо,което да й разкрие подробности относно личността на този мъж. Влязоха в дневната и Марина се възползва от възможността да разгледа предметите наоколо,докато хазяинът й донесе нещо за превързване от банята. Беше уютно,но някак по мъжки. Преобладаваха бялото и кафявото,направи й впечатление,че нямаше никакви растения,но зелените щори някак компенсираха това. По стените,нито по етажерките не видя никакви снимки,имаше само една-две картини на морска тематика.Потърси някакъв предмет,който да издава женско присъствие в къщата,но не откри нищо.За първи път срещаше мъж,на когото не можеше да лепне етикет почти веднага. Йордан се беше облегнал на касата на вратата и наблюдаваше тази непозната жена,която стоешев дневната му.Обикновено не допускаше наематели в личното си пространство,защото повечето бяха капризни,префарцунени,а понякога дори и пияни, и постоянно си губеха ключовете,или повреждаха нещо.Но този път,може би се чувстваше донякъде виновен за случилото се с Марина.Но не беше само това,в нея имаше нещо различно. И тъкмо това го накара да не бърза да й даде лепенката,гледката която беше пред него не се виждаше често - Марина приличаше на приказно създание,слънчевите лъчи се процеждаха през вълнистия кичур коса,който тя с елегантно движение прибра зад ухото си.Беше се зачела в някаква книга,която явно поглъщаше цялото й внимание,защото устните й се движеха при всяка прочетена наум дума,сякаш я изживяваше и искаше да я запомни завинаги.С крайчеца на окото си,тя забеляза присъствието му в стаята : - Евтим Евтимов? - каза Марина,затваряйки внимателно книгата. Този въпрос рязко върна Йордан към реалността.Той припряно прибра книгата на мястото й и подаде лепенката на Марина.Явно се почувства уязвен,но тя побърза да го успокои : - Стиховете му са прекрасни...В днешно време вече няма мъже,които да пишат така,а още по-малко такива,които да ги четат...- усмихна се и го погледна така,сякаш беше намерила отдавна търсено съкровище. За първи път в живота си Йордан усещаше,че няма контрол над ситуацията.Взираше се в зелените очи на Марина и те все повече му напомняха за цвета на морето.Но не на спокойното тихо море,изпращащо слънцето при залез,а на онова тъмното - при скалите,което предизвиква само най-смелите да открият неговите тайни.Това море го теглеше към себе си,а той не се съпротивляваше.Въпреки скалите,въпреки опасността...Струваше с-и. - Има ли някой? - чу се глас иззад вратата. Йордан и Марина смутено се отдалечиха един от друг,но и на двамата им пролича,че искаха да убият този,който беше отвън,за това че прекъсна вълшебния момент. Видяха силуета на Лора,долепила лице върху прозореца,в опит да надникне вътре. Беше ясно,че няма да си тръгне и Йордан избърза да излезе навън,когато чу,че тя вече докосва бравата. - Здравейте! - каза Лора с усмивка,разкриваща почти всичките й зъби - Вие сигурно сте хазяинът.Случайно да сте виждали...- нямаше нужда да продължава,вратата бавно се открехна със скърцане и оттам се подаде Марина,която гледаше виновно,като дете току-що откраднало шоколад : - Аз,такова...Убодох се на една от розите по оградата и хазяинът беше така добър да ми даде лейкопласт... Лора повдигна вежди,мнителната й природа й подсказваше,че тук имаше нещо повече от един лейкопласт,и то не заради друго,а именно заради това,че приятелката й се оправдаваше,сякаш беше извършила нещо нередно. - Както и да е,търсих те,за да ти напомня,че имаш един час да се приготвиш преди момчетата да дойдат да ни вземат,нали не си забравила? Хайде,тръгвай. Лора хвана ръката на Марина и я задърпа към стълбите,като майка,дошла да прибере детето си от детската площадка.Тя тръгна с неохота,но се извърна през рамо,за да погледне още веднъж към Йордан,но блясъка в очите му вече го нямаше.Навярно нещо в думите на Лора го беше смутило.Ревнуваше,а знаеше,че няма право. - Благодаря за лепенката! - извика Марина,докато се отдалечаваше. - Няма проблем - отвърна хазяинът,но в гласа му се долавяше студенина.Прибра се обратно в къщата и затвори вратата след себе си. През целия следобед Марина не спря да мисли за случилото се.Сиси и Лора кокетно флиртуваха с момчетата,докато се разхождаха из Стария град и Спас и Марина от време на време ги изгубваха от поглед,защото Марина искаше да се потопи изцяло в атмосферата на старинните къщи и малките магазинчета,в опит да избяга от собствените си мисли. Тя разпитваше спасителя за подробности около всяка забележителност,като по този начин пресичаше всеки негов опит да промени посоката на разговора. Спас започна да си мисли,че е изтеглил късата клечка.Стана му ясно,че тази жена нямаше нищо общо с тези,които беше свикнал да среща.Но това го накара да се амбицира още повече.Гледаше на нея като трудно превземаема крепост.А трофей като този щеше да стои на специално място в колекцията му. Вечерта продължи в бара,където работеше Никола.Питиетата пристигаха едно след друго,а Марина беше благодарна за силната музика,която я спасяваше от воденето на скучни разговори. - Искаш ли да танцуваме? - предложи Спас. Допирът на устните му до ухото й я подразни и тя реши,че вече е време да се измъкне: - Ще тръгвам.Днес емоциите ми дойдоха малко в повече,а и снощи не можах да се наспя.Ти остани,не се притеснявай,аз ще се прибера,знам пътя. Спас стисна зъби,но сметна,че трябва да се придържа към ролята си на кавалер: - Глупости,не мога да те оставя да се прибереш сама,ще те изпратя. Двамата минаха през дансинга,където бяха Лора и Сиси,и им помахаха с ръка,за да покажат,че си тръгват.Двете момичета само ги изгледаха недоумяващо,но свиха рамене и продължиха да танцуват. По пътя към квартирата Марина и Спас вървяха бавно.Трябваше им известно време да се адаптират към нощната тишина след шумотевицата на бара.Всички опити на спасителя да опознае Марина бяха неуспешни.Отговаряше лаконично на въпросите му,на някои дори подхвърляше само едно кратичко”мхм”...Но Спас не се беше отказал от намерението си да победи в тази игра. Стигнаха до къщата и тъкмо,когато Марина се обърна ,за да пожелае “лека нощ”,Спас изведнъж я придърпа към себе си и я целуна.Тя постави ръцете си върху гърдите му и направи крачка назад,за да го отблъсне.Трябваха й няколко секунди,за да се отърси от шока. - Извинявай...- каза Спас - Мислех,че вече е време да го направя. - Виж, - промълви Марина - не мога да ти дам това,което очакваш. - Добре.Разбирам.Няма да бързаме,- каза Спас,сложил ръце в джобовете си - но ще се видим пак много скоро,нали? Не й даде възможност да му отговори,само й намигна и пое по пътя си обратно. Марина въздъхна и отпусна безпомощно рамене. Докато се изкачваше нагоре по стълбите,си помисли,че това момче изобщо не беше разбрало какво искаше да му каже.Не подозираше обаче,че имаше някой,който беше станал свидетел на цялата случка - в другата част на къщата,на балкона светеше цигара.Йордан вече знаеше кое беше момчето,с което приятелките й толкова бързаха да я срещнат. Марина разбра,че нямаше смисъл да се опитва да заспи,за това крачеше напред-назад из стаята,осмисляйки в какво се беше забъркала с идването си в този морски град. Приближи се до прозореца,уж за да погледа звездите,но всъщност тайно се надяваше да зърне хазяина,макар че беше доста късно. Погледна надолу към малкото дворче,и за нейна изненада той наистина беше там. “Дали и той като мен не може да заспи?” Под дървения навес висеше червена боксова круша,Йордан я удари яростно няколко пъти,изглежда водеше някаква вътрешна борба,с която не можеше да се справи. Изведнъж,отнякъде се появи един бял котарак и се отърка о крака му,сякаш за да го успокои.Тогава той хвана крушата с две ръце,за да спре движението й ,наведе се към котарака и го погали,признавайки му,че е прав. И тъкмо,когато беше решил вече да се прибира,Йордан вдигна очи към прозореца на Марина.Сякаш беше усетил присъствието й.Тя изобщо не очакваше това и дръпна завесите с бързо движение,за да се скрие.Този мъж я привличаше по начин,който й беше трудно да си обясни.Мъчеше я усещането,че днес,при първата им среща,между тях остана нещо недоизказано. Връхлетя я импулс да слезе на двора и да поговорят,но когато отново погледна през прозореца,него вече го нямаше. “Нищо,сигурно така е по-добре...” - опита се да убеди сама себе си. На сутринта Марина се събуди от някакъв скърцащ метален шум,примесен със звука от счупени стъкла.Идваше от боклукчийския камион,който бръмчеше на улицата. “Луди ли сте,бе хора”- тя прошепна под носа си - “толкова рано...Мислех,че на морето хората се будят само от звуците на чайки и гларуси...” Огледа се наоколо и разбра,че няма кой да оцени сарказма й - Лора спеше,завита презглава,а Сиси си беше легнала без дори да свали обувките си.Марина се измъкна тихо и слезе долу,за да си направи кафе. Докато чакаше машината,чу познат глас зад гърба си : - Добро утро! Винаги ли си толкова ранобудна? Беше Спас с огромен букет в ръка. - Какво правиш тук? - попита Марина. - Дойдох да се извиня.И като компенсация,исках да те поканя на една по-различна закуска с изглед към града,но от вътрешността на морето - на корабче! Какво ще кажеш? - попита Спас тържествено. Точно в този момент,покрай тях мина милата съседка леля Вили с думите : - Няма да стане,Спасе,много си закъснял.Чичо ти Йордан го взе,отиде на пристанището още в шест. - Чичо? Йордан е чичо ти? - попита недоумяващо Марина. - Да.Защо? Марина не каза нищо.Обърна се и изтича нагоре по стълбите.Сега вече всичко й се изясни. Спас изобщо не рзбираше какво се случва. Никога не беше полагал толкова усилия да спечели някоя жена,просто не му се налагаше,почувства се като пълен глупак с този букет в ръка.Хвърли цветята в близката кофа за боклук и тръгна нанякъде. Леля Вили видя всичко,завтече се и ги измъкна от мръсотията : - Спасе,Спасее...От малък си получавал каквото искаш,ама тоя път ще ти е по-трудно,моето момче...- промълви тя,наблюдавайки го да се отдалечава. Марина беше решена час по-скоро да говори с Йордан,за това без да губи време тръгна към пристанището. Няколко рибари я упътиха къде точно да намери неговата лодка и след кратко лутане го откри. Явно беше се заел с нещо,което не се получаваше,избърса потта от челото си с някакъв парцал и го захвърли на пода. Марина се поколеба за миг,мислейки,че моментът не е подходящ,но Йордан я беше забелязал и нямаше връщане назад. - Какво има,госпожице? Ключа ли си загубихте,или машината за лед не работи? За да дойдете чак до тук... Сякаш разговаряше с друг човек,нямаше и следа от любезния загадъчен мъж,когото беше срещнала вчера.Но макар да й стана неприятно,Марина знаеше защо той се държи така. - Няма нужда да го правиш, - каза тя - знам за Спас.Разбрах го тази сутрин. За миг очите на Йордан светнаха от изненада,но той приложи усилие,за да възвърне сериозния си вид. Марина се огледа настрани : - Може ли да се кача? Няма нужда всички да ни слушат. Йордан си мислеше,че няма смисъл,но все пак й подаде ръка. - Чуй ме, - продължи тя - познавам много момчета като Спас,не дойдох чак до тук,за да намеря още един като тях.Всъщност не дойдох,за да търся каквото и да било.Но намерих теб. Розата,която ме убоде,вече е любимото ми цвете,защото ако не беше тя,нямаше да те срещна.Колкото и да не ти се вярва,ние с теб си приличаме - навярно и ти,също като мен си бил нараняван неведнъж и е настъпил момент,в който вече си се отказал да раздаваш сърцето си,или това,което е останало от него,за хора,които не го заслужават.Скрил си се зад толкова много пластове,също като розата,така че който наистина иска да достигне до теб,трябва първо да мине през бодлите ти. Йордан наведе глава.Тя беше права... Марина хвана ръцете му : - Знам какво ще кажеш - разликата във възрастта.Повярвай ми,това изобщо не ме интересува. Очите на Йордан срещнаха нейните,в погледа му се четеше решимостта на човек,преодолял страха си и готов да скочи в пропастта. В този момент,нищо и никой не можеше да попречи на това,което беше на път да се случи.Дори да настъпваше края на света,това не ги вълнуваше,устните им се сляха като две вълни,които преодоляват крайбрежна скала. Йордан освободи въжето,което ги задържаше на брега и корабчето се отправи към приканващите прегръдки на морето. Но не подозираха за бурята,която ги очакваше. Тази сцена,сякаш излязла от романтичен филм,си имаше един зрител - Спас също беше дошъл да търси чичо си,за да поиска разрешение да заеме корабчето.А сега го гледаше да се отдалечава с това,което трябваше да бъде неговият трофей. Очите му преливаха от гняв,едната му ръка беше здраво стисната в юмрук,а с другата премяташе метална запалка,която пареше кожата му при всяко щракване на капачето,но той не усещаше нищо. Остави го отворено и се загледа в пламъка.Беше взел решение. Денят премина неусетно за Йордан и Марина.Колкото и да им се искаше да му попречат,слънцето неумолимо залязваше.Вече беше тъмно,когато двамата влюбени вървяха прегърнати към къщата на хазяина.Изведнъж покрай тях профуча пожарна.Марина не се впечатли,все пак идваше от голям град,където подобни гледки не бяха рядкост,но за Йордан не беше така,в Созопол почти всички се познаваха и трябваше да разбере какво става. Не чака дълго - още щом завиха зад ъгъла застинаха от изненада - къщата на Йордан гореше. Лора и Сиси стояха отпред и успокояваха леля Вили,която беше прегърнала белия котарак и плачеше. Бяха безсилни да направят каквото и да било,можеха само да наблюдават как пожарникарите се борят с пламъците. Когато огънят най-сетне се предаде,между струите пушек се разкри грозното лице на отмъщението.Йордан не можеше да познае дома си...Сякаш някой го беше боядисал в най-наситеното черно,което сега наподобяваше дъното на бездна,в която току-що бе потънал целият му живот. Един от пожарникарите го приближи с думите : - Пожарът почти не е засегнал хотелската част,започнал е от другата половина.Имаме съмнения,че е запален умишлено,защото се е разпространил доста бързо.Имате ли представа кой може да го е направил? Йордан направи крачка напред,за да почисти от пепелта купичката на котарака,когато нещо проблясна пред крака му.Беше метална запалка. Веднага я позна,все пак точно той я беше подарил на племенника си.Прибра я в джоба си и отговори замислено : - Не,нямам никаква представа кой може да е бил. През следващите дни всички обединиха усилия да помогнат на Йордан да възстанови поне това,което беше останало,но ваканцията на момичетата свърши и беше време да се прибират.Естествено,вече бяха разбрали,че Марина няма да се върне с тях,поне засега... Трите приятелки се прегърнаха и Лора се опита да прикрие сълзите си зад тъмните очила,а Сиси се пошегува нервно : - Видя ли,ето защо трябва винаги да ни слушаш! - посочи с глава към хазяина,който се беше отдалечил,за да ги остави да се сбогуват.Марина се засмя : - Ще ми липсвате,лудетини... Момичетата се качиха в “бийтъл-а” и отпрашиха,надувайки клаксона.Марина понечи да се върне обратно в двора,но спря на прага,когато видя Йордан да говори с някого. Беше Спас. Тя присви очи,мислейки как изобщо се беше осмелил да дойде тук след случилото се.