Розовият маникюр на Доника започваше да почуква по масата с все по-бързо темпо.

-Извинявай, само да ти напомня, че обикновено дискотеката затваря някъде към два през нощта. Имаш време, не бързай толкова…

Виктория с пъшкане смъкна дантелената блузка.

-Тц, не тая…

Доника възмутена я почука с показалец по главата.

-Е, к`во беше сега това?... Какво й е на блузата?

-Впива ми се в „балкона“

-Тъпчо, това се иска.

-Хайде, моля ти се… - промърмори Виктория и при представата как ще фокусира всички погледи върху деколтето си, пламна.  Дискотеката, която тя поначало не харесваше и ходеше пряко волята си само заради Доника, събираше около сто и тридесет души. Само че досега в тази сметка не влизаха и ен брой войници.

Доника сложи ръце на кръста си  и свъси вежди.

-Не, наистина се налага да взема нещата в свои ръце и да обясня туй онуй на Дани.

-Какво да обясниш? – приятелката й вадеше дрехи от гардероба , разсеяно ги оглеждаше и ги хвърляше на леглото.

-Че го харесваш.

-Ти в ред ли си? – Виктория изтръпна от ужас – познаваше голямата й уста. – Само посмей!

-Напълно съм си в ред. Ти не си. И ето защо трябва да те соча с пръст на момчетата и да им викам: „Ехоо, това е момиче!“ Имаш убийствен бюст, а го криеш под безформени парцали. Краката ти плачат за мини пола, ама ти- не. Вечно с дънките. Едно червило слагаш веднъж на сто години. Как искаш мъж да се завърти покрай теб? Мъжете са тъпи и слепи, проумей го. Ако не им покажеш какво имаш, няма да се сетят, че под тая тениска има цици.

-Колко пъти ще ти обяснявам, че ако един мъж ще ми гледа само циците, хич не ми трябва.

-Ами в такъв случай  има да си стоиш без гадже до другия живот. Как не разбра най-важното – на един мъж първо се показват цици, а след това – акъл. А не обратното. Така ги плашиш. Мъжете не обичат жените да са умни.

-А голи и удобни, нали? – иронизира Виктория и нервно грабна една рокля. – Обличам това и тръгваме.

-В случай, че не помниш, защото все пак доста време мина – ехидно вметна Доника, - това е първото, което облече и заяви, че не става.

Пред вратата на дискотеката – бившия хоремаг на селото – момичетата спряха. Доника оголи рамене, като смъкна презрамките на блузата си, а после ловко прекара червило по устните си. Виктория се задоволи да пооправи с пръсти косата си, този път се беше предала и  беше оставила да й я навият  на едри масури.  „Жените хвърлят по половин заплата да докарат нейната коса – пухтеше недоволно Доника, докато въртеше машата и попипваше собствените си редки кичури с миши цвят. Косите на Виктория само на пръв поглед бяха светлокестеняви, отдолу се криеха всички нюанси на русото – от най-тъмно до почти бяло. – Ама нашата патка… Ластикът, опашката… и айде, готово“ Виктория й бе отговорила с иронична забележка, но се беше подразнила от снизходителното покровителство – понякога Дони наистина я вбесяваше с манията дъ се прави на нейна фея кръстница. Както и сега – приятелката й пое инициативата да я разкраси с червило и руж преди влизане. Изведнъж настроението й се скърши, почти го чу как изпука. Отщя и се и дискотеката, и интересната среща с момчета. Доника поне има за какво да влезе вътре… а тя? За какъв дявол се е довлякла? Не й се пие, не й се танцува, не й се говори с тъпите войници. Особено… при мисълта за Даниел сякаш  въже стегна краката й и й пречеше да прекрачи прага на дискотеката. Него най-малко искаше да вижда.

Но вече беше късно – с въже около краката или без, Виктория бе набутана през тежката кафява врата.

-Никъде няма места – притеснено, но и с тайно облекчение прошепна тя. – Давай да се махаме.

Приятелката й я изгледа свирепо, макар и за пред публиката с все така лъчезарна усмивка на лицето.

-Няма, разбира се. Защото някой не можа да се облече повече от час. – Огледа се, а после се ухили. – Две местенца обаче има ей там.

Виктория присви леко късогледите си очи, а когато видя къде са местенцата, примирено въздъхна и потътри стегнатите си с въже крака към масата в дъното. Към грейналото лице на Делко, самоуверената мачовска усмивка на войника от Смолян (  как му беше името? ) , към още две-три зелени униформи и към небрежно отпуснатата фигура на Даниел.

