Хм...Каква беше онази нощ?! Кое беше онова момиче... Какво се случи, за Бога... Отчайващо нетърпима, неочаквано приказна, неземна?!... Защо беше такава, кой я бе пратил тук, от къде се взе... кой я изгони от Рая, Господи, кой?!...

      Не беше обикновен ден. Едва се събуди сутринта и първата му мисъл бе за момичето от съня му... Незнайно как тя бе посетила най-съкровените му мисли и бе надникнала толкова надълбоко в душата му, където само той можеше да надзърне. Обиколи всяка част от сърцето му и където минеше, там започваше живот... Едно непрестанно и силно туптене... туп, туп, туп туп... заглушаваше досадното тиктакане на часовника и говореше само за едно... Нашепваше, искаше, желаеше, копнееше... Любов? Каква любов, та той бе едва на 15... Твърдо беше казал „Не!" на отношенията му с момичетата, дори ги бе намразил. Умееше само да се възползва от тях... Беше безчувствен и... безразличен... Но... Какво се случи онази беззвездна лятна нощ, когато луната грееше с цялата си сила и лъчите й си играеха по красивото му тяло, тяло на едно момче, превръщащо се в мъж... Тяло, но тяло на бог...

         Откакто се събуди сякаш не беше на себе си... Мислеше си, че това е само един сън, а може би и една красива измислица... "Прекалено много мислиш" - каза сам на себе си и укорително потупа главата си. Но колкото не желаеше да мисли за това, толкова повече фантазиите му нахълтваха в главата, не му даваха мира... Вървеше като обезвесен. Сякаш нямаше дом, семейство, сякаш само онази божествена красавица от съня му беше до него. Често се заглеждаше през прозореца, но не виждаше обичайната гледка, виждаше само очите й, устните й, които го предизвикваха, които го подлудяваха. Той усещаше, че не ги желаеше, той ги жадуваше... Имаше нужда от тях, макар никога да не бе усещал неземното им докосване, изпълнено с нежност, ласка и страст...

        Господи, каква мечта... Мечта, родила се от един сън, а може би беше някакъв знак... Той не беше вярващ, но когато не можеше да намери сам обяснение за това негово обсебване, търсеше отговора в Бог, в съдбата... В любовта той не вярваше, а и не я бе изпитвал, затова не се замисли изобщо за нея... А тя, именно тя се бе намесила в безгрижните му дни и спокойни нощи... Невероятно беше това чувство, то го затопляше и го отнасяше някъде, където бяха само двамата - той и момичето от съня, от съня, който сънуваше нощи, седмици подред... Все един и същи сън, където той лежеше на една зелена поляна, под сянката на стария орех, а тя безгрижно танцуваше и тичаше около него, сред килим от хиляди цветя. Сякаш щеше да полети, неволно размахала ръцете си. Но красавицата не забелязваше момчето... Черната й коса блестеше, заслепяваше слънцето, омагьосваше вятъра, приспиваше всичко наоколо. Очите й - събрали най-чистото от най-младия планински извор - бяха кехлибарени, понякога черни, но винаги така изразителни... Потапяйки се в тях, забравяше за всичко, а мислите - те вървяха само натам, накъдето искаше сърцето... А то жадуваше нежност, то биеше лудо и молеше за капка от любовта на тази самодива...

        Измина ден, два, три, седмица... А тази мисъл, този копнеж не го напускаше... Отново и отново тръгваше по прашната уличка, уж без посока, но всеки път стигаше до едно и също място - под сянката на стария орех... Сякаш всичко го водеше натам, дори да не искаше да върви, онзи сън го теглеше, онзи блян, онова видение... И все пак дали всичко това бе истина... Измъчваше се, че не може да зърне момичето... Да бъде негова, той дори не можеше да си помисли, но веднъж да я види - това му бе достатъчно...

          Уви...
         От онази нощ той не бе същото момче... И може би никога нямаше да бъде, защото в сърцето му имаше място за още един човек... а може би сън... А живееше в този сън...

           Измина година, а той все още вървеше като отнесен, отнесен от онази тръпка, от онова магично създание на неговите най-съкровени мечти. Вечер гледаше звездите и си мислеше отново за нея. Пак седнал под големия орех, пак вплел ръце в косата й, пак замечтан... Но истински?...

           Не, това момче вече не бе истинско, реално... Защото тази дива го бе пренесла в своя свят, свят, където той я боготвореше, а тя просто си играеше с живота му...

           Туп туп-туп туп - нашепваше настойчиво сърцето му... И той го чуваше, и всичко около него също... Туп туп-туп туп...