Но този Спас някак не приличаше на себе си,беше свел глава и гледаше в земята,докато говореше,а от наперената стойка нямаше и следа. Йордан мълчеше. Изглежда,че Спас изказа всичко,за което беше дошъл и отпусна ръце,сякаш се оставяше на Йордан да направи с него каквото поиска. Но това,което последва,не беше онова,за което се беше подготвил - вместо да го удари,чичо му се приближи към него и опрощаващо го прегърна. Тази гледка накара Марина да си припомни защо се беше влюбила точно в този човек и благодари на съдбата,че ги беше срещнала. Признал поражението си,Спас погледна към нея,сякаш я виждаше за последен път,и оттегляйки се вдигна ръка за сбогом.Заминаваше. Тя му отвърна плахо,трябваше й малко време да осмисли тази неочаквана трансформация. - Остави нещо за теб - Йордан й подаде малка саксия с червена пълзяща роза,същата като онези по оградата,станали причина да намери любовта.Аленият цвят на цветето се открояваше върху черния фон на руините,като туптящо сърце,завърнало се към живота. Йордан и Марина вплетоха пръсти около него и си обещаха този път да го запазят завинаги.Лятна любов “Всички са еднакви...”- мислеше си Марина,докато се взираше с празен поглед във въртящия се вентилатор на тавана над леглото си. Закри лицето си с ръце - не искаше да гледа повтарящите се движения на перките,които само й напомняха за кръговрата от любовни разочарования,в който се намираше от известно време и сякаш вече нямаше шанс да се измъкне. Отпусната напречно върху леглото,Марина протегна едната си ръка,плъзгайки я по чаршафа някъде над главата си,в опит да намери възглавницата,която обикновено използваше в такива случаи като “нещо за прегръщане”.Но вместо нея,напипа кокетната пудриера с кръгло огледало,която се подаваше от чантата й.Погледна я,сякаш не беше нейна,защото по принцип не си падаше особено по тези неща,но после се сети,че я беше купила няколко дни преди да скъса с поредното си гадже,мислейки че ако заприлича на момичетата,по които той се заглеждаше,щеше да я заобича повече. Марина отвори пудриерата и се огледа в огледалото.Щателно разгледа чертите на лицето си,които никак не отговаряха на съвременните “стандарти”за красота.Постави показалец на върха на носа си,за да изглежда по-малък и чип,след това повдигна едната си вежда и събра устните си в “патешка муцуна”,успя да остане така едва няколко секунди и после избухна в смях: “Колко са жалки...”- помисли си тя,но смехът й беше примесен с горчиво чувство- беше на двадесет и девет,а не се вписваше никъде...Не тежеше четирисет и пет килограма,а петдесет и пет,имаше дълга малко под раменете,чуплива светло кестенява коса (която никога не беше боядисвала) и бадемовидни зелено-кафяви (едното малко по-зелено от другото...) очи.А устните й бяха естествено очертани,като крилете на птица в полет- леко извити в краищата си,сякаш всеки момент беше готова да се усмихне,а когато беше развълнувана винаги й личеше,защото придобиваха нюанс на тъмно розово. Всичко това,което толкова много я отличаваше от другите я правеше красива,но тя не го осъзнаваше... Марина остави огледалото настрана и притвори очи.В този момент телефонът звънна.Колебаеше се,дали да вдигне-изобщо не й беше до разговори.Изчака третото позвъняване и промърмори “ало”с провлачен глас.Отсреща чу развълнуваното чуруликане на приятелките си,които се надпреварваха да говорят една през друга: - Хайде,готова ли си? Нали не си забравила,че утре тръгваме за морето? Събра ли си багажа? Марина с неохота се повдигна на лакти и седна на леглото.Видя празния куфар пред себе си,въздъхна и побърза да отговори: - Да,даа,не съм забравила,ще бъда готова навреме. - Добре.И не се самосъжалявай,ей! Хайде,в шест сутринта идваме да те вземем. Нощта беше дълга за Марина,легна си рано и се опита да поспи,за да не изглежда толкова уморена на сутринта,но не й се получаваше. Тъкмо се беше унесла,когато чу пронизителния звук на клаксон- малкия “бийтъл”на Лора вече беше пред входа,а Сиси беше сложила розовите си очила и махаше с две ръце през прозореца. Марина се пооправи набързо,грабна куфара си и забърза към вратата.На излизане рязко спря пред огледалото в коридора,издиша силно,като спринтьор,надъхващ се на старта на състезание,и каза на отражението си: “Ще забравиш всичко,ще скъсаш синджира и ще се забавляваш!” След това затръшна вратата след себе си. Отне им около пет часа да стигнат до морето,защото по пътя имаше толкова полета със слънчогледи,бали сено и стада пасящи кравички,които им се струваха толкова екзотични,че непременно трябваше да се снимат с тях - къде в София щяха да видят такова нещо! Пристигнаха в Созопол към обяд.Бяха избрали да отседнат в квартира,защото искаха да останат за по-дълго.След известно лутане из малките улички,най-накрая успяха да намерят къщата.Хазяинът им беше обяснил,че е тип “калкан”и няма как да я объркат,и наистина- тя беше единствената такава на тази улица,но на Марина й направи впечатление,че едната й страна е коренно различна от другата и това й се стори странно. Някъде иззад къщата се появи една пълна жена на средна възраст,която вървеше забързано към тях с подрънкващи ключове в едната ръка,а с другата бършеше устата си от полепнала пудра захар,или нещо такова.Явно бяха прекъснали обяда й. - Вие за стаята ли,милички?- говореше им така,сякаш й бяха близки роднини - Йордан го няма,отиде до Бургас по работа.Ама ме е предупредил,няма страшно,айде влизайте,влизайте,настанявайте се. Момичетата се качиха по стълбите до втория етаж,където беше стаята им.Беше малка - с един прозорец и малко балконче,от което се виждаше едно ъгълче от морето,и то ако се повдигнеш на пръсти.Но и на това бяха доволни,все пак нямаха намерение да прекарват времето си затворени в стаята. Без да губят време,трите приятелки се преоблякоха набързо и се отправиха право към плажа. Избраха си мястото между кабината на спасителя и плажното капанче,където да разпънат хавлиите си.Сиси и Лора се хванаха за ръце и с кикот се затичаха към водата.Марина ги изпрати с поглед,сложи сисламената шапка и извади книга от чантата си.Скоро успя да се абстрахира от шумовете на плажа и потъна в увлекателната история. Но не за дълго - изведнъж почувства студени водни пръски по гърба си : - Ехо!Четящата монахиня, - каза Лора и измъкна книгата от ръцете на Марина - За това ли си дошла тук,да четеш? И защо си се намъкнала в тоя цял бански,нямаше ли нещо “по-така”? - и се изпъчи,показвайки горнището си на реснички. - Ясноо,ще ти трябва малко помощ. Сиси веднага разбра намека на Лора и отиде да поръча три коктейла “Маргарита” - Такаа, - каза тя,подавайки чашата на Марина - хайде да се огледаме наоколо и да видим какви са опциите.Какво ще кажеш за този? - Сиси погледна към мъжа под чадъра на около десетина метра от тях - чернокос,добре сложен,лежеше с ръце зад главата и поклащаше кръстосаните си глезени в такта на музиката,която чуваше в слушалките си.Но,в следващия момент,реши да се обърне по корем и Сиси видя огромна татуировка на тигър в атака,който сякаш беше разкъсал едната плешка и се разпростираше по целия гръб. Двете с Марина се спогледаха и направиха физиономии,сякаш току-що бяха изяли нещо много гадно: - Още един,дето си е нарисувал комплексите.Не можа ли да измисли нещо по-оригинално. - каза Сиси и отмести поглед,в търсене на друг обект и почти веднага го фиксира - рус,строен,с небрежно наметнат върху раменете пуловер,а тънката пяна на вълните се разбиваше по пръстите на краката му,точно до ръбоветена крачолите на ленения му панталон.”Тук има някакъв шанс за по-висока интелигентност”- помисли Сиси и съсредоточи вниманието си.Мъжът извади телефона си и набра някакъв номер,с ръка направи сянка над очите си и,говорейки се заоглежда в посока на един от подстъпите към плажа,по който забързано се спускаше някакво момиче,което му махаше с ръка.Затича се към него и се хвърли в прегръдките му. - Какво да се прави,днес явно не ти е ден,Марина...- въздъхна разочаровано Сиси. През това време,не бяха забелязали,че Лора беше изчезнала някъде.Видяха я да се задава заедно с три непознати момчета,две от които облечени с червени шорти,явно бяха спасители. - Момичета,- започна тържествено Лора - тъй като сме за първи път тук,реших да попитам тези местни момчета кои са забележителностите,които задължително трябва да видим и къде в Созопол е най-добрия нощен живот.Те с радост се съгласиха да ни упътят,и дори да ни покажат някои от тях лично! Представям ви спасителите Иво и Спас.И техният приятел Никола,който е барман в “Red spot”. Лора мина зад момчетата и започна да прави знаци на Марина,сочейки към Спас,сякаш казваше: “този е твоят,супер е”. Марина намираше всичко това за несериозно,и ръкувайки се със Спас смотоляви: - Спас спасителя,изглежда си намерил призванието си. А той явно не долови сарказма и се усмихна закачливо,сякаш беше тренирал тази усмивка пред огледалото стотици пъти.Перфектно подредените му зъби изглеждаха още по-бели на фона на тъмния тен на кожата,а слънцето проблясваше във всяка една от капчиците морска вода,които се стичаха по тялото му.Изглеждаше добре,и го знаеше. Но Марина не беше особено впечатлена. Уговориха се следобяд да се разходят до Стария град,а вечерта да отидат в бара на Никола за любимите си коктейли.Размениха си телефонните номера и момичетата тръгнаха към квартирата,за да се приготвят.Сиси и Лора бързаха нагоре по стълбите, обсъждайки момчетата,които току-що бяха срещнали,а Марина вървеше след тях отегчено и разглеждаше цветята в градинката. Малкото дворче на къщата-близнак беше разделено от невисока дървена ограда,по която пълзяха рози.Марина се приближи,за да ги помирише и забеляза някакво движение от другата страна.Стъпи на пръсти и надникна между листата.Видя широкия гръб на мъж с моряшка тениска,който товареше рибарски мрежи в багажното на зеления си пикап.На вид беше около петдесетгодишен,но само прошарената му коса издаваше възрастта му. Движенията му бяха чевръсти и точно премерени,”Естествено,сигурно прави това всеки ден”- помисли Марина,и се улови да зяпа движенията на мускулите на ръката му,докато навива въжетата и лекотата,с която вдигаше тежките мрежи. В този момент тя се осъзна и примигна няколко пъти с очи,сякаш искаше да излезе от някакъв транс.Отстъпи крачка назад,но една от розите я убоде,тя дръпна ръката си и счупи с лакът една от саксиите.Наведе се и припряно започна да събира парчетата,когато изведнъж видя нечии крака пред себе си.Погледна нагоре,но слънцето блестеше в очите й и трябваше да ги присвие,за да може въобще да различи нещо. Беше мъжът с моряшката тениска : - Не се притеснявайте,ще го оправя - каза той,подавайки й ръка да се изправи, - аз съм Йордан,хазяинът.Днес не можах да ви посрещна,бях в Бургас по работа,но виждам,че Вили ви е настанила. Марина най-после успя да види лицето му - беше красив,с топли кафяви очи,правилен нос и тридневна брада,която още повече подчертаваше решителните му устни. - Порязяли сте се - той посочи дланта й ,по която се стичаха няколко капки кръв - Елате,ще ви дам спирт и някаква лепенка. Тя го последва в другата част на къщата ( различната половина),като по пътя се стараеше да забележи нещо,което да й разкрие подробности относно личността на този мъж. Влязоха в дневната и Марина се възползва от възможността да разгледа предметите наоколо,докато хазяинът й донесе нещо за превързване от банята. Беше уютно,но някак по мъжки. Преобладаваха бялото и кафявото,направи й впечатление,че нямаше никакви растения,но зелените щори някак компенсираха това. По стените,нито по етажерките не видя никакви снимки,имаше само една-две картини на морска тематика.Потърси някакъв предмет,който да издава женско присъствие в къщата,но не откри нищо.За първи път срещаше мъж,на когото не можеше да лепне етикет почти веднага. Йордан се беше облегнал на касата на вратата и наблюдаваше тази непозната жена,която стоешев дневната му.Обикновено не допускаше наематели в личното си пространство,защото повечето бяха капризни,префарцунени,а понякога дори и пияни, и постоянно си губеха ключовете,или повреждаха нещо.Но този път,може би се чувстваше донякъде виновен за случилото се с Марина.Но не беше само това,в нея имаше нещо различно. И тъкмо това го накара да не бърза да й даде лепенката,гледката която беше пред него не се виждаше често - Марина приличаше на приказно създание,слънчевите лъчи се процеждаха през вълнистия кичур коса,който тя с елегантно движение прибра зад ухото си.Беше се зачела в някаква книга,която явно поглъщаше цялото й внимание,защото устните й се движеха при всяка прочетена наум дума,сякаш я изживяваше и искаше да я запомни завинаги.С крайчеца на окото си,тя забеляза присъствието му в стаята : - Евтим Евтимов? - каза Марина,затваряйки внимателно книгата. Този въпрос рязко върна Йордан към реалността.Той припряно прибра книгата на мястото й и подаде лепенката на Марина.Явно се почувства уязвен,но тя побърза да го успокои : - Стиховете му са прекрасни...В днешно време вече няма мъже,които да пишат така,а още по-малко такива,които да ги четат...- усмихна се и го погледна така,сякаш беше намерила отдавна търсено съкровище. За първи път в живота си Йордан усещаше,че няма контрол над ситуацията.Взираше се в зелените очи на Марина и те все повече му напомняха за цвета на морето.Но не на спокойното тихо море,изпращащо слънцето при залез,а на онова тъмното - при скалите,което предизвиква само най-смелите да открият неговите тайни.Това море го теглеше към себе си,а той не се съпротивляваше.Въпреки скалите,въпреки опасността...Струваше с-и. - Има ли някой? - чу се глас иззад вратата. Йордан и Марина смутено се отдалечиха един от друг,но и на двамата им пролича,че искаха да убият този,който беше отвън,за това че прекъсна вълшебния момент. Видяха силуета на Лора,долепила лице върху прозореца,в опит да надникне вътре. Беше ясно,че няма да си тръгне и Йордан избърза да излезе навън,когато чу,че тя вече докосва бравата. - Здравейте! - каза Лора с усмивка,разкриваща почти всичките й зъби - Вие сигурно сте хазяинът.Случайно да сте виждали...- нямаше нужда да продължава,вратата бавно се открехна със скърцане и оттам се подаде Марина,която гледаше виновно,като дете току-що откраднало шоколад : - Аз,такова...Убодох се на една от розите по оградата и хазяинът беше така добър да ми даде лейкопласт... Лора повдигна вежди,мнителната й природа й подсказваше,че тук имаше нещо повече от един лейкопласт,и то не заради друго,а именно заради това,че приятелката й се оправдаваше,сякаш беше извършила нещо нередно. - Както и да е,търсих те,за да ти напомня,че имаш един час да се приготвиш преди момчетата да дойдат да ни вземат,нали не си забравила? Хайде,тръгвай. Лора хвана ръката на Марина и я задърпа към стълбите,като майка,дошла да прибере детето си от детската площадка.Тя тръгна с неохота,но се извърна през рамо,за да погледне още веднъж към Йордан,но блясъка в очите му вече го нямаше.Навярно нещо в думите на Лора го беше смутило.Ревнуваше,а знаеше,че няма право. - Благодаря за лепенката! - извика Марина,докато се отдалечаваше. - Няма проблем - отвърна хазяинът,но в гласа му се долавяше студенина.