Сякаш от часове едва едва допираше чашата с джин до устните си – измъчваше я зверска жажда и се страхуваше да не изгълта течността на екс и да се напие. В ума си прехвърляше вероятностите да пробута мисията на придружител на Делко, а самата нея внезапно да я заболи глава (  или корем, все тая, но главоболието звучи по-изискано). Дразнеше се от лепкавите погледи на смолянския мачо, прекаленото му внимание към нея  отляво и сдържаната любезност на Даниел отдясно. Каква идиотка беше само да си тъпче в главата макар и смътни мисли за него. Цял ден беше ходила като отнесена и си беше мислила за приятно прекараното време с него снощи. Докато Доника превземаше ума и сърцето на Делко с хитри женски стратегии, те двамата бяха завързали банален разговор, колкото да не стоят в тъпо мълчание. Макар и банален, този разговор беше пленил момичето – Даниел се показа възпитан, любезен и приятен събеседник. Последното, с което би свързала представата си за войниците. За нея те – на всичкото отгоре служещи в непрестижните Строителни войски – дотогава бяха мръсни и неприятни и като външен вид, и като речник. Тя се беше увлякла, разговорът й ставаше все по-интересен, от дума на дума тя сподели какво разочарование е преживяла когато я скъсаха на приемния изпит в университета – „Повече не искам и да помислям, явно не съм достатъчно умна за там“, а той с усмивка възрази, че би поспорил по въпроса. Никакви двусмислици. Никакви свалки. Никакво демонстриране на мъжки чар. Точно това я привлече. Точно на това тайно се бе надявала, докато крачеше към дискотеката тази вечер. Бе искала да говори с него и да гледа как усмивката бавно се разлива като поточе по лицето му, вае ямка на дясната му буза и потъва в нея…

А ето го сега – седи до нея, любезно й чуква от време на време чашата си в нейната и мълчи, гадината. Почти не говори с нея, почти с никого не говори. На Виктория й се струваше, че глупавата й наивност виси като табела на врата й и всички тайно се подсмиват, всички се досещат защо тя  е тук тази вечер.  Да върви по дяволите проклетия надут младши сержант. И нека това й е за урок – как почти за 19 години, Викторийо, не се научи, че за момчетата си кръгла нула? На какво се надяваше? Я се прибирай обратно в черупката си!

Осъзна, че смолянският мачо говори на нея.

-Тони! Тони!... Правиш се че не ме чуваш, а?

-Не те чувам, защото не съм Тони. Викат ми Тори, от Виктория.

-О, Виктория? Победа! Сигурно имаш много завоевания.

Момичето предпочете да не поощрява този комплимент, като му  отговаря.

-Сигурно – отговори си вместо нея той. -  Такава красавица…

От двете неприятни неща Виктория винаги бе предпочитала игнорирането и липсата на мъжко внимание пред сладникаво мазни любезности. Какъв беше тоя късмет, винаги това бяха двата варианта. Никога нещо по – различно…

Доника обаче я познаваше от времето, когато играеха на криеница в долапа на баба й – тоест, отпреди 15 години – и знаеше, че щом приятелката й изпъне гръб и леко кривне глава наляво, това предвещава гръм и мълнии. Затова само след три секунди Делко предложи ръката си на Виктория за танц, а Доника почти прегази краката на Иван от Калояново, за да покани Даниел на дансинга.

-Ти май се разсърди на Коцето – каза Делко, като непохватно сложи ръце на кръста на Виктория. (Ох, вярно, че тоя се казваше  Коце – невероятно подходящо име!) – Не му обръщай внимание… Нали знаеш, войнишки акъл. Преди да дойдем, щеше да се хваща на бас, че след тази вечер ще си му гадже.

-Сериозно?

-Обаче Дани му  каза, че не обича лесни басове. Била си прекалено умна, за да се оставиш да ти се лепне.

Тя неволно се усмихна и очите й потърсиха Даниел, за да открият, че той не й обръща никакво внимание. Доника палаво му бърбореше нещо, а той се подсмиваше с онази негова усмивка… „О, Дони, просто си страхотна – не можа да не опиташ и с него, нали?...“ – каза си тя с лека горчивина и обърна глава встрани.

Беше я обзело онова странно нейно настроение, когато изпитваше неистово желание да прави напук на целия свят. Затова и се впусна във вихрен танц на дансинга, напук на Коцето, който се опитваше да я впечатли с пластичните си умения. Напук на Даниел, който просто си седеше там и си пиеше водката. Напук и на Доника – флиртувай с цялото поделение, щом искаш, ненаситнице, не ме интересува. Тя рядко танцуваше, не обичаше да танцува в дискотека. Можеше да се отпусне само когато беше сама, когато никой не я гледа… Е, в случая почти беше така…

И отново започна блус  и момичето се озова като пречещ остров сред танцуващите двойки. Изведнъж се почувства изморена и излишна. Наум се закани още сега да си тръгне, макар че се страхуваше да се прибира сама по тъмно, кракът й повече да не стъпи в селската дискотека и очите й повече да не поглеждат зелена униформа. Една ръка легна на рамото й, тя се обърна, готова да скастри нежелания кавалер и се сепна, обезоръжена и задъхана.

-Ще позволите ли да стана нахален, госпожице… - попита Даниел и тя буквално се стече в ръцете му, гореща и мека като лава.