Прибра се обратно в къщата и затвори вратата след себе си. През целия следобед Марина не спря да мисли за случилото се.Сиси и Лора кокетно флиртуваха с момчетата,докато се разхождаха из Стария град и Спас и Марина от време на време ги изгубваха от поглед,защото Марина искаше да се потопи изцяло в атмосферата на старинните къщи и малките магазинчета,в опит да избяга от собствените си мисли. Тя разпитваше спасителя за подробности около всяка забележителност,като по този начин пресичаше всеки негов опит да промени посоката на разговора. Спас започна да си мисли,че е изтеглил късата клечка.Стана му ясно,че тази жена нямаше нищо общо с тези,които беше свикнал да среща.Но това го накара да се амбицира още повече.Гледаше на нея като трудно превземаема крепост.А трофей като този щеше да стои на специално място в колекцията му. Вечерта продължи в бара,където работеше Никола.Питиетата пристигаха едно след друго,а Марина беше благодарна за силната музика,която я спасяваше от воденето на скучни разговори. - Искаш ли да танцуваме? - предложи Спас. Допирът на устните му до ухото й я подразни и тя реши,че вече е време да се измъкне: - Ще тръгвам.Днес емоциите ми дойдоха малко в повече,а и снощи не можах да се наспя.Ти остани,не се притеснявай,аз ще се прибера,знам пътя. Спас стисна зъби,но сметна,че трябва да се придържа към ролята си на кавалер: - Глупости,не мога да те оставя да се прибереш сама,ще те изпратя. Двамата минаха през дансинга,където бяха Лора и Сиси,и им помахаха с ръка,за да покажат,че си тръгват.Двете момичета само ги изгледаха недоумяващо,но свиха рамене и продължиха да танцуват. По пътя към квартирата Марина и Спас вървяха бавно.Трябваше им известно време да се адаптират към нощната тишина след шумотевицата на бара.Всички опити на спасителя да опознае Марина бяха неуспешни.Отговаряше лаконично на въпросите му,на някои дори подхвърляше само едно кратичко”мхм”...Но Спас не се беше отказал от намерението си да победи в тази игра. Стигнаха до къщата и тъкмо,когато Марина се обърна ,за да пожелае “лека нощ”,Спас изведнъж я придърпа към себе си и я целуна.Тя постави ръцете си върху гърдите му и направи крачка назад,за да го отблъсне.Трябваха й няколко секунди,за да се отърси от шока. - Извинявай...- каза Спас - Мислех,че вече е време да го направя. - Виж, - промълви Марина - не мога да ти дам това,което очакваш. - Добре.Разбирам.Няма да бързаме,- каза Спас,сложил ръце в джобовете си - но ще се видим пак много скоро,нали? Не й даде възможност да му отговори,само й намигна и пое по пътя си обратно. Марина въздъхна и отпусна безпомощно рамене. Докато се изкачваше нагоре по стълбите,си помисли,че това момче изобщо не беше разбрало какво искаше да му каже.Не подозираше обаче,че имаше някой,който беше станал свидетел на цялата случка - в другата част на къщата,на балкона светеше цигара.Йордан вече знаеше кое беше момчето,с което приятелките й толкова бързаха да я срещнат. Марина разбра,че нямаше смисъл да се опитва да заспи,за това крачеше напред-назад из стаята,осмисляйки в какво се беше забъркала с идването си в този морски град. Приближи се до прозореца,уж за да погледа звездите,но всъщност тайно се надяваше да зърне хазяина,макар че беше доста късно. Погледна надолу към малкото дворче,и за нейна изненада той наистина беше там. “Дали и той като мен не може да заспи?” Под дървения навес висеше червена боксова круша,Йордан я удари яростно няколко пъти,изглежда водеше някаква вътрешна борба,с която не можеше да се справи. Изведнъж,отнякъде се появи един бял котарак и се отърка о крака му,сякаш за да го успокои.Тогава той хвана крушата с две ръце,за да спре движението й ,наведе се към котарака и го погали,признавайки му,че е прав. И тъкмо,когато беше решил вече да се прибира,Йордан вдигна очи към прозореца на Марина.Сякаш беше усетил присъствието й.Тя изобщо не очакваше това и дръпна завесите с бързо движение,за да се скрие.Този мъж я привличаше по начин,който й беше трудно да си обясни.Мъчеше я усещането,че днес,при първата им среща,между тях остана нещо недоизказано. Връхлетя я импулс да слезе на двора и да поговорят,но когато отново погледна през прозореца,него вече го нямаше. “Нищо,сигурно така е по-добре...” - опита се да убеди сама себе си. На сутринта Марина се събуди от някакъв скърцащ метален шум,примесен със звука от счупени стъкла.Идваше от боклукчийския камион,който бръмчеше на улицата. “Луди ли сте,бе хора”- тя прошепна под носа си - “толкова рано...Мислех,че на морето хората се будят само от звуците на чайки и гларуси...” Огледа се наоколо и разбра,че няма кой да оцени сарказма й - Лора спеше,завита презглава,а Сиси си беше легнала без дори да свали обувките си.Марина се измъкна тихо и слезе долу,за да си направи кафе. Докато чакаше машината,чу познат глас зад гърба си : - Добро утро! Винаги ли си толкова ранобудна? Беше Спас с огромен букет в ръка. - Какво правиш тук? - попита Марина. - Дойдох да се извиня.И като компенсация,исках да те поканя на една по-различна закуска с изглед към града,но от вътрешността на морето - на корабче! Какво ще кажеш? - попита Спас тържествено. Точно в този момент,покрай тях мина милата съседка леля Вили с думите : - Няма да стане,Спасе,много си закъснял.Чичо ти Йордан го взе,отиде на пристанището още в шест. - Чичо? Йордан е чичо ти? - попита недоумяващо Марина. - Да.Защо? Марина не каза нищо.Обърна се и изтича нагоре по стълбите.Сега вече всичко й се изясни. Спас изобщо не рзбираше какво се случва. Никога не беше полагал толкова усилия да спечели някоя жена,просто не му се налагаше,почувства се като пълен глупак с този букет в ръка.Хвърли цветята в близката кофа за боклук и тръгна нанякъде. Леля Вили видя всичко,завтече се и ги измъкна от мръсотията : - Спасе,Спасее...От малък си получавал каквото искаш,ама тоя път ще ти е по-трудно,моето момче...- промълви тя,наблюдавайки го да се отдалечава. Марина беше решена час по-скоро да говори с Йордан,за това без да губи време тръгна към пристанището. Няколко рибари я упътиха къде точно да намери неговата лодка и след кратко лутане го откри. Явно беше се заел с нещо,което не се получаваше,избърса потта от челото си с някакъв парцал и го захвърли на пода. Марина се поколеба за миг,мислейки,че моментът не е подходящ,но Йордан я беше забелязал и нямаше връщане назад. - Какво има,госпожице? Ключа ли си загубихте,или машината за лед не работи? За да дойдете чак до тук... Сякаш разговаряше с друг човек,нямаше и следа от любезния загадъчен мъж,когото беше срещнала вчера.Но макар да й стана неприятно,Марина знаеше защо той се държи така. - Няма нужда да го правиш, - каза тя - знам за Спас.Разбрах го тази сутрин. За миг очите на Йордан светнаха от изненада,но той приложи усилие,за да възвърне сериозния си вид. Марина се огледа настрани : - Може ли да се кача? Няма нужда всички да ни слушат. Йордан си мислеше,че няма смисъл,но все пак й подаде ръка. - Чуй ме, - продължи тя - познавам много момчета като Спас,не дойдох чак до тук,за да намеря още един като тях.Всъщност не дойдох,за да търся каквото и да било.Но намерих теб. Розата,която ме убоде,вече е любимото ми цвете,защото ако не беше тя,нямаше да те срещна.Колкото и да не ти се вярва,ние с теб си приличаме - навярно и ти,също като мен си бил нараняван неведнъж и е настъпил момент,в който вече си се отказал да раздаваш сърцето си,или това,което е останало от него,за хора,които не го заслужават.Скрил си се зад толкова много пластове,също като розата,така че който наистина иска да достигне до теб,трябва първо да мине през бодлите ти. Йордан наведе глава.Тя беше права... Марина хвана ръцете му : - Знам какво ще кажеш - разликата във възрастта.Повярвай ми,това изобщо не ме интересува. Очите на Йордан срещнаха нейните,в погледа му се четеше решимостта на човек,преодолял страха си и готов да скочи в пропастта. В този момент,нищо и никой не можеше да попречи на това,което беше на път да се случи.Дори да настъпваше края на света,това не ги вълнуваше,устните им се сляха като две вълни,които преодоляват крайбрежна скала. Йордан освободи въжето,което ги задържаше на брега и корабчето се отправи към приканващите прегръдки на морето. Но не подозираха за бурята,която ги очакваше. Тази сцена,сякаш излязла от романтичен филм,си имаше един зрител - Спас също беше дошъл да търси чичо си,за да поиска разрешение да заеме корабчето.А сега го гледаше да се отдалечава с това,което трябваше да бъде неговият трофей. Очите му преливаха от гняв,едната му ръка беше здраво стисната в юмрук,а с другата премяташе метална запалка,която пареше кожата му при всяко щракване на капачето,но той не усещаше нищо. Остави го отворено и се загледа в пламъка.Беше взел решение. Денят премина неусетно за Йордан и Марина.Колкото и да им се искаше да му попречат,слънцето неумолимо залязваше.Вече беше тъмно,когато двамата влюбени вървяха прегърнати към къщата на хазяина.Изведнъж покрай тях профуча пожарна.Марина не се впечатли,все пак идваше от голям град,където подобни гледки не бяха рядкост,но за Йордан не беше така,в Созопол почти всички се познаваха и трябваше да разбере какво става. Не чака дълго - още щом завиха зад ъгъла застинаха от изненада - къщата на Йордан гореше. Лора и Сиси стояха отпред и успокояваха леля Вили,която беше прегърнала белия котарак и плачеше. Бяха безсилни да направят каквото и да било,можеха само да наблюдават как пожарникарите се борят с пламъците. Когато огънят най-сетне се предаде,между струите пушек се разкри грозното лице на отмъщението.Йордан не можеше да познае дома си...Сякаш някой го беше боядисал в най-наситеното черно,което сега наподобяваше дъното на бездна,в която току-що бе потънал целият му живот. Един от пожарникарите го приближи с думите : - Пожарът почти не е засегнал хотелската част,започнал е от другата половина.Имаме съмнения,че е запален умишлено,защото се е разпространил доста бързо.Имате ли представа кой може да го е направил? Йордан направи крачка напред,за да почисти от пепелта купичката на котарака,когато нещо проблясна пред крака му.Беше метална запалка. Веднага я позна,все пак точно той я беше подарил на племенника си.Прибра я в джоба си и отговори замислено : - Не,нямам никаква представа кой може да е бил. През следващите дни всички обединиха усилия да помогнат на Йордан да възстанови поне това,което беше останало,но ваканцията на момичетата свърши и беше време да се прибират.Естествено,вече бяха разбрали,че Марина няма да се върне с тях,поне засега... Трите приятелки се прегърнаха и Лора се опита да прикрие сълзите си зад тъмните очила,а Сиси се пошегува нервно : - Видя ли,ето защо трябва винаги да ни слушаш! - посочи с глава към хазяина,който се беше отдалечил,за да ги остави да се сбогуват.Марина се засмя : - Ще ми липсвате,лудетини... Момичетата се качиха в “бийтъл-а” и отпрашиха,надувайки клаксона.Марина понечи да се върне обратно в двора,но спря на прага,когато видя Йордан да говори с някого. Беше Спас. Тя присви очи,мислейки как изобщо се беше осмелил да дойде тук след случилото се.Но този Спас някак не приличаше на себе си,беше свел глава и гледаше в земята,докато говореше,а от наперената стойка нямаше и следа. Йордан мълчеше. Изглежда,че Спас изказа всичко,за което беше дошъл и отпусна ръце,сякаш се оставяше на Йордан да направи с него каквото поиска. Но това,което последва,не беше онова,за което се беше подготвил - вместо да го удари,чичо му се приближи към него и опрощаващо го прегърна. Тази гледка накара Марина да си припомни защо се беше влюбила точно в този човек и благодари на съдбата,че ги беше срещнала. Признал поражението си,Спас погледна към нея,сякаш я виждаше за последен път,и оттегляйки се вдигна ръка за сбогом.Заминаваше. Тя му отвърна плахо,трябваше й малко време да осмисли тази неочаквана трансформация. - Остави нещо за теб - Йордан й подаде малка саксия с червена пълзяща роза,същата като онези по оградата,станали причина да намери любовта.Аленият цвят на цветето се открояваше върху черния фон на руините,като туптящо сърце,завърнало се към живота. Йордан и Марина вплетоха пръсти около него и си обещаха този път да го запазят завинаги.Лятна любов “Всички са еднакви...”- мислеше си Марина,докато се взираше с празен поглед във въртящия се вентилатор на тавана над леглото си. Закри лицето си с ръце - не искаше да гледа повтарящите се движения на перките,които само й напомняха за кръговрата от любовни разочарования,в който се намираше от известно време и сякаш вече нямаше шанс да се измъкне. Отпусната напречно върху леглото,Марина протегна едната си ръка,плъзгайки я по чаршафа някъде над главата си,в опит да намери възглавницата,която обикновено използваше в такива случаи като “нещо за прегръщане”.Но вместо нея,напипа кокетната пудриера с кръгло огледало,която се подаваше от чантата й.Погледна я,сякаш не беше нейна,защото по принцип не си падаше особено по тези неща,но после се сети,че я беше купила няколко дни преди да скъса с поредното си гадже,мислейки че ако заприлича на момичетата,по които той се заглеждаше,щеше да я заобича повече. Марина отвори пудриерата и се огледа в огледалото.Щателно разгледа чертите на лицето си,които никак не отговаряха на съвременните “стандарти”за красота.Постави показалец на върха на носа си,за да изглежда по-малък и чип,след това повдигна едната си вежда и събра устните си в “патешка муцуна”,успя да остане така едва няколко секунди и после избухна в смях: “Колко са жалки...”- помисли си тя,но смехът й беше примесен с горчиво чувство- беше на двадесет и девет,а не се вписваше никъде...Не тежеше четирисет и пет килограма,а петдесет и пет,имаше дълга малко под раменете,чуплива светло кестенява коса (която никога не беше боядисвала) и бадемовидни зелено-кафяви (едното малко по-зелено от другото...) очи.А устните й бяха естествено очертани,като крилете на птица в полет- леко извити в краищата си,сякаш всеки момент беше готова да се усмихне,а когато беше развълнувана винаги й личеше,защото придобиваха нюанс на тъмно розово. Всичко това,което толкова много я отличаваше от другите я правеше красива,но тя не го осъзнаваше... Марина остави огледалото настрана и притвори очи.В този момент телефонът звънна.Колебаеше се,дали да вдигне-изобщо не й беше до разговори.Изчака третото позвъняване и промърмори “ало”с провлачен глас.Отсреща чу развълнуваното чуруликане на приятелките си,които се надпреварваха да говорят една през друга: - Хайде,готова ли си? Нали не си забравила,че утре тръгваме за морето? Събра ли си багажа? Марина с неохота се повдигна на лакти и седна на леглото.Видя празния куфар пред себе си,въздъхна и побърза да отговори: - Да,даа,не съм забравила,ще бъда готова навреме. - Добре.И не се самосъжалявай,ей! Хайде,в шест сутринта идваме да те вземем. Нощта беше дълга за Марина,легна си рано и се опита да поспи,за да не изглежда толкова уморена на сутринта,но не й се получаваше. Тъкмо се беше унесла,когато чу пронизителния звук на клаксон- малкия “бийтъл”на Лора вече беше пред входа,а Сиси беше сложила розовите си очила и махаше с две ръце през прозореца. Марина се пооправи набързо,грабна куфара си и забърза към вратата.На излизане рязко спря пред огледалото в коридора,издиша силно,като спринтьор,надъхващ се на старта на състезание,и каза на отражението си: “Ще забравиш всичко,ще скъсаш синджира и ще се забавляваш!” След това затръшна вратата след себе си. Отне им около пет часа да стигнат до морето,защото по пътя имаше толкова полета със слънчогледи,бали сено и стада пасящи кравички,които им се струваха толкова екзотични,че непременно трябваше да се снимат с тях - къде в София щяха да видят такова нещо! Пристигнаха в Созопол към обяд.Бяха избрали да отседнат в квартира,защото искаха да останат за по-дълго.След известно лутане из малките улички,най-накрая успяха да намерят къщата.Хазяинът им беше обяснил,че е тип “калкан”и няма как да я объркат,и наистина- тя беше единствената такава на тази улица,но на Марина й направи впечатление,че едната й страна е коренно различна от другата и това й се стори странно. Някъде иззад къщата се появи една пълна жена на средна възраст,която вървеше забързано към тях с подрънкващи ключове в едната ръка,а с другата бършеше устата си от полепнала пудра захар,или нещо такова.Явно бяха прекъснали обяда й. - Вие за стаята ли,милички?- говореше им така,сякаш й бяха близки роднини - Йордан го няма,отиде до Бургас по работа.Ама ме е предупредил,няма страшно,айде влизайте,влизайте,настанявайте се. Момичетата се качиха по стълбите до втория етаж,където беше стаята им.Беше малка - с един прозорец и малко балконче,от което се виждаше едно ъгълче от морето,и то ако се повдигнеш на пръсти.Но и на това бяха доволни,все пак нямаха намерение да прекарват времето си затворени в стаята. Без да губят време,трите приятелки се преоблякоха набързо и се отправиха право към плажа. Избраха си мястото между кабината на спасителя и плажното капанче,където да разпънат хавлиите си.Сиси и Лора се хванаха за ръце и с кикот се затичаха към водата.Марина ги изпрати с поглед,сложи сисламената шапка и извади книга от чантата си.Скоро успя да се абстрахира от шумовете на плажа и потъна в увлекателната история. Но не за дълго - изведнъж почувства студени водни пръски по гърба си : - Ехо!Четящата монахиня, - каза Лора и измъкна книгата от ръцете на Марина - За това ли си дошла тук,да четеш? И защо си се намъкнала в тоя цял бански,нямаше ли нещо “по-така”? - и се изпъчи,показвайки горнището си на реснички. - Ясноо,ще ти трябва малко помощ. Сиси веднага разбра намека на Лора и отиде да поръча три коктейла “Маргарита” - Такаа, - каза тя,подавайки чашата на Марина - хайде да се огледаме наоколо и да видим какви са опциите.Какво ще кажеш за този? - Сиси погледна към мъжа под чадъра на около десетина метра от тях - чернокос,добре сложен,лежеше с ръце зад главата и поклащаше кръстосаните си глезени в такта на музиката,която чуваше в слушалките си.Но,в следващия момент,реши да се обърне по корем и Сиси видя огромна татуировка на тигър в атака,който сякаш беше разкъсал едната плешка и се разпростираше по целия гръб. Двете с Марина се спогледаха и направиха физиономии,сякаш току-що бяха изяли нещо много гадно: - Още един,дето си е нарисувал комплексите.Не можа ли да измисли нещо по-оригинално. - каза Сиси и отмести поглед,в търсене на друг обект и почти веднага го фиксира - рус,строен,с небрежно наметнат върху раменете пуловер,а тънката пяна на вълните се разбиваше по пръстите на краката му,точно до ръбоветена крачолите на ленения му панталон.”Тук има някакъв шанс за по-висока интелигентност”- помисли Сиси и съсредоточи вниманието си.Мъжът извади телефона си и набра някакъв номер,с ръка направи сянка над очите си и,говорейки се заоглежда в посока на един от подстъпите към плажа,по който забързано се спускаше някакво момиче,което му махаше с ръка.Затича се към него и се хвърли в прегръдките му. - Какво да се прави,днес явно не ти е ден,Марина...- въздъхна разочаровано Сиси. През това време,не бяха забелязали,че Лора беше изчезнала някъде.Видяха я да се задава заедно с три непознати момчета,две от които облечени с червени шорти,явно бяха спасители. - Момичета,- започна тържествено Лора - тъй като сме за първи път тук,реших да попитам тези местни момчета кои са забележителностите,които задължително трябва да видим и къде в Созопол е най-добрия нощен живот.Те с радост се съгласиха да ни упътят,и дори да ни покажат някои от тях лично! Представям ви спасителите Иво и Спас.И техният приятел Никола,който е барман в “Red spot”. Лора мина зад момчетата и започна да прави знаци на Марина,сочейки към Спас,сякаш казваше: “този е твоят,супер е”. Марина намираше всичко това за несериозно,и ръкувайки се със Спас смотоляви: - Спас спасителя,изглежда си намерил призванието си. А той явно не долови сарказма и се усмихна закачливо,сякаш беше тренирал тази усмивка пред огледалото стотици пъти.Перфектно подредените му зъби изглеждаха още по-бели на фона на тъмния тен на кожата,а слънцето проблясваше във всяка една от капчиците морска вода,които се стичаха по тялото му.Изглеждаше добре,и го знаеше. Но Марина не беше особено впечатлена. Уговориха се следобяд да се разходят до Стария град,а вечерта да отидат в бара на Никола за любимите си коктейли.Размениха си телефонните номера и момичетата тръгнаха към квартирата,за да се приготвят.Сиси и Лора бързаха нагоре по стълбите, обсъждайки момчетата,които току-що бяха срещнали,а Марина вървеше след тях отегчено и разглеждаше цветята в градинката. Малкото дворче на къщата-близнак беше разделено от невисока дървена ограда,по която пълзяха рози.Марина се приближи,за да ги помирише и забеляза някакво движение от другата страна.Стъпи на пръсти и надникна между листата.Видя широкия гръб на мъж с моряшка тениска,който товареше рибарски мрежи в багажното на зеления си пикап.На вид беше около петдесетгодишен,но само прошарената му коса издаваше възрастта му. Движенията му бяха чевръсти и точно премерени,”Естествено,сигурно прави това всеки ден”- помисли Марина,и се улови да зяпа движенията на мускулите на ръката му,докато навива въжетата и лекотата,с която вдигаше тежките мрежи. В този момент тя се осъзна и примигна няколко пъти с очи,сякаш искаше да излезе от някакъв транс.Отстъпи крачка назад,но една от розите я убоде,тя дръпна ръката си и счупи с лакът една от саксиите.Наведе се и припряно започна да събира парчетата,когато изведнъж видя нечии крака пред себе си.Погледна нагоре,но слънцето блестеше в очите й и трябваше да ги присвие,за да може въобще да различи нещо. Беше мъжът с моряшката тениска : - Не се притеснявайте,ще го оправя - каза той,подавайки й ръка да се изправи, - аз съм Йордан,хазяинът.Днес не можах да ви посрещна,бях в Бургас по работа,но виждам,че Вили ви е настанила. Марина най-после успя да види лицето му - беше красив,с топли кафяви очи,правилен нос и тридневна брада,която още повече подчертаваше решителните му устни. - Порязяли сте се - той посочи дланта й ,по която се стичаха няколко капки кръв - Елате,ще ви дам спирт и някаква лепенка. Тя го последва в другата част на къщата ( различната половина),като по пътя се стараеше да забележи нещо,което да й разкрие подробности относно личността на този мъж. Влязоха в дневната и Марина се възползва от възможността да разгледа предметите наоколо,докато хазяинът й донесе нещо за превързване от банята. Беше уютно,но някак по мъжки. Преобладаваха бялото и кафявото,направи й впечатление,че нямаше никакви растения,но зелените щори някак компенсираха това. По стените,нито по етажерките не видя никакви снимки,имаше само една-две картини на морска тематика.Потърси някакъв предмет,който да издава женско присъствие в къщата,но не откри нищо.За първи път срещаше мъж,на когото не можеше да лепне етикет почти веднага. Йордан се беше облегнал на касата на вратата и наблюдаваше тази непозната жена,която стоешев дневната му.Обикновено не допускаше наематели в личното си пространство,защото повечето бяха капризни,префарцунени,а понякога дори и пияни, и постоянно си губеха ключовете,или повреждаха нещо.Но този път,може би се чувстваше донякъде виновен за случилото се с Марина.Но не беше само това,в нея имаше нещо различно. И тъкмо това го накара да не бърза да й даде лепенката,гледката която беше пред него не се виждаше често - Марина приличаше на приказно създание,слънчевите лъчи се процеждаха през вълнистия кичур коса,който тя с елегантно движение прибра зад ухото си.Беше се зачела в някаква книга,която явно поглъщаше цялото й внимание,защото устните й се движеха при всяка прочетена наум дума,сякаш я изживяваше и искаше да я запомни завинаги.С крайчеца на окото си,тя забеляза присъствието му в стаята : - Евтим Евтимов? - каза Марина,затваряйки внимателно книгата. Този въпрос рязко върна Йордан към реалността.Той припряно прибра книгата на мястото й и подаде лепенката на Марина.Явно се почувства уязвен,но тя побърза да го успокои : - Стиховете му са прекрасни...В днешно време вече няма мъже,които да пишат така,а още по-малко такива,които да ги четат...- усмихна се и го погледна така,сякаш беше намерила отдавна търсено съкровище. За първи път в живота си Йордан усещаше,че няма контрол над ситуацията.Взираше се в зелените очи на Марина и те все повече му напомняха за цвета на морето.Но не на спокойното тихо море,изпращащо слънцето при залез,а на онова тъмното - при скалите,което предизвиква само най-смелите да открият неговите тайни.Това море го теглеше към себе си,а той не се съпротивляваше.Въпреки скалите,въпреки опасността...Струваше с-и. - Има ли някой? - чу се глас иззад вратата. Йордан и Марина смутено се отдалечиха един от друг,но и на двамата им пролича,че искаха да убият този,който беше отвън,за това че прекъсна вълшебния момент. Видяха силуета на Лора,долепила лице върху прозореца,в опит да надникне вътре. Беше ясно,че няма да си тръгне и Йордан избърза да излезе навън,когато чу,че тя вече докосва бравата. - Здравейте! - каза Лора с усмивка,разкриваща почти всичките й зъби - Вие сигурно сте хазяинът.Случайно да сте виждали...- нямаше нужда да продължава,вратата бавно се открехна със скърцане и оттам се подаде Марина,която гледаше виновно,като дете току-що откраднало шоколад : - Аз,такова...Убодох се на една от розите по оградата и хазяинът беше така добър да ми даде лейкопласт... Лора повдигна вежди,мнителната й природа й подсказваше,че тук имаше нещо повече от един лейкопласт,и то не заради друго,а именно заради това,че приятелката й се оправдаваше,сякаш беше извършила нещо нередно. - Както и да е,търсих те,за да ти напомня,че имаш един час да се приготвиш преди момчетата да дойдат да ни вземат,нали не си забравила? Хайде,тръгвай. Лора хвана ръката на Марина и я задърпа към стълбите,като майка,дошла да прибере детето си от детската площадка.Тя тръгна с неохота,но се извърна през рамо,за да погледне още веднъж към Йордан,но блясъка в очите му вече го нямаше.Навярно нещо в думите на Лора го беше смутило.Ревнуваше,а знаеше,че няма право. - Благодаря за лепенката! - извика Марина,докато се отдалечаваше. - Няма проблем - отвърна хазяинът,но в гласа му се долавяше студенина.Прибра се обратно в къщата и затвори вратата след себе си. През целия следобед Марина не спря да мисли за случилото се.Сиси и Лора кокетно флиртуваха с момчетата,докато се разхождаха из Стария град и Спас и Марина от време на време ги изгубваха от поглед,защото Марина искаше да се потопи изцяло в атмосферата на старинните къщи и малките магазинчета,в опит да избяга от собствените си мисли. Тя разпитваше спасителя за подробности около всяка забележителност,като по този начин пресичаше всеки негов опит да промени посоката на разговора. Спас започна да си мисли,че е изтеглил късата клечка.Стана му ясно,че тази жена нямаше нищо общо с тези,които беше свикнал да среща.Но това го накара да се амбицира още повече.Гледаше на нея като трудно превземаема крепост.А трофей като този щеше да стои на специално място в колекцията му. Вечерта продължи в бара,където работеше Никола.Питиетата пристигаха едно след друго,а Марина беше благодарна за силната музика,която я спасяваше от воденето на скучни разговори. - Искаш ли да танцуваме? - предложи Спас. Допирът на устните му до ухото й я подразни и тя реши,че вече е време да се измъкне: - Ще тръгвам.Днес емоциите ми дойдоха малко в повече,а и снощи не можах да се наспя.Ти остани,не се притеснявай,аз ще се прибера,знам пътя. Спас стисна зъби,но сметна,че трябва да се придържа към ролята си на кавалер: - Глупости,не мога да те оставя да се прибереш сама,ще те изпратя. Двамата минаха през дансинга,където бяха Лора и Сиси,и им помахаха с ръка,за да покажат,че си тръгват.Двете момичета само ги изгледаха недоумяващо,но свиха рамене и продължиха да танцуват. По пътя към квартирата Марина и Спас вървяха бавно.Трябваше им известно време да се адаптират към нощната тишина след шумотевицата на бара.Всички опити на спасителя да опознае Марина бяха неуспешни.Отговаряше лаконично на въпросите му,на някои дори подхвърляше само едно кратичко”мхм”...Но Спас не се беше отказал от намерението си да победи в тази игра. Стигнаха до къщата и тъкмо,когато Марина се обърна ,за да пожелае “лека нощ”,Спас изведнъж я придърпа към себе си и я целуна.Тя постави ръцете си върху гърдите му и направи крачка назад,за да го отблъсне.Трябваха й няколко секунди,за да се отърси от шока. - Извинявай...- каза Спас - Мислех,че вече е време да го направя. - Виж, - промълви Марина - не мога да ти дам това,което очакваш. - Добре.Разбирам.Няма да бързаме,- каза Спас,сложил ръце в джобовете си - но ще се видим пак много скоро,нали? Не й даде възможност да му отговори,само й намигна и пое по пътя си обратно. Марина въздъхна и отпусна безпомощно рамене. Докато се изкачваше нагоре по стълбите,си помисли,че това момче изобщо не беше разбрало какво искаше да му каже.Не подозираше обаче,че имаше някой,който беше станал свидетел на цялата случка - в другата част на къщата,на балкона светеше цигара.Йордан вече знаеше кое беше момчето,с което приятелките й толкова бързаха да я срещнат. Марина разбра,че нямаше смисъл да се опитва да заспи,за това крачеше напред-назад из стаята,осмисляйки в какво се беше забъркала с идването си в този морски град. Приближи се до прозореца,уж за да погледа звездите,но всъщност тайно се надяваше да зърне хазяина,макар че беше доста късно. Погледна надолу към малкото дворче,и за нейна изненада той наистина беше там. “Дали и той като мен не може да заспи?” Под дървения навес висеше червена боксова круша,Йордан я удари яростно няколко пъти,изглежда водеше някаква вътрешна борба,с която не можеше да се справи. Изведнъж,отнякъде се появи един бял котарак и се отърка о крака му,сякаш за да го успокои.Тогава той хвана крушата с две ръце,за да спре движението й ,наведе се към котарака и го погали,признавайки му,че е прав. И тъкмо,когато беше решил вече да се прибира,Йордан вдигна очи към прозореца на Марина.Сякаш беше усетил присъствието й.Тя изобщо не очакваше това и дръпна завесите с бързо движение,за да се скрие.Този мъж я привличаше по начин,който й беше трудно да си обясни.