„Хотел Калифорния… Прекрасно място… прекрасно лице…“

Момичето не смееше да погледне това лице. Но мислеше, че наистина се намира на най-прекрасното място на света. В обикновено прекалено шумната, прекалено тясна и прекалено тъмна дискотека бяха изчезнали всички досадни дреболии, които я дразнеха.

-„Очите ти са с цвят на нощна тайна – един загадъчен, променлив цвят…“ – внезапно проговори Даниел. – Много хубаво стихотворение. За кого си го писала?

- Няма значение – отговори Виктория.  „Дони, ще те убия!“ – Стара глупава история и стихотворението не струва.

-  Не мисля. На мен ми хареса. Помислих, че е за мен, и моите очи са с променлив цвят.

-Така ли?

-Пъстри са.

Виктория не познаваше човек с пъстри очи и я обзе желание да се взре в неговите, за да ги разгледа, но не посмя.

-„Ту сякаш са далечни до безкрайност, ту сякаш с близостта си те зоват…“

-Дони ти го каза преди малко и вече си го научил наизуст? – момичето подозрително сви очи.

- Накарах я да ми го повтори няколко пъти, за да го запомня. – и след кратка пауза ръката му обви по-плътно кръста й и горещ шепот опари ухото й. – И още нещо ми каза. Вярно ли е?

-Какво ти каза? – и веднага се досети. – Ох, ами аз… имах предвид, че...

Сконфузена, тя се разсмя. Не знаеше какво да каже. Засмя се и войникът, още по-смело обви едната си ръка около кръста й,  а другата се заигра с косата на тила й. Никой още не я беше докосвал така. Усещането как краката й, слабините, коремът се пълнят с разтреперано желе, я изплаши. Защото беше безумно хубаво.

-Стига си ме рошил – промърмори момичето. – Утре ти ли ще ме срешеш?

-За съжаление, не – засмя се той. Едва сега  Виктория усети колко двусмислени бяха думите й и желето се раздруса още по-силно. Щом свърши блуса, измърмори нещо и излезе навън. Той  я последва.

-Добре ли си?

- Дда… аз ще си вървя. Моля те, извикай Дони.

-На нея нещо й стана зле – каза загрижено войникът, а устните му потрепнаха от опитите да скрие усмивката си. – Тръгна си с Делко.

-И не ми се обади?... Как ще се прибера?

-Аз ще те изпратя.

Двамата тръгнаха нагоре по улицата. На момичето му се стори, че спътникът й залитна и се пошегува:

-Да те понося?

Вместо отговор, той я грабна на ръце и закрачи напред.

-Пусни ме… луд ли си, пусни…

И се предаде. Кое момиче може да не се предаде на усещането да се носи във въздуха върху такава люлка?...

Той я пусна чак на ъгъла, от който започваше нейната улица, точно под  голямата лампа и тя се осмели да се вгледа в очите му. Наистина бяха пъстри. Така и не можа да разбере дали са зеленикави или кафеникави, но ясно видя златистите точици, посипани по ирисите.

„В очите ти сега се отразява измамната ти същина на мъж…“

Това не е добре, Виктория, изобщо не е добре. Обирай си крушите и не се занимавай с войник, дошъл от майната си, който пак там ще си отиде…

Сякаш за да потвърди думите й, лекият, все още топъл септемврийски вятър донесе отнякъде крясък на кукумявка. Даниел се засмя на това, че момичето се стресна от неприятния звук и я притегли към гърдите си.

-Това е лош знак… - прошепна Виктория на зелената бодлива униформа.

-Напротив. Винаги, щом чуя кукумявка, ми се случва нещо хубаво…

В първите секунди тя дори не разбра какво е това, странното, което правят с нея. Мокра, леко лъхаща на спирт следа по устата й. Драскаща ласка като от безброй нокти на мъничко коте по лицето. Нежен натиск на зъби върху долната й устна…

Даниел я целуваше.

Тя разтреперана се гушеше в ръцете му, предала се на центрофугата, завихрила желираните й вътрешности. Нямаше как да му каже – а и казва ли се на глас такъв срам – че никога, никога да тази вечер не е целувана от момче?

Даниел я изпрати до вратата – извървяха тристата метра за още половин час, защото на всеки пет крачки се спираха за последна целувка.

-Ще си дойдеш другата седмица, нали? Обещай ми!

-Обещавам.

-Ако не те видя пак…

-Какво ще стане?

-Трябва да чакам още цяла седмица.

Виктория не издържа, засмя се. Толкова хубаво беше да разбере, че някой ще я чака. Летеше й се!

След последната дълга целувка пред пътната врата, тя побърза да се скрие в къщи. За да устои на изкушението да остане на улицата цяла вечност и да утолява дълго критата си жажда. Току що пробудената, нова Виктория я уплаши с греховните желания, които шепнеше в главата й. Затова се пъхна в тъмната си стаичка, за да остане насаме със спомена за златистите точици.