Мъчеше я усещането,че днес,при първата им среща,между тях остана нещо недоизказано. Връхлетя я импулс да слезе на двора и да поговорят,но когато отново погледна през прозореца,него вече го нямаше. “Нищо,сигурно така е по-добре...” - опита се да убеди сама себе си. На сутринта Марина се събуди от някакъв скърцащ метален шум,примесен със звука от счупени стъкла.Идваше от боклукчийския камион,който бръмчеше на улицата. “Луди ли сте,бе хора”- тя прошепна под носа си - “толкова рано...Мислех,че на морето хората се будят само от звуците на чайки и гларуси...” Огледа се наоколо и разбра,че няма кой да оцени сарказма й - Лора спеше,завита презглава,а Сиси си беше легнала без дори да свали обувките си.Марина се измъкна тихо и слезе долу,за да си направи кафе. Докато чакаше машината,чу познат глас зад гърба си : - Добро утро! Винаги ли си толкова ранобудна? Беше Спас с огромен букет в ръка. - Какво правиш тук? - попита Марина. - Дойдох да се извиня.И като компенсация,исках да те поканя на една по-различна закуска с изглед към града,но от вътрешността на морето - на корабче! Какво ще кажеш? - попита Спас тържествено. Точно в този момент,покрай тях мина милата съседка леля Вили с думите : - Няма да стане,Спасе,много си закъснял.Чичо ти Йордан го взе,отиде на пристанището още в шест. - Чичо? Йордан е чичо ти? - попита недоумяващо Марина. - Да.Защо? Марина не каза нищо.Обърна се и изтича нагоре по стълбите.Сега вече всичко й се изясни. Спас изобщо не рзбираше какво се случва. Никога не беше полагал толкова усилия да спечели някоя жена,просто не му се налагаше,почувства се като пълен глупак с този букет в ръка.Хвърли цветята в близката кофа за боклук и тръгна нанякъде. Леля Вили видя всичко,завтече се и ги измъкна от мръсотията : - Спасе,Спасее...От малък си получавал каквото искаш,ама тоя път ще ти е по-трудно,моето момче...- промълви тя,наблюдавайки го да се отдалечава. Марина беше решена час по-скоро да говори с Йордан,за това без да губи време тръгна към пристанището. Няколко рибари я упътиха къде точно да намери неговата лодка и след кратко лутане го откри. Явно беше се заел с нещо,което не се получаваше,избърса потта от челото си с някакъв парцал и го захвърли на пода. Марина се поколеба за миг,мислейки,че моментът не е подходящ,но Йордан я беше забелязал и нямаше връщане назад. - Какво има,госпожице? Ключа ли си загубихте,или машината за лед не работи? За да дойдете чак до тук... Сякаш разговаряше с друг човек,нямаше и следа от любезния загадъчен мъж,когото беше срещнала вчера.Но макар да й стана неприятно,Марина знаеше защо той се държи така. - Няма нужда да го правиш, - каза тя - знам за Спас.Разбрах го тази сутрин. За миг очите на Йордан светнаха от изненада,но той приложи усилие,за да възвърне сериозния си вид. Марина се огледа настрани : - Може ли да се кача? Няма нужда всички да ни слушат. Йордан си мислеше,че няма смисъл,но все пак й подаде ръка. - Чуй ме, - продължи тя - познавам много момчета като Спас,не дойдох чак до тук,за да намеря още един като тях.Всъщност не дойдох,за да търся каквото и да било.Но намерих теб. Розата,която ме убоде,вече е любимото ми цвете,защото ако не беше тя,нямаше да те срещна.Колкото и да не ти се вярва,ние с теб си приличаме - навярно и ти,също като мен си бил нараняван неведнъж и е настъпил момент,в който вече си се отказал да раздаваш сърцето си,или това,което е останало от него,за хора,които не го заслужават.Скрил си се зад толкова много пластове,също като розата,така че който наистина иска да достигне до теб,трябва първо да мине през бодлите ти. Йордан наведе глава.Тя беше права... Марина хвана ръцете му : - Знам какво ще кажеш - разликата във възрастта.Повярвай ми,това изобщо не ме интересува. Очите на Йордан срещнаха нейните,в погледа му се четеше решимостта на човек,преодолял страха си и готов да скочи в пропастта. В този момент,нищо и никой не можеше да попречи на това,което беше на път да се случи.Дори да настъпваше края на света,това не ги вълнуваше,устните им се сляха като две вълни,които преодоляват крайбрежна скала. Йордан освободи въжето,което ги задържаше на брега и корабчето се отправи към приканващите прегръдки на морето. Но не подозираха за бурята,която ги очакваше. Тази сцена,сякаш излязла от романтичен филм,си имаше един зрител - Спас също беше дошъл да търси чичо си,за да поиска разрешение да заеме корабчето.А сега го гледаше да се отдалечава с това,което трябваше да бъде неговият трофей. Очите му преливаха от гняв,едната му ръка беше здраво стисната в юмрук,а с другата премяташе метална запалка,която пареше кожата му при всяко щракване на капачето,но той не усещаше нищо. Остави го отворено и се загледа в пламъка.Беше взел решение. Денят премина неусетно за Йордан и Марина.Колкото и да им се искаше да му попречат,слънцето неумолимо залязваше.Вече беше тъмно,когато двамата влюбени вървяха прегърнати към къщата на хазяина.Изведнъж покрай тях профуча пожарна.Марина не се впечатли,все пак идваше от голям град,където подобни гледки не бяха рядкост,но за Йордан не беше така,в Созопол почти всички се познаваха и трябваше да разбере какво става. Не чака дълго - още щом завиха зад ъгъла застинаха от изненада - къщата на Йордан гореше. Лора и Сиси стояха отпред и успокояваха леля Вили,която беше прегърнала белия котарак и плачеше. Бяха безсилни да направят каквото и да било,можеха само да наблюдават как пожарникарите се борят с пламъците. Когато огънят най-сетне се предаде,между струите пушек се разкри грозното лице на отмъщението.Йордан не можеше да познае дома си...Сякаш някой го беше боядисал в най-наситеното черно,което сега наподобяваше дъното на бездна,в която току-що бе потънал целият му живот. Един от пожарникарите го приближи с думите : - Пожарът почти не е засегнал хотелската част,започнал е от другата половина.Имаме съмнения,че е запален умишлено,защото се е разпространил доста бързо.Имате ли представа кой може да го е направил? Йордан направи крачка напред,за да почисти от пепелта купичката на котарака,когато нещо проблясна пред крака му.Беше метална запалка. Веднага я позна,все пак точно той я беше подарил на племенника си.Прибра я в джоба си и отговори замислено : - Не,нямам никаква представа кой може да е бил. През следващите дни всички обединиха усилия да помогнат на Йордан да възстанови поне това,което беше останало,но ваканцията на момичетата свърши и беше време да се прибират.Естествено,вече бяха разбрали,че Марина няма да се върне с тях,поне засега... Трите приятелки се прегърнаха и Лора се опита да прикрие сълзите си зад тъмните очила,а Сиси се пошегува нервно : - Видя ли,ето защо трябва винаги да ни слушаш! - посочи с глава към хазяина,който се беше отдалечил,за да ги остави да се сбогуват.Марина се засмя : - Ще ми липсвате,лудетини... Момичетата се качиха в “бийтъл-а” и отпрашиха,надувайки клаксона.Марина понечи да се върне обратно в двора,но спря на прага,когато видя Йордан да говори с някого. Беше Спас. Тя присви очи,мислейки как изобщо се беше осмелил да дойде тук след случилото се.Но този Спас някак не приличаше на себе си,беше свел глава и гледаше в земята,докато говореше,а от наперената стойка нямаше и следа. Йордан мълчеше. Изглежда,че Спас изказа всичко,за което беше дошъл и отпусна ръце,сякаш се оставяше на Йордан да направи с него каквото поиска. Но това,което последва,не беше онова,за което се беше подготвил - вместо да го удари,чичо му се приближи към него и опрощаващо го прегърна. Тази гледка накара Марина да си припомни защо се беше влюбила точно в този човек и благодари на съдбата,че ги беше срещнала. Признал поражението си,Спас погледна към нея,сякаш я виждаше за последен път,и оттегляйки се вдигна ръка за сбогом.Заминаваше. Тя му отвърна плахо,трябваше й малко време да осмисли тази неочаквана трансформация. - Остави нещо за теб - Йордан й подаде малка саксия с червена пълзяща роза,същата като онези по оградата,станали причина да намери любовта.Аленият цвят на цветето се открояваше върху черния фон на руините,като туптящо сърце,завърнало се към живота. Йордан и Марина вплетоха пръсти около него и си обещаха този път да го запазят завинаги.Лятна любов “Всички са еднакви...”- мислеше си Марина,докато се взираше с празен поглед във въртящия се вентилатор на тавана над леглото си. Закри лицето си с ръце - не искаше да гледа повтарящите се движения на перките,които само й напомняха за кръговрата от любовни разочарования,в който се намираше от известно време и сякаш вече нямаше шанс да се измъкне. Отпусната напречно върху леглото,Марина протегна едната си ръка,плъзгайки я по чаршафа някъде над главата си,в опит да намери възглавницата,която обикновено използваше в такива случаи като “нещо за прегръщане”.Но вместо нея,напипа кокетната пудриера с кръгло огледало,която се подаваше от чантата й.Погледна я,сякаш не беше нейна,защото по принцип не си падаше особено по тези неща,но после се сети,че я беше купила няколко дни преди да скъса с поредното си гадже,мислейки че ако заприлича на момичетата,по които той се заглеждаше,щеше да я заобича повече. Марина отвори пудриерата и се огледа в огледалото.Щателно разгледа чертите на лицето си,които никак не отговаряха на съвременните “стандарти”за красота.Постави показалец на върха на носа си,за да изглежда по-малък и чип,след това повдигна едната си вежда и събра устните си в “патешка муцуна”,успя да остане така едва няколко секунди и после избухна в смях: “Колко са жалки...”- помисли си тя,но смехът й беше примесен с горчиво чувство- беше на двадесет и девет,а не се вписваше никъде...Не тежеше четирисет и пет килограма,а петдесет и пет,имаше дълга малко под раменете,чуплива светло кестенява коса (която никога не беше боядисвала) и бадемовидни зелено-кафяви (едното малко по-зелено от другото...) очи.А устните й бяха естествено очертани,като крилете на птица в полет- леко извити в краищата си,сякаш всеки момент беше готова да се усмихне,а когато беше развълнувана винаги й личеше,защото придобиваха нюанс на тъмно розово. Всичко това,което толкова много я отличаваше от другите я правеше красива,но тя не го осъзнаваше... Марина остави огледалото настрана и притвори очи.В този момент телефонът звънна.Колебаеше се,дали да вдигне-изобщо не й беше до разговори.Изчака третото позвъняване и промърмори “ало”с провлачен глас.Отсреща чу развълнуваното чуруликане на приятелките си,които се надпреварваха да говорят една през друга: - Хайде,готова ли си? Нали не си забравила,че утре тръгваме за морето? Събра ли си багажа? Марина с неохота се повдигна на лакти и седна на леглото.Видя празния куфар пред себе си,въздъхна и побърза да отговори: - Да,даа,не съм забравила,ще бъда готова навреме. - Добре.И не се самосъжалявай,ей! Хайде,в шест сутринта идваме да те вземем. Нощта беше дълга за Марина,легна си рано и се опита да поспи,за да не изглежда толкова уморена на сутринта,но не й се получаваше. Тъкмо се беше унесла,когато чу пронизителния звук на клаксон- малкия “бийтъл”на Лора вече беше пред входа,а Сиси беше сложила розовите си очила и махаше с две ръце през прозореца. Марина се пооправи набързо,грабна куфара си и забърза към вратата.На излизане рязко спря пред огледалото в коридора,издиша силно,като спринтьор,надъхващ се на старта на състезание,и каза на отражението си: “Ще забравиш всичко,ще скъсаш синджира и ще се забавляваш!” След това затръшна вратата след себе си. Отне им около пет часа да стигнат до морето,защото по пътя имаше толкова полета със слънчогледи,бали сено и стада пасящи кравички,които им се струваха толкова екзотични,че непременно трябваше да се снимат с тях - къде в София щяха да видят такова нещо! Пристигнаха в Созопол към обяд.Бяха избрали да отседнат в квартира,защото искаха да останат за по-дълго.След известно лутане из малките улички,най-накрая успяха да намерят къщата.Хазяинът им беше обяснил,че е тип “калкан”и няма как да я объркат,и наистина- тя беше единствената такава на тази улица,но на Марина й направи впечатление,че едната й страна е коренно различна от другата и това й се стори странно. Някъде иззад къщата се появи една пълна жена на средна възраст,която вървеше забързано към тях с подрънкващи ключове в едната ръка,а с другата бършеше устата си от полепнала пудра захар,или нещо такова.Явно бяха прекъснали обяда й. - Вие за стаята ли,милички?- говореше им така,сякаш й бяха близки роднини - Йордан го няма,отиде до Бургас по работа.Ама ме е предупредил,няма страшно,айде влизайте,влизайте,настанявайте се. Момичетата се качиха по стълбите до втория етаж,където беше стаята им.Беше малка - с един прозорец и малко балконче,от което се виждаше едно ъгълче от морето,и то ако се повдигнеш на пръсти.Но и на това бяха доволни,все пак нямаха намерение да прекарват времето си затворени в стаята. Без да губят време,трите приятелки се преоблякоха набързо и се отправиха право към плажа. Избраха си мястото между кабината на спасителя и плажното капанче,където да разпънат хавлиите си.Сиси и Лора се хванаха за ръце и с кикот се затичаха към водата.Марина ги изпрати с поглед,сложи сисламената шапка и извади книга от чантата си.Скоро успя да се абстрахира от шумовете на плажа и потъна в увлекателната история. Но не за дълго - изведнъж почувства студени водни пръски по гърба си : - Ехо!Четящата монахиня, - каза Лора и измъкна книгата от ръцете на Марина - За това ли си дошла тук,да четеш? И защо си се намъкнала в тоя цял бански,нямаше ли нещо “по-така”? - и се изпъчи,показвайки горнището си на реснички. - Ясноо,ще ти трябва малко помощ. Сиси веднага разбра намека на Лора и отиде да поръча три коктейла “Маргарита” - Такаа, - каза тя,подавайки чашата на Марина - хайде да се огледаме наоколо и да видим какви са опциите.Какво ще кажеш за този? - Сиси погледна към мъжа под чадъра на около десетина метра от тях - чернокос,добре сложен,лежеше с ръце зад главата и поклащаше кръстосаните си глезени в такта на музиката,която чуваше в слушалките си.Но,в следващия момент,реши да се обърне по корем и Сиси видя огромна татуировка на тигър в атака,който сякаш беше разкъсал едната плешка и се разпростираше по целия гръб. Двете с Марина се спогледаха и направиха физиономии,сякаш току-що бяха изяли нещо много гадно: - Още един,дето си е нарисувал комплексите.Не можа ли да измисли нещо по-оригинално. - каза Сиси и отмести поглед,в търсене на друг обект и почти веднага го фиксира - рус,строен,с небрежно наметнат върху раменете пуловер,а тънката пяна на вълните се разбиваше по пръстите на краката му,точно до ръбоветена крачолите на ленения му панталон.”Тук има някакъв шанс за по-висока интелигентност”- помисли Сиси и съсредоточи вниманието си.Мъжът извади телефона си и набра някакъв номер,с ръка направи сянка над очите си и,говорейки се заоглежда в посока на един от подстъпите към плажа,по който забързано се спускаше някакво момиче,което му махаше с ръка.Затича се към него и се хвърли в прегръдките му. - Какво да се прави,днес явно не ти е ден,Марина...- въздъхна разочаровано Сиси. През това време,не бяха забелязали,че Лора беше изчезнала някъде.Видяха я да се задава заедно с три непознати момчета,две от които облечени с червени шорти,явно бяха спасители. - Момичета,- започна тържествено Лора - тъй като сме за първи път тук,реших да попитам тези местни момчета кои са забележителностите,които задължително трябва да видим и къде в Созопол е най-добрия нощен живот.Те с радост се съгласиха да ни упътят,и дори да ни покажат някои от тях лично! Представям ви спасителите Иво и Спас.И техният приятел Никола,който е барман в “Red spot”. Лора мина зад момчетата и започна да прави знаци на Марина,сочейки към Спас,сякаш казваше: “този е твоят,супер е”. Марина намираше всичко това за несериозно,и ръкувайки се със Спас смотоляви: - Спас спасителя,изглежда си намерил призванието си. А той явно не долови сарказма и се усмихна закачливо,сякаш беше тренирал тази усмивка пред огледалото стотици пъти.Перфектно подредените му зъби изглеждаха още по-бели на фона на тъмния тен на кожата,а слънцето проблясваше във всяка една от капчиците морска вода,които се стичаха по тялото му.Изглеждаше добре,и го знаеше. Но Марина не беше особено впечатлена. Уговориха се следобяд да се разходят до Стария град,а вечерта да отидат в бара на Никола за любимите си коктейли.Размениха си телефонните номера и момичетата тръгнаха към квартирата,за да се приготвят.Сиси и Лора бързаха нагоре по стълбите, обсъждайки момчетата,които току-що бяха срещнали,а Марина вървеше след тях отегчено и разглеждаше цветята в градинката. Малкото дворче на къщата-близнак беше разделено от невисока дървена ограда,по която пълзяха рози.Марина се приближи,за да ги помирише и забеляза някакво движение от другата страна.Стъпи на пръсти и надникна между листата.Видя широкия гръб на мъж с моряшка тениска,който товареше рибарски мрежи в багажното на зеления си пикап.На вид беше около петдесетгодишен,но само прошарената му коса издаваше възрастта му. Движенията му бяха чевръсти и точно премерени,”Естествено,сигурно прави това всеки ден”- помисли Марина,и се улови да зяпа движенията на мускулите на ръката му,докато навива въжетата и лекотата,с която вдигаше тежките мрежи. В този момент тя се осъзна и примигна няколко пъти с очи,сякаш искаше да излезе от някакъв транс.Отстъпи крачка назад,но една от розите я убоде,тя дръпна ръката си и счупи с лакът една от саксиите.Наведе се и припряно започна да събира парчетата,когато изведнъж видя нечии крака пред себе си.Погледна нагоре,но слънцето блестеше в очите й и трябваше да ги присвие,за да може въобще да различи нещо. Беше мъжът с моряшката тениска : - Не се притеснявайте,ще го оправя - каза той,подавайки й ръка да се изправи, - аз съм Йордан,хазяинът.Днес не можах да ви посрещна,бях в Бургас по работа,но виждам,че Вили ви е настанила. Марина най-после успя да види лицето му - беше красив,с топли кафяви очи,правилен нос и тридневна брада,която още повече подчертаваше решителните му устни. - Порязяли сте се - той посочи дланта й ,по която се стичаха няколко капки кръв - Елате,ще ви дам спирт и някаква лепенка. Тя го последва в другата част на къщата ( различната половина),като по пътя се стараеше да забележи нещо,което да й разкрие подробности относно личността на този мъж. Влязоха в дневната и Марина се възползва от възможността да разгледа предметите наоколо,докато хазяинът й донесе нещо за превързване от банята. Беше уютно,но някак по мъжки. Преобладаваха бялото и кафявото,направи й впечатление,че нямаше никакви растения,но зелените щори някак компенсираха това. По стените,нито по етажерките не видя никакви снимки,имаше само една-две картини на морска тематика.Потърси някакъв предмет,който да издава женско присъствие в къщата,но не откри нищо.За първи път срещаше мъж,на когото не можеше да лепне етикет почти веднага. Йордан се беше облегнал на касата на вратата и наблюдаваше тази непозната жена,която стоешев дневната му.Обикновено не допускаше наематели в личното си пространство,защото повечето бяха капризни,префарцунени,а понякога дори и пияни, и постоянно си губеха ключовете,или повреждаха нещо.Но този път,може би се чувстваше донякъде виновен за случилото се с Марина.Но не беше само това,в нея имаше нещо различно. И тъкмо това го накара да не бърза да й даде лепенката,гледката която беше пред него не се виждаше често - Марина приличаше на приказно създание,слънчевите лъчи се процеждаха през вълнистия кичур коса,който тя с елегантно движение прибра зад ухото си.Беше се зачела в някаква книга,която явно поглъщаше цялото й внимание,защото устните й се движеха при всяка прочетена наум дума,сякаш я изживяваше и искаше да я запомни завинаги.С крайчеца на окото си,тя забеляза присъствието му в стаята : - Евтим Евтимов? - каза Марина,затваряйки внимателно книгата. Този въпрос рязко върна Йордан към реалността.Той припряно прибра книгата на мястото й и подаде лепенката на Марина.Явно се почувства уязвен,но тя побърза да го успокои : - Стиховете му са прекрасни...В днешно време вече няма мъже,които да пишат така,а още по-малко такива,които да ги четат...- усмихна се и го погледна така,сякаш беше намерила отдавна търсено съкровище. За първи път в живота си Йордан усещаше,че няма контрол над ситуацията.Взираше се в зелените очи на Марина и те все повече му напомняха за цвета на морето.Но не на спокойното тихо море,изпращащо слънцето при залез,а на онова тъмното - при скалите,което предизвиква само най-смелите да открият неговите тайни.Това море го теглеше към себе си,а той не се съпротивляваше.Въпреки скалите,въпреки опасността...Струваше с-и. - Има ли някой? - чу се глас иззад вратата. Йордан и Марина смутено се отдалечиха един от друг,но и на двамата им пролича,че искаха да убият този,който беше отвън,за това че прекъсна вълшебния момент. Видяха силуета на Лора,долепила лице върху прозореца,в опит да надникне вътре. Беше ясно,че няма да си тръгне и Йордан избърза да излезе навън,когато чу,че тя вече докосва бравата. - Здравейте! - каза Лора с усмивка,разкриваща почти всичките й зъби - Вие сигурно сте хазяинът.Случайно да сте виждали...- нямаше нужда да продължава,вратата бавно се открехна със скърцане и оттам се подаде Марина,която гледаше виновно,като дете току-що откраднало шоколад : - Аз,такова...Убодох се на една от розите по оградата и хазяинът беше така добър да ми даде лейкопласт... Лора повдигна вежди,мнителната й природа й подсказваше,че тук имаше нещо повече от един лейкопласт,и то не заради друго,а именно заради това,че приятелката й се оправдаваше,сякаш беше извършила нещо нередно. - Както и да е,търсих те,за да ти напомня,че имаш един час да се приготвиш преди момчетата да дойдат да ни вземат,нали не си забравила? Хайде,тръгвай. Лора хвана ръката на Марина и я задърпа към стълбите,като майка,дошла да прибере детето си от детската площадка.Тя тръгна с неохота,но се извърна през рамо,за да погледне още веднъж към Йордан,но блясъка в очите му вече го нямаше.Навярно нещо в думите на Лора го беше смутило.Ревнуваше,а знаеше,че няма право. - Благодаря за лепенката! - извика Марина,докато се отдалечаваше. - Няма проблем - отвърна хазяинът,но в гласа му се долавяше студенина.Прибра се обратно в къщата и затвори вратата след себе си. През целия следобед Марина не спря да мисли за случилото се.Сиси и Лора кокетно флиртуваха с момчетата,докато се разхождаха из Стария град и Спас и Марина от време на време ги изгубваха от поглед,защото Марина искаше да се потопи изцяло в атмосферата на старинните къщи и малките магазинчета,в опит да избяга от собствените си мисли. Тя разпитваше спасителя за подробности около всяка забележителност,като по този начин пресичаше всеки негов опит да промени посоката на разговора. Спас започна да си мисли,че е изтеглил късата клечка.Стана му ясно,че тази жена нямаше нищо общо с тези,които беше свикнал да среща.Но това го накара да се амбицира още повече.Гледаше на нея като трудно превземаема крепост.А трофей като този щеше да стои на специално място в колекцията му. Вечерта продължи в бара,където работеше Никола.Питиетата пристигаха едно след друго,а Марина беше благодарна за силната музика,която я спасяваше от воденето на скучни разговори. - Искаш ли да танцуваме? - предложи Спас. Допирът на устните му до ухото й я подразни и тя реши,че вече е време да се измъкне: - Ще тръгвам.Днес емоциите ми дойдоха малко в повече,а и снощи не можах да се наспя.Ти остани,не се притеснявай,аз ще се прибера,знам пътя. Спас стисна зъби,но сметна,че трябва да се придържа към ролята си на кавалер: - Глупости,не мога да те оставя да се прибереш сама,ще те изпратя. Двамата минаха през дансинга,където бяха Лора и Сиси,и им помахаха с ръка,за да покажат,че си тръгват.Двете момичета само ги изгледаха недоумяващо,но свиха рамене и продължиха да танцуват. По пътя към квартирата Марина и Спас вървяха бавно.Трябваше им известно време да се адаптират към нощната тишина след шумотевицата на бара.Всички опити на спасителя да опознае Марина бяха неуспешни.Отговаряше лаконично на въпросите му,на някои дори подхвърляше само едно кратичко”мхм”...Но Спас не се беше отказал от намерението си да победи в тази игра. Стигнаха до къщата и тъкмо,когато Марина се обърна ,за да пожелае “лека нощ”,Спас изведнъж я придърпа към себе си и я целуна.Тя постави ръцете си върху гърдите му и направи крачка назад,за да го отблъсне.Трябваха й няколко секунди,за да се отърси от шока. - Извинявай...- каза Спас - Мислех,че вече е време да го направя. - Виж, - промълви Марина - не мога да ти дам това,което очакваш. - Добре.Разбирам.Няма да бързаме,- каза Спас,сложил ръце в джобовете си - но ще се видим пак много скоро,нали? Не й даде възможност да му отговори,само й намигна и пое по пътя си обратно. Марина въздъхна и отпусна безпомощно рамене. Докато се изкачваше нагоре по стълбите,си помисли,че това момче изобщо не беше разбрало какво искаше да му каже.Не подозираше обаче,че имаше някой,който беше станал свидетел на цялата случка - в другата част на къщата,на балкона светеше цигара.Йордан вече знаеше кое беше момчето,с което приятелките й толкова бързаха да я срещнат. Марина разбра,че нямаше смисъл да се опитва да заспи,за това крачеше напред-назад из стаята,осмисляйки в какво се беше забъркала с идването си в този морски град. Приближи се до прозореца,уж за да погледа звездите,но всъщност тайно се надяваше да зърне хазяина,макар че беше доста късно. Погледна надолу към малкото дворче,и за нейна изненада той наистина беше там. “Дали и той като мен не може да заспи?” Под дървения навес висеше червена боксова круша,Йордан я удари яростно няколко пъти,изглежда водеше някаква вътрешна борба,с която не можеше да се справи. Изведнъж,отнякъде се появи един бял котарак и се отърка о крака му,сякаш за да го успокои.Тогава той хвана крушата с две ръце,за да спре движението й ,наведе се към котарака и го погали,признавайки му,че е прав. И тъкмо,когато беше решил вече да се прибира,Йордан вдигна очи към прозореца на Марина.Сякаш беше усетил присъствието й.Тя изобщо не очакваше това и дръпна завесите с бързо движение,за да се скрие.Този мъж я привличаше по начин,който й беше трудно да си обясни.Мъчеше я усещането,че днес,при първата им среща,между тях остана нещо недоизказано. Връхлетя я импулс да слезе на двора и да поговорят,но когато отново погледна през прозореца,него вече го нямаше. “Нищо,сигурно така е по-добре...” - опита се да убеди сама себе си. На сутринта Марина се събуди от някакъв скърцащ метален шум,примесен със звука от счупени стъкла.Идваше от боклукчийския камион,който бръмчеше на улицата. “Луди ли сте,бе хора”- тя прошепна под носа си - “толкова рано...Мислех,че на морето хората се будят само от звуците на чайки и гларуси...” Огледа се наоколо и разбра,че няма кой да оцени сарказма й - Лора спеше,завита презглава,а Сиси си беше легнала без дори да свали обувките си.Марина се измъкна тихо и слезе долу,за да си направи кафе. Докато чакаше машината,чу познат глас зад гърба си : - Добро утро! Винаги ли си толкова ранобудна? Беше Спас с огромен букет в ръка. - Какво правиш тук? - попита Марина. - Дойдох да се извиня.И като компенсация,исках да те поканя на една по-различна закуска с изглед към града,но от вътрешността на морето - на корабче! Какво ще кажеш? - попита Спас тържествено. Точно в този момент,покрай тях мина милата съседка леля Вили с думите : - Няма да стане,Спасе,много си закъснял.Чичо ти Йордан го взе,отиде на пристанището още в шест. - Чичо? Йордан е чичо ти? - попита недоумяващо Марина. - Да.Защо? Марина не каза нищо.Обърна се и изтича нагоре по стълбите.Сега вече всичко й се изясни. Спас изобщо не рзбираше какво се случва. Никога не беше полагал толкова усилия да спечели някоя жена,просто не му се налагаше,почувства се като пълен глупак с този букет в ръка.Хвърли цветята в близката кофа за боклук и тръгна нанякъде. Леля Вили видя всичко,завтече се и ги измъкна от мръсотията : - Спасе,Спасее...От малък си получавал каквото искаш,ама тоя път ще ти е по-трудно,моето момче...- промълви тя,наблюдавайки го да се отдалечава. Марина беше решена час по-скоро да говори с Йордан,за това без да губи време тръгна към пристанището. Няколко рибари я упътиха къде точно да намери неговата лодка и след кратко лутане го откри. Явно беше се заел с нещо,което не се получаваше,избърса потта от челото си с някакъв парцал и го захвърли на пода. Марина се поколеба за миг,мислейки,че моментът не е подходящ,но Йордан я беше забелязал и нямаше връщане назад. - Какво има,госпожице? Ключа ли си загубихте,или машината за лед не работи? За да дойдете чак до тук... Сякаш разговаряше с друг човек,нямаше и следа от любезния загадъчен мъж,когото беше срещнала вчера.Но макар да й стана неприятно,Марина знаеше защо той се държи така. - Няма нужда да го правиш, - каза тя - знам за Спас.Разбрах го тази сутрин. За миг очите на Йордан светнаха от изненада,но той приложи усилие,за да възвърне сериозния си вид. Марина се огледа настрани : - Може ли да се кача? Няма нужда всички да ни слушат. Йордан си мислеше,че няма смисъл,но все пак й подаде ръка. - Чуй ме, - продължи тя - познавам много момчета като Спас,не дойдох чак до тук,за да намеря още един като тях.Всъщност не дойдох,за да търся каквото и да било.Но намерих теб. Розата,която ме убоде,вече е любимото ми цвете,защото ако не беше тя,нямаше да те срещна.Колкото и да не ти се вярва,ние с теб си приличаме - навярно и ти,също като мен си бил нараняван неведнъж и е настъпил момент,в който вече си се отказал да раздаваш сърцето си,или това,което е останало от него,за хора,които не го заслужават.Скрил си се зад толкова много пластове,също като розата,така че който наистина иска да достигне до теб,трябва първо да мине през бодлите ти. Йордан наведе глава.Тя беше права... Марина хвана ръцете му : - Знам какво ще кажеш - разликата във възрастта.Повярвай ми,това изобщо не ме интересува. Очите на Йордан срещнаха нейните,в погледа му се четеше решимостта на човек,преодолял страха си и готов да скочи в пропастта. В този момент,нищо и никой не можеше да попречи на това,което беше на път да се случи.Дори да настъпваше края на света,това не ги вълнуваше,устните им се сляха като две вълни,които преодоляват крайбрежна скала. Йордан освободи въжето,което ги задържаше на брега и корабчето се отправи към приканващите прегръдки на морето. Но не подозираха за бурята,която ги очакваше. Тази сцена,сякаш излязла от романтичен филм,си имаше един зрител - Спас също беше дошъл да търси чичо си,за да поиска разрешение да заеме корабчето.А сега го гледаше да се отдалечава с това,което трябваше да бъде неговият трофей. Очите му преливаха от гняв,едната му ръка беше здраво стисната в юмрук,а с другата премяташе метална запалка,която пареше кожата му при всяко щракване на капачето,но той не усещаше нищо. Остави го отворено и се загледа в пламъка.Беше взел решение. Денят премина неусетно за Йордан и Марина.Колкото и да им се искаше да му попречат,слънцето неумолимо залязваше.Вече беше тъмно,когато двамата влюбени вървяха прегърнати към къщата на хазяина.Изведнъж покрай тях профуча пожарна.Марина не се впечатли,все пак идваше от голям град,където подобни гледки не бяха рядкост,но за Йордан не беше така,в Созопол почти всички се познаваха и трябваше да разбере какво става. Не чака дълго - още щом завиха зад ъгъла застинаха от изненада - къщата на Йордан гореше. Лора и Сиси стояха отпред и успокояваха леля Вили,която беше прегърнала белия котарак и плачеше. Бяха безсилни да направят каквото и да било,можеха само да наблюдават как пожарникарите се борят с пламъците. Когато огънят най-сетне се предаде,между струите пушек се разкри грозното лице на отмъщението.Йордан не можеше да познае дома си...Сякаш някой го беше боядисал в най-наситеното черно,което сега наподобяваше дъното на бездна,в която току-що бе потънал целият му живот. Един от пожарникарите го приближи с думите : - Пожарът почти не е засегнал хотелската част,започнал е от другата половина.Имаме съмнения,че е запален умишлено,защото се е разпространил доста бързо.Имате ли представа кой може да го е направил? Йордан направи крачка напред,за да почисти от пепелта купичката на котарака,когато нещо проблясна пред крака му.Беше метална запалка. Веднага я позна,все пак точно той я беше подарил на племенника си.Прибра я в джоба си и отговори замислено : - Не,нямам никаква представа кой може да е бил. През следващите дни всички обединиха усилия да помогнат на Йордан да възстанови поне това,което беше останало,но ваканцията на момичетата свърши и беше време да се прибират.Естествено,вече бяха разбрали,че Марина няма да се върне с тях,поне засега... Трите приятелки се прегърнаха и Лора се опита да прикрие сълзите си зад тъмните очила,а Сиси се пошегува нервно : - Видя ли,ето защо трябва винаги да ни слушаш! - посочи с глава към хазяина,който се беше отдалечил,за да ги остави да се сбогуват.Марина се засмя : - Ще ми липсвате,лудетини... Момичетата се качиха в “бийтъл-а” и отпрашиха,надувайки клаксона.Марина понечи да се върне обратно в двора,но спря на прага,когато видя Йордан да говори с някого. Беше Спас. Тя присви очи,мислейки как изобщо се беше осмелил да дойде тук след случилото се.Но този Спас някак не приличаше на себе си,беше свел глава и гледаше в земята,докато говореше,а от наперената стойка нямаше и следа. Йордан мълчеше. Изглежда,че Спас изказа всичко,за което беше дошъл и отпусна ръце,сякаш се оставяше на Йордан да направи с него каквото поиска. Но това,което последва,не беше онова,за което се беше подготвил - вместо да го удари,чичо му се приближи към него и опрощаващо го прегърна. Тази гледка накара Марина да си припомни защо се беше влюбила точно в този човек и благодари на съдбата,че ги беше срещнала. Признал поражението си,Спас погледна към нея,сякаш я виждаше за последен път,и оттегляйки се вдигна ръка за сбогом.Заминаваше. Тя му отвърна плахо,трябваше й малко време да осмисли тази неочаквана трансформация. - Остави нещо за теб - Йордан й подаде малка саксия с червена пълзяща роза,същата като онези по оградата,станали причина да намери любовта.Аленият цвят на цветето се открояваше върху черния фон на руините,като туптящо сърце,завърнало се към живота. Йордан и Марина вплетоха пръсти около него и си обещаха този път да го запазят завинаги.Лятна любов “Всички са еднакви...”- мислеше си Марина,докато се взираше с празен поглед във въртящия се вентилатор на тавана над леглото си. Закри лицето си с ръце - не искаше да гледа повтарящите се движения на перките,които само й напомняха за кръговрата от любовни разочарования,в който се намираше от известно време и сякаш вече нямаше шанс да се измъкне. Отпусната напречно върху леглото,Марина протегна едната си ръка,плъзгайки я по чаршафа някъде над главата си,в опит да намери възглавницата,която обикновено използваше в такива случаи като “нещо за прегръщане”.Но вместо нея,напипа кокетната пудриера с кръгло огледало,която се подаваше от чантата й.Погледна я,сякаш не беше нейна,защото по принцип не си падаше особено по тези неща,но после се сети,че я беше купила няколко дни преди да скъса с поредното си гадже,мислейки че ако заприлича на момичетата,по които той се заглеждаше,щеше да я заобича повече. Марина отвори пудриерата и се огледа в огледалото.Щателно разгледа чертите на лицето си,които никак не отговаряха на съвременните “стандарти”за красота.Постави показалец на върха на носа си,за да изглежда по-малък и чип,след това повдигна едната си вежда и събра устните си в “патешка муцуна”,успя да остане така едва няколко секунди и после избухна в смях: “Колко са жалки...”- помисли си тя,но смехът й беше примесен с горчиво чувство- беше на двадесет и девет,а не се вписваше никъде...Не тежеше четирисет и пет килограма,а петдесет и пет,имаше дълга малко под раменете,чуплива светло кестенява коса (която никога не беше боядисвала) и бадемовидни зелено-кафяви (едното малко по-зелено от другото...) очи.А устните й бяха естествено очертани,като крилете на птица в полет- леко извити в краищата си,сякаш всеки момент беше готова да се усмихне,а когато беше развълнувана винаги й личеше,защото придобиваха нюанс на тъмно розово. Всичко това,което толкова много я отличаваше от другите я правеше красива,но тя не го осъзнаваше... Марина остави огледалото настрана и притвори очи.В този момент телефонът звънна.Колебаеше се,дали да вдигне-изобщо не й беше до разговори.Изчака третото позвъняване и промърмори “ало”с провлачен глас.Отсреща чу развълнуваното чуруликане на приятелките си,които се надпреварваха да говорят една през друга: - Хайде,готова ли си? Нали не си забравила,че утре тръгваме за морето? Събра ли си багажа? Марина с неохота се повдигна на лакти и седна на леглото.Видя празния куфар пред себе си,въздъхна и побърза да отговори: - Да,даа,не съм забравила,ще бъда готова навреме. - Добре.И не се самосъжалявай,ей! Хайде,в шест сутринта идваме да те вземем. Нощта беше дълга за Марина,легна си рано и се опита да поспи,за да не изглежда толкова уморена на сутринта,но не й се получаваше. Тъкмо се беше унесла,когато чу пронизителния звук на клаксон- малкия “бийтъл”на Лора вече беше пред входа,а Сиси беше сложила розовите си очила и махаше с две ръце през прозореца. Марина се пооправи набързо,грабна куфара си и забърза към вратата.На излизане рязко спря пред огледалото в коридора,издиша силно,като спринтьор,надъхващ се на старта на състезание,и каза на отражението си: “Ще забравиш всичко,ще скъсаш синджира и ще се забавляваш!” След това затръшна вратата след себе си. Отне им около пет часа да стигнат до морето,защото по пътя имаше толкова полета със слънчогледи,бали сено и стада пасящи кравички,които им се струваха толкова екзотични,че непременно трябваше да се снимат с тях - къде в София щяха да видят такова нещо! Пристигнаха в Созопол към обяд.Бяха избрали да отседнат в квартира,защото искаха да останат за по-дълго.След известно лутане из малките улички,най-накрая успяха да намерят къщата.Хазяинът им беше обяснил,че е тип “калкан”и няма как да я объркат,и наистина- тя беше единствената такава на тази улица,но на Марина й направи впечатление,че едната й страна е коренно различна от другата и това й се стори странно. Някъде иззад къщата се появи една пълна жена на средна възраст,която вървеше забързано към тях с подрънкващи ключове в едната ръка,а с другата бършеше устата си от полепнала пудра захар,или нещо такова.Явно бяха прекъснали обяда й. - Вие за стаята ли,милички?- говореше им така,сякаш й бяха близки роднини - Йордан го няма,отиде до Бургас по работа.Ама ме е предупредил,няма страшно,айде влизайте,влизайте,настанявайте се. Момичетата се качиха по стълбите до втория етаж,където беше стаята им.Беше малка - с един прозорец и малко балконче,от което се виждаше едно ъгълче от морето,и то ако се повдигнеш на пръсти.Но и на това бяха доволни,все пак нямаха намерение да прекарват времето си затворени в стаята. Без да губят време,трите приятелки се преоблякоха набързо и се отправиха право към плажа. Избраха си мястото между кабината на спасителя и плажното капанче,където да разпънат хавлиите си.Сиси и Лора се хванаха за ръце и с кикот се затичаха към водата.Марина ги изпрати с поглед,сложи сисламената шапка и извади книга от чантата си.Скоро успя да се абстрахира от шумовете на плажа и потъна в увлекателната история. Но не за дълго - изведнъж почувства студени водни пръски по гърба си : - Ехо!Четящата монахиня, - каза Лора и измъкна книгата от ръцете на Марина - За това ли си дошла тук,да четеш? И защо си се намъкнала в тоя цял бански,нямаше ли нещо “по-така”? - и се изпъчи,показвайки горнището си на реснички. - Ясноо,ще ти трябва малко помощ. Сиси веднага разбра намека на Лора и отиде да поръча три коктейла “Маргарита” - Такаа, - каза тя,подавайки чашата на Марина - хайде да се огледаме наоколо и да видим какви са опциите.Какво ще кажеш за този? - Сиси погледна към мъжа под чадъра на около десетина метра от тях - чернокос,добре сложен,лежеше с ръце зад главата и поклащаше кръстосаните си глезени в такта на музиката,която чуваше в слушалките си.Но,в следващия момент,реши да се обърне по корем и Сиси видя огромна татуировка на тигър в атака,който сякаш беше разкъсал едната плешка и се разпростираше по целия гръб. Двете с Марина се спогледаха и направиха физиономии,сякаш току-що бяха изяли нещо много гадно: - Още един,дето си е нарисувал комплексите.Не можа ли да измисли нещо по-оригинално. - каза Сиси и отмести поглед,в търсене на друг обект и почти веднага го фиксира - рус,строен,с небрежно наметнат върху раменете пуловер,а тънката пяна на вълните се разбиваше по пръстите на краката му,точно до ръбоветена крачолите на ленения му панталон.”Тук има някакъв шанс за по-висока интелигентност”- помисли Сиси и съсредоточи вниманието си.Мъжът извади телефона си и набра някакъв номер,с ръка направи сянка над очите си и,говорейки се заоглежда в посока на един от подстъпите към плажа,по който забързано се спускаше някакво момиче,което му махаше с ръка.Затича се към него и се хвърли в прегръдките му. - Какво да се прави,днес явно не ти е ден,Марина...- въздъхна разочаровано Сиси. През това време,не бяха забелязали,че Лора беше изчезнала някъде.Видяха я да се задава заедно с три непознати момчета,две от които облечени с червени шорти,явно бяха спасители. - Момичета,- започна тържествено Лора - тъй като сме за първи път тук,реших да попитам тези местни момчета кои са забележителностите,които задължително трябва да видим и къде в Созопол е най-добрия нощен живот.Те с радост се съгласиха да ни упътят,и дори да ни покажат някои от тях лично! Представям ви спасителите Иво и Спас.И техният приятел Никола,който е барман в “Red spot”. Лора мина зад момчетата и започна да прави знаци на Марина,сочейки към Спас,сякаш казваше: “този е твоят,супер е”. Марина намираше всичко това за несериозно,и ръкувайки се със Спас смотоляви: - Спас спасителя,изглежда си намерил призванието си. А той явно не долови сарказма и се усмихна закачливо,сякаш беше тренирал тази усмивка пред огледалото стотици пъти.Перфектно подредените му зъби изглеждаха още по-бели на фона на тъмния тен на кожата,а слънцето проблясваше във всяка една от капчиците морска вода,които се стичаха по тялото му.Изглеждаше добре,и го знаеше. Но Марина не беше особено впечатлена. Уговориха се следобяд да се разходят до Стария град,а вечерта да отидат в бара на Никола за любимите си коктейли.Размениха си телефонните номера и момичетата тръгнаха към квартирата,за да се приготвят.Сиси и Лора бързаха нагоре по стълбите, обсъждайки момчетата,които току-що бяха срещнали,а Марина вървеше след тях отегчено и разглеждаше цветята в градинката. Малкото дворче на къщата-близнак беше разделено от невисока дървена ограда,по която пълзяха рози.Марина се приближи,за да ги помирише и забеляза някакво движение от другата страна.Стъпи на пръсти и надникна между листата.Видя широкия гръб на мъж с моряшка тениска,който товареше рибарски мрежи в багажното на зеления си пикап.На вид беше около петдесетгодишен,но само прошарената му коса издаваше възрастта му. Движенията му бяха чевръсти и точно премерени,”Естествено,сигурно прави това всеки ден”- помисли Марина,и се улови да зяпа движенията на мускулите на ръката му,докато навива въжетата и лекотата,с която вдигаше тежките мрежи. В този момент тя се осъзна и примигна няколко пъти с очи,сякаш искаше да излезе от някакъв транс.Отстъпи крачка назад,но една от розите я убоде,тя дръпна ръката си и счупи с лакът една от саксиите.Наведе се и припряно започна да събира парчетата,когато изведнъж видя нечии крака пред себе си.Погледна нагоре,но слънцето блестеше в очите й и трябваше да ги присвие,за да може въобще да различи нещо. Беше мъжът с моряшката тениска : - Не се притеснявайте,ще го оправя - каза той,подавайки й ръка да се изправи, - аз съм Йордан,хазяинът.Днес не можах да ви посрещна,бях в Бургас по работа,но виждам,че Вили ви е настанила. Марина най-после успя да види лицето му - беше красив,с топли кафяви очи,правилен нос и тридневна брада,която още повече подчертаваше решителните му устни. - Порязяли сте се - той посочи дланта й ,по която се стичаха няколко капки кръв - Елате,ще ви дам спирт и някаква лепенка. Тя го последва в другата част на къщата ( различната половина),като по пътя се стараеше да забележи нещо,което да й разкрие подробности относно личността на този мъж. Влязоха в дневната и Марина се възползва от възможността да разгледа предметите наоколо,докато хазяинът й донесе нещо за превързване от банята. Беше уютно,но някак по мъжки. Преобладаваха бялото и кафявото,направи й впечатление,че нямаше никакви растения,но зелените щори някак компенсираха това. По стените,нито по етажерките не видя никакви снимки,имаше само една-две картини на морска тематика.Потърси някакъв предмет,който да издава женско присъствие в къщата,но не откри нищо.За първи път срещаше мъж,на когото не можеше да лепне етикет почти веднага. Йордан се беше облегнал на касата на вратата и наблюдаваше тази непозната жена,която стоешев дневната му.Обикновено не допускаше наематели в личното си пространство,защото повечето бяха капризни,префарцунени,а понякога дори и пияни, и постоянно си губеха ключовете,или повреждаха нещо.Но този път,може би се чувстваше донякъде виновен за случилото се с Марина.Но не беше само това,в нея имаше нещо различно. И тъкмо това го накара да не бърза да й даде лепенката,гледката която беше пред него не се виждаше често - Марина приличаше на приказно създание,слънчевите лъчи се процеждаха през вълнистия кичур коса,който тя с елегантно движение прибра зад ухото си.Беше се зачела в някаква книга,която явно поглъщаше цялото й внимание,защото устните й се движеха при всяка прочетена наум дума,сякаш я изживяваше и искаше да я запомни завинаги.С крайчеца на окото си,тя забеляза присъствието му в стаята : - Евтим Евтимов? - каза Марина,затваряйки внимателно книгата. Този въпрос рязко върна Йордан към реалността.Той припряно прибра книгата на мястото й и подаде лепенката на Марина.Явно се почувства уязвен,но тя побърза да го успокои : - Стиховете му са прекрасни...В днешно време вече няма мъже,които да пишат така,а още по-малко такива,които да ги четат...- усмихна се и го погледна така,сякаш беше намерила отдавна търсено съкровище. За първи път в живота си Йордан усещаше,че няма контрол над ситуацията.Взираше се в зелените очи на Марина и те все повече му напомняха за цвета на морето.Но не на спокойното тихо море,изпращащо слънцето при залез,а на онова тъмното - при скалите,което предизвиква само най-смелите да открият неговите тайни.Това море го теглеше към себе си,а той не се съпротивляваше.Въпреки скалите,въпреки опасността...Струваше с-и. - Има ли някой? - чу се глас иззад вратата. Йордан и Марина смутено се отдалечиха един от друг,но и на двамата им пролича,че искаха да убият този,който беше отвън,за това че прекъсна вълшебния момент. Видяха силуета на Лора,долепила лице върху прозореца,в опит да надникне вътре. Беше ясно,че няма да си тръгне и Йордан избърза да излезе навън,когато чу,че тя вече докосва бравата. - Здравейте! - каза Лора с усмивка,разкриваща почти всичките й зъби - Вие сигурно сте хазяинът.Случайно да сте виждали...- нямаше нужда да продължава,вратата бавно се открехна със скърцане и оттам се подаде Марина,която гледаше виновно,като дете току-що откраднало шоколад : - Аз,такова...Убодох се на една от розите по оградата и хазяинът беше така добър да ми даде лейкопласт... Лора повдигна вежди,мнителната й природа й подсказваше,че тук имаше нещо повече от един лейкопласт,и то не заради друго,а именно заради това,че приятелката й се оправдаваше,сякаш беше извършила нещо нередно. - Както и да е,търсих те,за да ти напомня,че имаш един час да се приготвиш преди момчетата да дойдат да ни вземат,нали не си забравила? Хайде,тръгвай. Лора хвана ръката на Марина и я задърпа към стълбите,като майка,дошла да прибере детето си от детската площадка.Тя тръгна с неохота,но се извърна през рамо,за да погледне още веднъж към Йордан,но блясъка в очите му вече го нямаше.Навярно нещо в думите на Лора го беше смутило.Ревнуваше,а знаеше,че няма право. - Благодаря за лепенката! - извика Марина,докато се отдалечаваше. - Няма проблем - отвърна хазяинът,но в гласа му се долавяше студенина.Прибра се обратно в къщата и затвори вратата след себе си. През целия следобед Марина не спря да мисли за случилото се.Сиси и Лора кокетно флиртуваха с момчетата,докато се разхождаха из Стария град и Спас и Марина от време на време ги изгубваха от поглед,защото Марина искаше да се потопи изцяло в атмосферата на старинните къщи и малките магазинчета,в опит да избяга от собствените си мисли. Тя разпитваше спасителя за подробности около всяка забележителност,като по този начин пресичаше всеки негов опит да промени посоката на разговора. Спас започна да си мисли,че е изтеглил късата клечка.Стана му ясно,че тази жена нямаше нищо общо с тези,които беше свикнал да среща.Но това го накара да се амбицира още повече.Гледаше на нея като трудно превземаема крепост.А трофей като този щеше да стои на специално място в колекцията му. Вечерта продължи в бара,където работеше Никола.Питиетата пристигаха едно след друго,а Марина беше благодарна за силната музика,която я спасяваше от воденето на скучни разговори. - Искаш ли да танцуваме? - предложи Спас. Допирът на устните му до ухото й я подразни и тя реши,че вече е време да се измъкне: - Ще тръгвам.Днес емоциите ми дойдоха малко в повече,а и снощи не можах да се наспя.Ти остани,не се притеснявай,аз ще се прибера,знам пътя. Спас стисна зъби,но сметна,че трябва да се придържа към ролята си на кавалер: - Глупости,не мога да те оставя да се прибереш сама,ще те изпратя. Двамата минаха през дансинга,където бяха Лора и Сиси,и им помахаха с ръка,за да покажат,че си тръгват.Двете момичета само ги изгледаха недоумяващо,но свиха рамене и продължиха да танцуват. По пътя към квартирата Марина и Спас вървяха бавно.Трябваше им известно време да се адаптират към нощната тишина след шумотевицата на бара.Всички опити на спасителя да опознае Марина бяха неуспешни.Отговаряше лаконично на въпросите му,на някои дори подхвърляше само едно кратичко”мхм”...Но Спас не се беше отказал от намерението си да победи в тази игра. Стигнаха до къщата и тъкмо,когато Марина се обърна ,за да пожелае “лека нощ”,Спас изведнъж я придърпа към себе си и я целуна.Тя постави ръцете си върху гърдите му и направи крачка назад,за да го отблъсне.Трябваха й няколко секунди,за да се отърси от шока. - Извинявай...- каза Спас - Мислех,че вече е време да го направя. - Виж, - промълви Марина - не мога да ти дам това,което очакваш. - Добре.Разбирам.Няма да бързаме,- каза Спас,сложил ръце в джобовете си - но ще се видим пак много скоро,нали? Не й даде възможност да му отговори,само й намигна и пое по пътя си обратно. Марина въздъхна и отпусна безпомощно рамене. Докато се изкачваше нагоре по стълбите,си помисли,че това момче изобщо не беше разбрало какво искаше да му каже.Не подозираше обаче,че имаше някой,който беше станал свидетел на цялата случка - в другата част на къщата,на балкона светеше цигара.Йордан вече знаеше кое беше момчето,с което приятелките й толкова бързаха да я срещнат. Марина разбра,че нямаше смисъл да се опитва да заспи,за това крачеше напред-назад из стаята,осмисляйки в какво се беше забъркала с идването си в този морски град. Приближи се до прозореца,уж за да погледа звездите,но всъщност тайно се надяваше да зърне хазяина,макар че беше доста късно. Погледна надолу към малкото дворче,и за нейна изненада той наистина беше там. “Дали и той като мен не може да заспи?” Под дървения навес висеше червена боксова круша,Йордан я удари яростно няколко пъти,изглежда водеше някаква вътрешна борба,с която не можеше да се справи. Изведнъж,отнякъде се появи един бял котарак и се отърка о крака му,сякаш за да го успокои.Тогава той хвана крушата с две ръце,за да спре движението й ,наведе се към котарака и го погали,признавайки му,че е прав. И тъкмо,когато беше решил вече да се прибира,Йордан вдигна очи към прозореца на Марина.Сякаш беше усетил присъствието й.Тя изобщо не очакваше това и дръпна завесите с бързо движение,за да се скрие.Този мъж я привличаше по начин,който й беше трудно да си обясни.Мъчеше я усещането,че днес,при първата им среща,между тях остана нещо недоизказано. Връхлетя я импулс да слезе на двора и да поговорят,но когато отново погледна през прозореца,него вече го нямаше. “Нищо,сигурно така е по-добре...” - опита се да убеди сама себе си. На сутринта Марина се събуди от някакъв скърцащ метален шум,примесен със звука от счупени стъкла.Идваше от боклукчийския камион,който бръмчеше на улицата. “Луди ли сте,бе хора”- тя прошепна под носа си - “толкова рано...Мислех,че на морето хората се будят само от звуците на чайки и гларуси...” Огледа се наоколо и разбра,че няма кой да оцени сарказма й - Лора спеше,завита презглава,а Сиси си беше легнала без дори да свали обувките си.Марина се измъкна тихо и слезе долу,за да си направи кафе. Докато чакаше машината,чу познат глас зад гърба си : - Добро утро! Винаги ли си толкова ранобудна? Беше Спас с огромен букет в ръка. - Какво правиш тук? - попита Марина. - Дойдох да се извиня.И като компенсация,исках да те поканя на една по-различна закуска с изглед към града,но от вътрешността на морето - на корабче! Какво ще кажеш? - попита Спас тържествено. Точно в този момент,покрай тях мина милата съседка леля Вили с думите : - Няма да стане,Спасе,много си закъснял.Чичо ти Йордан го взе,отиде на пристанището още в шест. - Чичо? Йордан е чичо ти? - попита недоумяващо Марина. - Да.Защо? Марина не каза нищо.Обърна се и изтича нагоре по стълбите.Сега вече всичко й се изясни. Спас изобщо не рзбираше какво се случва. Никога не беше полагал толкова усилия да спечели някоя жена,просто не му се налагаше,почувства се като пълен глупак с този букет в ръка.Хвърли цветята в близката кофа за боклук и тръгна нанякъде. Леля Вили видя всичко,завтече се и ги измъкна от мръсотията : - Спасе,Спасее...От малък си получавал каквото искаш,ама тоя път ще ти е по-трудно,моето момче...- промълви тя,наблюдавайки го да се отдалечава. Марина беше решена час по-скоро да говори с Йордан,за това без да губи време тръгна към пристанището. Няколко рибари я упътиха къде точно да намери неговата лодка и след кратко лутане го откри. Явно беше се заел с нещо,което не се получаваше,избърса потта от челото си с някакъв парцал и го захвърли на пода. Марина се поколеба за миг,мислейки,че моментът не е подходящ,но Йордан я беше забелязал и нямаше връщане назад. - Какво има,госпожице? Ключа ли си загубихте,или машината за лед не работи? За да дойдете чак до тук... Сякаш разговаряше с друг човек,нямаше и следа от любезния загадъчен мъж,когото беше срещнала вчера.Но макар да й стана неприятно,Марина знаеше защо той се държи така. - Няма нужда да го правиш, - каза тя - знам за Спас.Разбрах го тази сутрин. За миг очите на Йордан светнаха от изненада,но той приложи усилие,за да възвърне сериозния си вид. Марина се огледа настрани : - Може ли да се кача? Няма нужда всички да ни слушат. Йордан си мислеше,че няма смисъл,но все пак й подаде ръка. - Чуй ме, - продължи тя - познавам много момчета като Спас,не дойдох чак до тук,за да намеря още един като тях.Всъщност не дойдох,за да търся каквото и да било.Но намерих теб. Розата,която ме убоде,вече е любимото ми цвете,защото ако не беше тя,нямаше да те срещна.Колкото и да не ти се вярва,ние с теб си приличаме - навярно и ти,също като мен си бил нараняван неведнъж и е настъпил момент,в който вече си се отказал да раздаваш сърцето си,или това,което е останало от него,за хора,които не го заслужават.Скрил си се зад толкова много пластове,също като розата,така че който наистина иска да достигне до теб,трябва първо да мине през бодлите ти. Йордан наведе глава.Тя беше права... Марина хвана ръцете му : - Знам какво ще кажеш - разликата във възрастта.Повярвай ми,това изобщо не ме интересува. Очите на Йордан срещнаха нейните,в погледа му се четеше решимостта на човек,преодолял страха си и готов да скочи в пропастта. В този момент,нищо и никой не можеше да попречи на това,което беше на път да се случи.Дори да настъпваше края на света,това не ги вълнуваше,устните им се сляха като две вълни,които преодоляват крайбрежна скала. Йордан освободи въжето,което ги задържаше на брега и корабчето се отправи към приканващите прегръдки на морето. Но не подозираха за бурята,която ги очакваше. Тази сцена,сякаш излязла от романтичен филм,си имаше един зрител - Спас също беше дошъл да търси чичо си,за да поиска разрешение да заеме корабчето.А сега го гледаше да се отдалечава с това,което трябваше да бъде неговият трофей. Очите му преливаха от гняв,едната му ръка беше здраво стисната в юмрук,а с другата премяташе метална запалка,която пареше кожата му при всяко щракване на капачето,но той не усещаше нищо. Остави го отворено и се загледа в пламъка.Беше взел решение. Денят премина неусетно за Йордан и Марина.Колкото и да им се искаше да му попречат,слънцето неумолимо залязваше.Вече беше тъмно,когато двамата влюбени вървяха прегърнати към къщата на хазяина.Изведнъж покрай тях профуча пожарна.Марина не се впечатли,все пак идваше от голям град,където подобни гледки не бяха рядкост,но за Йордан не беше така,в Созопол почти всички се познаваха и трябваше да разбере какво става. Не чака дълго - още щом завиха зад ъгъла застинаха от изненада - къщата на Йордан гореше. Лора и Сиси стояха отпред и успокояваха леля Вили,която беше прегърнала белия котарак и плачеше. Бяха безсилни да направят каквото и да било,можеха само да наблюдават как пожарникарите се борят с пламъците. Когато огънят най-сетне се предаде,между струите пушек се разкри грозното лице на отмъщението.Йордан не можеше да познае дома си...Сякаш някой го беше боядисал в най-наситеното черно,което сега наподобяваше дъното на бездна,в която току-що бе потънал целият му живот. Един от пожарникарите го приближи с думите : - Пожарът почти не е засегнал хотелската част,започнал е от другата половина.Имаме съмнения,че е запален умишлено,защото се е разпространил доста бързо.Имате ли представа кой може да го е направил? Йордан направи крачка напред,за да почисти от пепелта купичката на котарака,когато нещо проблясна пред крака му.Беше метална запалка. Веднага я позна,все пак точно той я беше подарил на племенника си.Прибра я в джоба си и отговори замислено : - Не,нямам никаква представа кой може да е бил. През следващите дни всички обединиха усилия да помогнат на Йордан да възстанови поне това,което беше останало,но ваканцията на момичетата свърши и беше време да се прибират.Естествено,вече бяха разбрали,че Марина няма да се върне с тях,поне засега... Трите приятелки се прегърнаха и Лора се опита да прикрие сълзите си зад тъмните очила,а Сиси се пошегува нервно : - Видя ли,ето защо трябва винаги да ни слушаш! - посочи с глава към хазяина,който се беше отдалечил,за да ги остави да се сбогуват.Марина се засмя : - Ще ми липсвате,лудетини... Момичетата се качиха в “бийтъл-а” и отпрашиха,надувайки клаксона.Марина понечи да се върне обратно в двора,но спря на прага,когато видя Йордан да говори с някого. Беше Спас. Тя присви очи,мислейки как изобщо се беше осмелил да дойде тук след случилото се.Но този Спас някак не приличаше на себе си,беше свел глава и гледаше в земята,докато говореше,а от наперената стойка нямаше и следа. Йордан мълчеше. Изглежда,че Спас изказа всичко,за което беше дошъл и отпусна ръце,сякаш се оставяше на Йордан да направи с него каквото поиска. Но това,което последва,не беше онова,за което се беше подготвил - вместо да го удари,чичо му се приближи към него и опрощаващо го прегърна. Тази гледка накара Марина да си припомни защо се беше влюбила точно в този човек и благодари на съдбата,че ги беше срещнала. Признал поражението си,Спас погледна към нея,сякаш я виждаше за последен път,и оттегляйки се вдигна ръка за сбогом.Заминаваше. Тя му отвърна плахо,трябваше й малко време да осмисли тази неочаквана трансформация. - Остави нещо за теб - Йордан й подаде малка саксия с червена пълзяща роза,същата като онези по оградата,станали причина да намери любовта.Аленият цвят на цветето се открояваше върху черния фон на руините,като туптящо сърце,завърнало се към живота. Йордан и Марина вплетоха пръсти около него и си обещаха този път да го запазят завинаги.